Крайпътен ресторант

НЕЩАСТИЕ

На сестра ми Ели и на племенницата Емилия

През последните дни на юли тя много скучаеше. Приятелките й бяха заминали на море, а със съученичките си нямаше желание да се среща. Бяха й омръзнали техните кандидатстудентски амбиции и тревоги. Беше решила да си почине един месец, преди да подаде документите си за работа където и да е.

През деня едва изтрайваше сама вкъщи. Всички работеха, а тя готвеше и чистеше стаите. Надвечер, преди да се върнат от работа, не всеки път, понякога – обличаше някоя по-хубава рокля и излизаше да се поразходи, да погледа какво ново са пуснали по магазините и накрая да се отбие в неугледната сладкарничка близо до дома.

Веднъж, като си тръгваше от сладкарницата, някой я докосна по рамото. Обърна се и видя непознато момче, почти мъж. Той я попита къде е улицата „Жан Жорес” и тя почна да му обяснява. Накрая тръгнаха заедно, тъй като улицата се намираше в нейната посока. По пътя той научи името й, каза й, че я намира твърде хубава. Тя мълчеше, защото й беше неудобно и даже малко се срамуваше.

Преди да се разделят, той попита има ли тя нещо против след две вечери пак да се разходят. Тя пак нищо не каза, но той обяви, че ще я чака на мястото, което сам определи – на автобусната спирка, където си казаха довиждане, срещу кварталното кино.

Вечерта и през целия ден подир това се опитваше да си представи как изглежда, какъв израз има лицето му – умен или глуповат, мъжествен или момчешки. А когато уреченият ден и час настъпиха, дълго стоя пред огледалото, за да се увери, че наистина е хубава…

Закъсня, разбира се.

През тази вечер те двамата обиколиха града надлъж и шир. Оказа се, че са почти връстници, тя беше завършила гимназия, а той имаше да взема някакви изпити във вечерния курс на техникума. Мечтаел да стане инженер. Тя пък в момента нямаше определени стремежи, беше оставила бъдещето само да й подскаже каква точно да стане. Повечето време говореше той. Тя мълчеше, наблюдаваше го скришом в отблясъците на осветените витрини.

После те още много пъти се срещаха на уговореното място. Хванати за ръце, пресичаха притъмнелите улички и притихналите в тъмнината площади, като бъбреха за дреболии. Или пък седяха на една усамотена пейка в кварталната градинка и се целуваха. Той я галеше по гърдите. Когато за първи пък й се случи да се целува с него, изпита известна неприязън от свободата, с която ръцете му шареха под блузката й, но мина време и това започна да й харесва.

Родителите й бяха работници. Те не искаха дъщеря им да работи като тях. Затова по тяхно настояване тя подаде документите си до института за детски учителки в съседния градец. В края на август се яви на изпити, а в началото на септември разбра, че е сред изостаналите, понеже имаше много кандидати през онази година, които ползваха привилегии.

Започна да си търси работа. Три пъти седмично ходеше в бюро „Работна сила” и старателно си записваше подходящи обяви от една стена, цялата оплескана с лепило и плакатни бои. В края на краищата постъпи в най-големия обувен завод на България.

Техните срещи ставаха все по-очаквани от нея самата. Застудя. Есенният вятър смешно рошеше неговите изрусели от слънчевия пек коси. Той през това лято все работеше и работеше по строежите, носеше кофите с хоросан и бъркаше бетон за кофража. Приличаше й на някой Дон Кихот; все с вятърни мелници му дай да се бори… Голям веселяк!

Един ден случайно го видя под ръка с някакво луничаво момиче. Нещо се прекърши у нея. Не посмя да го пита. Затаи дълбоко у себе си болката. Пак се срещаха, но в течение на един месец тайничко си поплакваше. Постепенно се отдалечаваше от него. Няколко пъти се опитваше да преустанови връзката си, но той упорито отбиваше доводите й. Веднъж се появи с една олющена китара, заведе я край реката и дълго и непохватно й свири. Половин месец след това него го взеха войник. Тя не отиде да го изпрати.

Минаха още два безплодни месеца. На писмата му не отговаряше. На поканите за телефонен разговор, подадени от далечния гарнизон в граничното градче Н., не се отзоваваше. Валяха безспирни дъждове, които в началото на декември преминаха в сняг. Такъв сняг отдавна не беше натрупвал. Небето беше сиво и ветрове фучаха в комина.

От известно време забеляза един около трийсетгодишен мъж да я наблюдава от кабинката на новичкия си москвич, докато тя крачеше към пренаселената спирка. Няколко пъти той й махваше да се качи при него, но тя се правеше, че не го вижда. Все пак една сутрин в края на декември, когато имаше поледица и автобусът закъсняваше, високият едър мъж се измъкна от леката си кола, и като балансираше смешно по хлъзгавия паваж, я пресрещна.

- Отдавна Ви наблюдавам – рече той. – Защо упорствате!

Десетина дни по-късно той я запозна с родителите си, я подир два месеца, в преддверието на пролетта, те се ожениха. В деня на сватбата, миг преди да потегли кортежът, той изтича при нея в стаята й, за да разбере защо тя се бави. Видя я да стои пред огледалото с лице, обляно в сълзи. Тя се спусна, опря главица на гърдите му и захлипа като малко дете. Попита я какво се е случило.

- Но аз не те оби-и-ича-ам – проплака тя.

По същото време много по на юг, в Н-ската гранична застава един от новобранците, докато беше подчаси в караулното направи опит да се самоубие. Но тя никога нямаше да научи нищичко за това.

БЛЕЖКА от днешния ден:

Докато преписвах на компютъра тоя разказ, писан преди доста години, мина ми през ум, че сега комуникациите са на много по-високо ниво. Няма да се разправяш с телеграми, па с покани за телефонен разговор, па с писане на писма, които се изсипват на купчина във войнишкото поделение и тръпнеш сетил ли се е някой да ти драсне поне два-три реда.

Да бе, като че ли много неща се промениха! И все пак, мисля си, в основното - там, където по странни пътечки се промъква към нас или си отива от нас Любовта, всичко си е както от времето на Адам и Ева.

Пловдив, 14 ноември 2006 година

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: