Въведение ІІ

(„Господ е българин”) ГОСПОД Е БЪЛГАРИН (3.)

_{Продължение от 10.08.}

В другата книга, която от два-три дни чета, авторът Стивън Хокинг (За него известният Карл Сейгън пише: „Беше легенда още тогава”, т.е. през пролетта на 1974-та, а от издателите е назован „един от великите умове на ХХ век, всепризнат, най-блестящ физик-теоретик след Айнщайн") … та тоя Стивън Хокинг прави следното обобщение (вж. стр. 24, цит. съч.):

„…Откриването на завършена единна теория може и да не помогне за оцеляването ни. Възможно е дори да не окаже влияние върху начина на живот. Но още от зората на цивилизацията хората са се задоволявали да гледат на събитията като на нещо необяснимо и без взаимна връзка. Те са били жадни да разберат скрития ред в света. И днес ние горим от желание да разберем защо сме тук и откъде сме дошли”.

Е, при толкова плътно засичане или съвпадение у двама толкова различни – и като сфера на познание, и като движеща идея – автори, Петър Добрев (роден в 1943 г.) и Стивън Хокинг (роден в 1948 г.), и двамата – почти мои връстници, как да не откривам пърхане на ангелски крила над главата си, че именно сега и едновременно са пред мен теориите им, хипотезите им: за българите – у единия, за света – у другия? Нима изглеждам фаталист!

Песъчинка съм, това ми е ясно, но как човек да не се амбицира от такъв род подразвания и изкушения за ума!? А на стр. 31 у Хокинг ето какво чета: „…Теорията на относителността слага край на идеята за абсолютно време! Излиза, че всеки наблюдател трябва да има собствена мярка за времето, отчетено по часовника, който носи със себе си, и че едни и същи часовници (в ръцете – бел.м., Г.Б.) на различни наблюдатели няма непременно да съвпадат.

То ще рече, пренесено от сферите на „високата” физика, че усещането за историчност е също толкова важно за оцеляването ни като нация, колкото е важно имаме ли условия физически да преживеем „демократизирането”, т.е. хищното разсипничество и разпиляване на материална България. Ако невежият е готов на всяка цена физически да се приспособи, за да оцелее, духовните самоопиянявания („блестящи, царствени, мъдри”) са илюзии от по-висш разред, но само за ориентир… Пълзешком, окаляни, станали за присмех на целия свят с послушанието и блюдолизничеството си, изгладнели, изгубили човешкия си облик дори физически, не е зле да имаме за пътеводна звездичка поне онез българи, родствени на тракийското ни пра-племе фриги или бриги.

Колкото по-унижавани отстрани, толкоз по-горди вътре в себе си??? – как става то; но пък и какво друго ни остава пред връхлитащите вълни бездуховност и американизъм (т.е. консуматорство, практицизъм, свеждане на успеха до пари-пари-пари…).

11.08.2000. Фригийска шапка бил символ, отличителен знак за робите в Древна Гърция и в Римската империя; през 1789 година френските якобинци превръщат същия знак в символ на свободолюбието. Дали са го свързвали това шапо с манталитета, с духа на фригийците, свободолюбиви и в условията на робство?

От книгата на Ст. Хокинг „Кратка история на времето” си извадих следните любопитни сведения:

1. Осем минути са необходими на светлината да долети от Слънцето до нас. Това, което виждам върху нощния небосклон, са звезди отпреди милиарди години преди моето днес; някои от звездите са изчезнали отдавна, но тук, на Земята, това ще стане ясно за някой бъдещ наблюдател, ако дотогава (милиони земни години) все още съществува планетата, пък и ние като животински вид.

Страхотно! От тоя факт ми иде на ум, че вероятно и хората, които срещам, също като далечните звездни галактики излъчват енергийни потоци от различни епохи – от неандерталския период – едни, от Средновековието – други, от Комунизма – трети, и т.н. А моята грешка е, че ги възприемам като съвременници помежду им. Т.е. всеки човек носи логиката на историческия стадий, от който се е пръкнал с всичките си достойнства и древни оръжия. Човеколюбието налага да не очакваш повече от това, което индивидът (представител на съответно стъпало от развитието на цивилизациите) може да стори.*

Един от греховете на фанатичните общества (комунизъм, фашизъм, нацизъм, маоизъм, ислямски фундаментализъм и цял грозд, наричащи себе си „освободителни” движения: тамили, баски, кюрди, ирландци, чеченци, всякакви сепаратисти) е, че пренебрегва уникалното, което е всяко човешко съществование като минало, родови заложби и възможности за бъдещето.

Човекът не може дълго време да търпи да е окован или поставен в клетка, аквариум, резерват – и то не е поради достойнство, храброст и прочие, а защото човешкият вид може да е перспективен, строго погледнато, единствено в условията на абсолютна (по съвест и по закон) свобода на избора. Християнският кръст е алегория на кръстопътя, място, където човекът неминуемо е поставен пред въпроса за собствения избор, пред свободата да избира.

2. Теорията на относителността подсказва за огъване на лъча светлина от гравитационните полета на обектите, покрай които минава тоя лъч. От това следва пък, че близо до такова масивно космично тяло като Земята времето се забавя.

С колко е забавено историческото време на българската нация (или народност, по-точно казано) от Османското робство, от васалното ни положение спрямо Русия от 1878 година до днес, 2000 година? Две такива огромни по маса империи страшно са забавили естествения ход на нещата у нас.

Идеята за Аспаруховите прабългари, които се завърнали при траките от Фригия като в старото лоно, след като извървели за хилядолетие (от ІV-ІІІ в. пр.Хр. до VІІ в.) съдбовния кръг „Близкия Изток – Памир – Кавказ – Волжските степи – Черноморското северно крайбрежие – Делтата на Дунав – сърцевината на Балканите”…тая идея от книгата на П. Добрев ми изглежда лъч светлина, силно огънат от гравитационните полете на огромни исторически събития (завоевателните походи на Александър Македонски; т.нар. Велико преселение на народите през ІІ-ІІІ век от Изток на Запад; набезите на Атила, „бич божи”, от монголските степи чак до Италийския ботуш в ІІІ-ІV век.

Цитат от Ст. Хокинг ми върши работа: „В теорията на относителността няма едно-единствено абсолютно време, а всеки индивид си има собствена мярка за времето, която зависи от това къде се намира и как се движи”. Като българин, имам претенция към своите български историци и философи, че не са ми посочили честно досега (вече кръгло 53 години от моя живот) нито къде се намирам сред другите народности на Европа и света, нито как се придвижвам през историческото пространство на съвременната глобална цивилизация.

Мен ту ме изстрелват в облаците („Господ е българин!”), ту ми смачкват фасона („Не сме народ, ами сме мърша!”) някакви недоучени доморасли „мъдреци” като многострадалний бай Петко Рачов Славейков. И то е, защото Историята ни, както е писана, търси да угоди я на руснаци, я на западноевропейци. Траките, с тяхната над трихилядигодишна участ – ето ориентирът, който кръвно ме вълнуваа; тракийските могили ще ни избодат очите, а търсим ориентири ту на Изток, ту на Запад, ту на Север… Жалка работа!

3. Откритието, че след като Вселената има Начало, логично е и да има Край. Звездите около нас се разбягват, т.е. някога всичко е било плътно ядро, после експлодирал Големият взрив… Е, това е пак старото напомняне да гледаме на себе си винаги и с известна доза хумор и самоирония. Всичко на тоя свят е от суета!

* * *

Миналия четвъртък братовчедка ми Красимира Пецова от Пазарджик възропта срещу тезата „Животът е Любов”. „Животът е преди всичко борба – рече тя самоуверено. – За да постигнеш нещо, трябва да се бориш.” „Любовта, това е чувство. Борбата е действие. Светът се интересува не от чувства и намерения, а от действия и от реално постигнати победи, успехи, завоевания, територии и пр.” Така продължавам в мислите си нейното възражение… Накратко, кое е по-основно: Любовта или Борбата – това ми е въпросът. Нищо лошо, че всеки защитава своето гледище, и все пак ще ми се да разчепкам тая тема. От седмица си го мисля.

Озлобена, настръхнала, подозирам – подтиквана от подмолния импулс да се доказва, печелейки двубои, милата Краси не може да прости на бившия си съпруг любовните прегрешения, на доскорошния си интимен приятел – овчедушието, инертността. Силен, от тоя тип женски характери в майчиния ми род, които изискват мъжлетата им да кръжат като сателити около слънчевото им взискателно внимание и влияние, защо ли й са борбите?!

„Борбата е живот, както и животът е борба. В борбата сме родени, в борбата сме закърмени, в борбата е нашето призвание” – мисъл на Александър Стамболийски (1879-1923). Преди него почти същото е изрекъл френският драматург от епохата на Просвещението Пиер Бомарше (1732-1799): „Да живееш значи да се бориш, да се бориш значи да живееш”. А френска народна поговорка допълва: „Щом не нападаш – отстъпваш”…

За Чарлз Дарвин (1809-1889) прогресът в най-широк смисъл лежи върху т.нар. „борба между видовете”; оцелява по-борбеният, по-склонният да се нагажда според променящите си обстоятелства.

Показателно е у Христо Ботйов (1848-1876) стихотворението „Борба”, писано когато е бил 21-22-годишен: „В тъги, в неволи младост минува, кръвта се ядно в жили вълнува, погледът мрачен, умът не види добро ли, зло ли насреща иде… На душа лежат спомени тежки, злобна ги памет често повтаря, в гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда…” За да заключи: „…Кипи борбата…” – заради героическото „Ще викнем ние: „Хляб или (куршум) свинец!”

Никола Вапцаров (1909-1943) може би в най-философското си творение („Вяра”) обобщава своя жизнен опит, съчетавайки борба и любов, но с превес върху любовта, струва ми се: „С живота под вежди се гледаме строго и боря се с него, доколкото мога. С живота сме в разпра, но ти не разбирай, че мразя живота. Напротив, напротив! – дори да умирам, живота със грубите лапи чилични аз пак ще обичам! Аз пак ще обичам!”

От тая обич именно, не от борбата, произтича вярата у човека за бъдещите дни. Т.е. Борбата е само средство; по-основно нещо е Любовта… като идея, като духовно предразположение към отсрещния човек и към света около нас.

______________________________________________________
_{* Бих отнесъл тая мисъл като реплика към моя опонент във форум "Политика" на all.bg г-н Albert. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: