От месеци насам, кажи-речи, от самото ми прохождане в тая странна територия Internet, открих нежно присъствие на човек, който много ми харесва. Та разказа, писан преди 40 години, за първи път и в чест на тоя човек се осмелявам да покажа като израз на нещо простичко за казване, което обаче - формулираш ли го с думи, тутакси губи аромат.
МЕКИЯТ БЯЛ СНЯГ
Ведрината небесна, когато изгрява зората;
Мекият бял сняг, който пада в тихия въздух -
Всичко това е нищо
Пред красотата на моята мила.
Гуидо Кавалканти
Очите й са толкова светли, че никаква сянка на тъга не се забелязва в тях. Главата си държи гордо изправена върху изящна шия и с това шалче на едри бели петна: черно копринено шалче на едри бели петна… отдалече прилича на лилия. Каква е тази спокойна самоувереност у нея? Тя не навежда виновно очи като малко дете. Около нея е тихо и хладно. О, колко прикрити вълнения около нея!
…И той винаги сънуваше едно тихо и хладно езеро, дъжд от лилии, които трептят в синевата на небето или в зеления цвят на боровете, един бял лебед, който дрезгаво пее. Този сън се повтаряше все по-често напоследък. Той се събуждаше посреднощ, сядаше в леглото си и гледаше…
- - -
Беше началото на есента, когато един ден го остригаха и след две прехвърляния от един влак на друг, след продължително очакване на някакъв запустял перон и след една краткотрайна нощ без сънища той се озова в своя нов свят. Сутринта им казаха, че трябва да се изкъпят, после ги строиха в огромно кафяво помещение и той видя дрехите си, видя леглото си, шкафчето си, видя другите момчета. Те дружно се усмихваха на пълничкия смешен началник, побутваха се с лакти и избягваха да говорят.
Есента и зимата неусетно се изнизаха. От есента запомни голямата мътна река, в която се изливаше неспирният дъжд от небето, а зимата върна момчешките му години с пухкавия сняг и със звънците на една шейна – шейната от коледния му сън.
Рано през пролетта възрастен мъж, чието малко име не знаеше, го извика при себе си. "Ще пишете дописки" – рече мъжът, обърнат с гръб към него, загледан към плаца с маршируващите строеваци. В канцеларията му беше топличко, даже уютно, а вън духаше силен мразовит вятър.
През това време тайно съчиняваше твърде слаби стихове за природата, за малките неща, които му правеха силно впечатление. Когато тревата край плаца избуя и буковите дръвчета в рехавата гора се раззелениха, обзе го носталгия по родния град, в сънищата му се запремятаха позабравени спомени и изведнъж откри отново своя някогашен, така познат сън: Тихо езеро, дъжд от лилии, които трептят в копринената небесна синева, бял лебед сред кристално планинско езеро, който пее.
Една сутрин, когато глухо и сиво ръмеше, те излязоха сред големите голи хълмове, обрасли с ниски храсти, разпръснаха се във верига, надянаха новичките противогази и дружно тръгнаха напред. В онова „сражение” изгуби хубавата си резервоарна писалка и после си я представяше кацнала върху темето на някой от превзетите хълмове.
Мъжете имат слабост да преразказват моментите, когато са били победители. Там, в тия героически съчинения, винаги присъства знак, който предрича героичния завършек; там винаги има нещо, което изисква възхищение у слушателите. Това са спомени. Спомени за мъжество.
…Дадоха му шест пачки с по пет патрона. Той зареди карабината си. Караулният началник го изпрати до поста и се отдалечи, отиде си. Остана сам. Беше безлунно. Пътеката беше тясна, камениста, лъкатушеше ту из някой дол, ту край тъмнееща като тракийска могила височинка, и той непрекъснато се препъваше в големите си войнишки обуща. Към полунощ заваля ситен снежец. Сняг през април! Вятърът подхвана снежинките, завъртя ги покрай едва видимите телени мрежи и отлетя някъде в сумрака.
Очите го заболяха от взиране. А как се страхуваше! Олеле как се страхуваше!!! Дръпна затвора и набута с палец патрон в цевта. Гората край него шумеше с безброй гласове. Имаше смътно предчувствие, че някой ще го нападне. Как? С нож, откъм гърба. И всичко ще стане със светкавична бързина. Докато се обърне, и ще е мъртъв… Представи си празната тенекиена каска, която се търкаля към дола.
И тогава изведнъж го обхвана някакво себеотрицание. Беше му все едно дали ще умре, само да не забрави да натисне спусъка. Затрепери от яд към този подлец, който щеше да дойде откъм гърба му… В такива моменти мъжете се научават да псуват. И той започна да псува: мръсно, грозно, отвратително. Плачеше с глас в необятната гора.
Влечението към момичетата се събуди много рано у него. Спомняше си, беше деветгодишен, когато направи първото плахо признание пред себе си, че е влюбен. Любимата носеше очила с дебели рогови рамки, имаше светлосини панделки и най-краткото име на света – Ея. И той, по подобие на възрастните, си изгради безоблачни перспективи и слънчеви полянки от щастие; затваряше се някъде в самота и опипваше с треперещи пръсти бъдещето си… Това бяха първите погледи към големия свят. Той се тресеше цял от вълнение, когато преценяваше бъдещето на живота си, устните му пресъхваха и прокарваше език да ги навлажнява.
Късно вечер, когато всички наоколо заспиваха, уморени от напрегнатия ден, той – дребно, невзрачно хлапе с лунички около очите, се измъкваше бос иззад детския си ъгъл и шляпаше важно по дървения под с цигара между зъбите. Луната висеше като узряла круша в кръста на прозореца и той, кръстосал ръце и крака, седнал в овехтелия огромен фотьойл, дълбокомислено я съзерцаваше… „Ще се оженим, ще ни се родят деца, ще си пусна брада и ще пиша стихотворения, а тя ще бъде учителка. Да, непременно учителка на най-малките.”
За съжаление Ея се оказа значително по-хладнокръвна от него, тъй че в тази своя „любов-нелюбов” той претърпя първото си поражение.
Двете години изкара в една стационарна военна радиостанция, маскирана като безобидна къщурка край поделението. В градината растяха цветя, беше спокойно, синигери и орехчета кацаха по цветята, а стърчиопашките кресливо разговаряха помежду си от ниските клони на рядката горичка наоколо.
Есента, когато начена втората година, пратиха двама новобранци. Единият бе грозноват момък. Чувстваше здравата му философия – „каквото нареди началникът”. Момчето бе изпълнително; него това пък го ядосваше и реши, че никога няма да свикне с тоя новобранец. Момчето се наемаше доброволно с най-тежката работа, сам, без да хленчи, без да търси помощ, без да се хвали. Не-е, това беше друг вид самота: самота – дълбоко самоуверена.
А той?... О, той витаеше в примамливото бъдеще. Или търсеше усамотение в облаците, в тревите, в едва забележимите цветенца, в буболечетата, които пъплеха по земята, в потока, който се виеше из дола и понякога тайнствено и подземно бучеше. Всеки залез бе събитие. Далечните бледосини планини постепенно посивяваха, небето се изпълваше с оранж и виолетово, дърветата изгубваха зеления си цвят, срамежливо някак се отдръпваха в припадащия полекичка здрач, слънцето като огромен бронзов, разжарен до бяло древен щит постепенно растеше, ставаше все по-наситено жълточервено, потъваше до половината и после съвсем бавно продължаваше да се спуска отвъд дъното на хоризонта.
И в такъв миг из някоя катраненочерна сянка изпълзяваше с разпилени коси вятър и подгонваше първите плашливи звезди по небето. Тия звезди, пламтящи и красиви, го вълнуваха. О, как се опияняваше! Хората сякаш преставаха да съществуват. Стоеше самотен – сам и дребничък, върху темето на потъмнелия хълм… Един мъж, който не познаваше мъжество. И нощем – пак! Той преживяваше оня сън: Огледално езеро, дъжд от лилии, трепкащи в синевата, бял лебед, който дрезгаво пее.
Обяснима е причината за честите му влюбвания. Втората му любов бе красива, мургава, черноока. Хареса я от пръв поглед. Това стана, когато бе шестнайсетгодишен… Той пишеше, т.е. подреждаше стихове – и това бе достатъчно основание да придобие поне външно самоуверен вид. На новата си любов посвети дузина лоши стихотворения. Изпитваше срам, като си ги четеше. Ходеха на кино или сядаха в някоя отдалечена сладкарница. Вечер я изпращаше до железопътната линия между двата квартала, до семафора преди прелеза…
Опитваше сега да си спомни какво бяха говорили в онези вечери, но всичко бе избледняло и той напразно хапеше устни. Помнеше мелодията на гласа й, думите не.
… После дойде зимата. Улиците потънаха в пухкавия сняг и фенерите нощем призрачно и вълшебно светеха над градинските пейки с мека млечна светлина. Тя се разболя от ангина. След това я преместиха в градската болница. Всяка неделя купуваше с дребните си спестявания три червени карамфила, и като го беше срам лично да й ги поднесе, увиваше ги във вестник, току-що купен от павилиончето, и молеше сестрите да му помогнат. Когато Тя оздравя, държеше се с него много учтиво, избягваше дългите разговори и не му позволяваше да й говори за себе си.
И тъй, той не успя да превъзмогне гордостта си и предпочете да плаче в дългите зимни нощи над своя неизменен сън: Огледално езеро някъде в Алпите, дъжд от трепкащи в средиземноморска копринена синева лилии, лебед, който издава дрезгави звуци.
Така течеше неговата военна служба – еднообразно, в непрекъснати копнежи, в непрекъснати възпоминания. Към края на втората година той получи още една длъжност; зачислиха го към библиотеката. И сега вече имаше повече време да се отдава на самотата. Затваряше се отвсякъде и дращеше стихове. Всичко описваше в тях: всичко, което не разбираше, тук се стараеше да си го обясни. Животът му, неговият живот… започна да му изглежда необикновено кратък, и седнал в някой забутан ъгъл, той трепереше от отчаяние.
Никой не се интересуваше от стиховете му. В самота се раждаха, в самота – посинели парчета месо, мъртвородени. Самота лъхаше от всеки ред, от всяка страница. По листовете висяха нарисувани с думи чудни образи на самотата. Чудно хубави, ала мъртви. Той рисуваше ту една недостъпна жена и пишеше отдолу „И САМО ЕДНО МОМИЧЕ, С КОЕТО СЪМ СТРАШНО БОГАТ”, ту рисуваше прекрасен пролетен пейзаж, сред който в бебешка количка дими цигарата му. (Ама че глупост!) А пишеше, пишеше, през всяка свободна минута пишеше, но кое бе това момиче, и сам не знаеше.
Когато се връщаше в строя, сред приятелите, беше съвсем плах, съвсем неуверен, макар да полагаше усилие да изглежда надменен, поне само студен по характер. Самоувереността, която някога му служеше за прикритие, сега му се изплъзваше. Той протягаше ръце да се хване за нещо… Скоро приятелите престанаха да се отнасят с доверие към него; решиха, че е чудак, опасяваха се, че е сноб, и прикриваха опасенията си с великодушно снизхождение.
След това се появи Ема… Това стана четирийсет дни преди заминаването. Любовта им бе ефимерна, кратка, най-крехкото цветче на земята. Той се показа дързък. Обичаше я, но я отдалечаваше от всичко свое, от самия себе си. Не се опита дори да я целуне. Че каква любов е това! Никакви нежности. Направи я муза на първобитните си стихове. От стиховете можеше да се заключи, че е пиян от любов, но не, не беше.
Накрая съвсем се затвори в своя вътрешен свят. От работите, които пишеше, личеше, че желае да бъде обичан и спокоен. Но само желание, без опити да се приобщи, да се привърже към когото и да било, без резултат. И той – не особено едър, даже дребен на ръст, с лунички край очите, с черни, като въглен искрящи очи, напразно си повтаряше сутрин в леглото: „Тя е загадъчна. Аз съм загадъчен. Ние сме загадъчнии… Всички сме необикновени”… Това се случваше в течение на една-единствена есен – първата есен в казармата. След като си спомни оня сън, забрави тези неща.
И тъй: Езеро като парче строшено огледало, невъзможни, повяхнали лилии, които се свличат като слуз от небето, оня грак на проскубан стар лебед.
След изтичането на двугодишната служба, когато бе отминала дъждовната есен и зимата предлагаше очарователни занимания край буйно пламтящия огън, той се зае да обработва част от стихотворенията и да ги разнася по столичните редакции. Отвсякъде казваха, че е прекалено субективен, че е самоцелен. Продължи да се измъчва над работите си… Ала не задълго. Един ден метна всички дотогава съчинени стихове в огъня и се опита да пише като професионалните поети. Новият начин на писане му донесе така жадувания успех. Приеха го, издадоха му сборник стихове, включиха името му в литературния обзор за изтеклата година.
И ето го днес. Върви по заснежената улица. Прекрасният сняг чудно скрипти под стъпките му. Пуснал си е брада. Отива му… Върви. След него, в далечината… се стопява огненокоса порогъня целанова фигурка – дребно, невзрачно хлапе с лунички около очите, босо, измъкнало се иззад детския си ъгъл и шляпащо важно по дървения под, стиснало цигара между зъбите; луна, която виси като зряла круша посред кръста на един прозорец. А също и отлитащият сън: Езеро… Дъжд… Лилии… Лебед, който не пее*.
София, 20 декември 1967 година
____________________________________________________________
* Лебедът пее само преди да умре. Иначе, казват, е мълчалива птица. Оттам - изразът „Лебедова песен”, който би трябвало да означава жест на отчаяние, последно сбогом. Бел.м., tisss.
--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|
Re: Крайпътен ресторант
Отговори
Цитирай
