Въведение ІІ

("Господ е българин") МАТУШКАТА

12.08.2000. Снощи компания под прозореца на спалнята ми начело с Митю Дългия от деветия етаж вилня до три часа, та се наложи към един-един и трийсет след полунощ да се изнеса барабар с възглавницата и чаршафа в хола; но и там долитаха песните и закачките на подпийналите съседи Гошо Въргов, Монката Бочуков, Митю Ганчев и другите симпатяги, чиито имена не знам. Спявката на къркачите бе придружена от драматични скечове, като да речем оня натрапничав рефрен „Ти мен увъжа-а-аш ли мъ? Ти мен не мъ ли увъжа-а-аш?” или монолог: „Ти ни мъ знайш мени аз идно времи къв пич бях и на колку мацки съм им вирнъл къркатъ”; понякога спорят и на философски теми, да речем: „Кое е първичното: кокошката или яйцето”, за да стигнат до извода, че пилешкото напоследък ле-е-еко е поевтиняло, докато шаранът подозрително поскъпва.

В шест е сумрачно, но виж - към шест и двайсет ясно се вижда писаното с химикал. Четох бележките от последните два-три дни заради Емил*, на когото вчера ги показах. Емил не е съгласен за влиянието на Русия като отрицателен фактор за нас, на Балканите, и конкретно върху българското ни битие. Искам Емил да е правият: далеч повече е прекосил, опитал (като натрупан опит), вероятно – и премислил; аз съм си саможиво животно: от България не съм мърдал, а и от самата България колко ли съм видял! – някакви чисто екскурзиантски идилии („Мъй с групами не делимся” или „Опознай Родината, че да я обикнеш”).

Логично естествено е да се разминаваме в тълкуването на руското влияние, но дяволчето у мен се събужда заради натрупаните камари унижение и оскърбление, които Русия (каквато я съзерцавам иззад трагичната съдба на двата ми майчини рода) е излъчвала от Север или Изток. Като българин, нося самочувствие на човек с трихилядигодишна (тракийска, прабългарска, славянска и прочие) история; не съм канил никого да ме освобождава, да ми носи кръста, да ми вади ръждивите гвоздеи от разкървавените китки и глезени! Хваща ме бяс, като си представя воплите, кървавите потоци от Батак и Перущица, послужили за аргумент Русия да нахлуе на Полуострова.

Щяха ли да мислят за Русия като за Освободителка, ако не бяха така мачкани от османлиите и от цялата хищна турска грандомания и инертност в управлението?!

Когато няма риба, и ракът минава за риба. От трън, та на глог! Османските турци са ни унижавали като чуждо племе; руските чиновници (не руският народ) ни „работеха” като „братушки”, родственици, притекли се да ни оправят дереджето уж, а всъщност – да се настанят господарски в имота и в съзнанието ни. Логиката на Русия от 1877-ма и логиката на Русия днес, в началото на третото хилядолетие от Христос, е основана върху влияние чрез НАРАСТВАНЕ (територии, оръжия, претенции спрямо цялото земно кълбо, идеи за бъдещето); нашата си, българска, логика е логиката на нормалната нация и държава, основана върху договаряния за взаимни отстъпки с чужденеца, т.е. Историята ни е основана върху влияние чрез СВИВАНЕ (с друга, по-дипломатична дума изречено – чрез компромис).

Не е страшно, че Русия е огромна империя с претенции към нас; страшното е, че повярвалите в „дядо Иван” или във „Великия Октомври” повече са угрижени за една чужда култура и съдба, отколкото за нашата си българска и балканска „семейна” трагедия. Ще ми се да сме повече егоисти: значи, преди всичко човеци, пък после – всеки с призванието и занаята, членове на национална родова памет, и най-накрая – загрижени за Русия, Турция, САЩ, Европейската общност и прочие.

Не смятам, че това е див национализъм; просто нужно ми е пространство, за да дишам, за да съм това, което съм, а не което е угодно на някого, фиксиращ ме като Big Brother с любовен завоевателен плам иззад българските граници. Това не знам как да го кажа, без да засегна добрия и доста повече преживял и поскитал по света Емил.

13.08.2000. Заблуждават се, че любовта е вземане. Любовта е даване, миличък! И колкото повече даваш, по-богат би трябвало да си: богат на търпеливост, смирение – граничещо с пренебрежение към себе си. И консуматорите на любов после се чудят що тъй бързо се насищат; ами те зад лъскавата повърхност не успяват да стигнат до грапавата кървяща и пулсираща сърцевина: обичат тялото, плътта, розовите меки извивки на „красная линия”, забравят обаче душата. Тяхното е театър, който наподобява живот, ала не е животът във величествените му и страстни измерения.

Неделята се е проснала като пътя до Балчик или Созопол пред мен. В село Козарско, на трийсет и три километра от Пловдив, ме очаква семейство Ряпови… Но аз се въртя из стаите в очакване на телефонен звън. Какво е това, боже мой! Превърнах се в коментатор на собствения си живот; май забравих да живея. Ходи ми се изобщо, а никъде конкретно не ми се ходи. Черупката ме стяга, а всъщност – разбирам се добре единствено със себе си. Готов съм да правя жестове към тоя или оня, а предварително съжалявам, че ще се хабя напразно… Това сплин ли се наричаше?!

14.08.2000. Голямата Богородица е утре. Празник на всички Марии („всяка втора жена на света е Мари-и-ия!”)… Re. е много специален човек в миниатюрния мой космос. Заобиколена е от три Марии: баба, майка, дъщеря. Май си приличаме по самолюбие с нея, заради което не сме склонни да опрощаваме предателствата (особено собствените си предателства). Това липса на великодушие ли е, слабост ли, или сила на характера?!

Случва се да намразиш някого само понеже ти напомня моменти на слабост; той не е виновен, горкият, но ето на! – видът му изправя пред теб собствените ти грехове. С това искам да спомена и друга една Мария, с която се почувствах преди години изкушен, глупав и отвратително безпомощен в себе си. За мървите, впрочем, или добро, или нищо. На латински звучи по-мъдро...

Една митична Мария (жената на Ангел Керемидов от Калугерово), друга една – най-любвеобилната в моето ранно детство – „бабо-лельо Миче-е!” - (сестрата на дядо ми Борис)… Тая Мария като да ме обичаше повече от всичките мои роднини накуп. С часове висях покатерен на черницата в двора им, а и ме черпеше с лакомства: курабийки, сушени плодове, медец. Беше мила, приказлива, дяволита. Разговаряше с мен, петгодишния, като с възрастен, и не да подпитва или да поучава, а като равен с равен… Странна черта! Не съм я срещал у никого другиго. Вероятно това е то Великодушието на Богородица.

Очите й бяха весели. Излъчваха очарованието на щастливия човек, който – независимо от ядове и дертове лични – носи нежна обич наоколо си. Мъжът й беше колар, правеше каруци. Виждал съм го в работилницата му срещу кварталната фурна как от букови трупчета буквално пред очите ми - с тесличка в ръка само, издялка и сглоби колело за талига; остана желязната шина да се набие отгоре, лагер да се монтира в сърцевината. Тоя дядо Гошо беше пълен, як, масивен някак; и той – винаги в добро разположение на духа. Кръстили бяха единствения си син Ненчо по името на дядовия баща Ненко, оня Ненко, дето отишъл доброволец в Балканската война да отмъщава на турците за поруганата чест на майка си.

Войната като средство за оправяне на лични сметки с цяла нация – това сега ми се вижда колкото фантастично в наивността си, толкова и красиво… като жест на духовно освобождение подир пет века унижения. Българите на фронта шашнали обиграната турска армия. С такава ярост се биели нашите орачи и копачи, че в редици от упор стреляли във вражеския окоп вървешком, независимо от страхотната опасност, на която се излагали. Такава ярост светът до тоя момент като да не бил виждал на бойното поле. Има го записано това нещо от някогашните западни кореспонденти.

Въпросният Ненчо, кръстен на прадядо ми Ненко, е роден около 1930-та; по думите на вуйчо ми Любен, бил силен в учението, та помагал на по-големия си нехаен братовчед, на вуйчо ми Любо, като му пишел домашните… Ей тъй велико и дребнаво вървят вплетени едно в друго и животът в духа става искрящ от жизненост и някак дяволит.

Не руските политици и чиновници… Български интелектуалци и държавни мъже са причина за моята неприязън към влиянието на Русия на Балканите. Предполагам, рядко ще да са по света подобни пренебрежения към родното заради кучешка преданост към чужда държава. „Русия – казват, - е голяма работа!” Бива. Ама що пък са тез унизителни метани, това приклякане за сметка на българската кауза!

Дали тоя стил не води начало от Найден Геров – чиновник на руска служба в Българско по Османско време? Изключително полезен в оназ епоха за нашите националреволюционни дейци, тоя човек струва ми се е положил началото на пагубна за самоуважението ни традиция; подире му идат Петко Славейков, политикът Драган Цанков, Кръстю Раковски, химикът проф. Асен Златаров, генерал Владимир Вазов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Георги Димитров, Васил Коларов и многолюдна униформена част към съветското Информбюро полуобразовани интелигенти-мекерета след края на Втората световна война, т.нар. „прогресивни другарки и другари”.

Като си представям плувналите в подмазвачество лица на тия последните, мисля си: самата Русия, като национален манталитет, най-малкото внушава такова коленичене пред чуждото. А и Русия, оная Русия на великодушния мечешки руски характер дали би се съгласила такива палета и отрепки да са й съмишленици!?

Значи, пак грехът си е у нас, българите. Само липсата на национално самочувствие е причина единствено в България да вирее таквоз чудо, като гъркомани, сърбомани, туркомани, пламенни русофили, жарки франкофони, тъпи поклонници на немската педантичност, на английската дребнавост… Какви ли други не сме готови да станем, само да не мязаме на себе си!

По атлантическото крайбрежие на областта Нормандия французите монтирали там, дето дебаркирали през пролетта на 1945-та англо-американските военни съединения, високи железни пилони с огромни американски и британски копринени знамена. Бесните атлантически ветрове бързо изпоразкъсвали чуждоземните байраци, но Френската република грижовно и стриктно подменя съдраната коприна; това разбирам като признателност, без самоунижаване.

А какво правим ний! В сърцето на Древна Тракия, в града с най-великолепна история от Херодот насам сме избутали каменен истукан да ни напомня от най-високия хълм след Джендемтепе за една чужда (уж освободителна) армия.

Ами храмът с позлатените кубета в столицата как се нарича? Не е ли „Александър Невски” в чест на някакъв неизвестен нам руски генерал, проявил се във войните на Русия срещу шведите? Нерде турското гробище под темелите на Парламента, нерде шведите!

То е все едно от върха на Айфеловата кула, от височините на Латинския квартал парижани да виждат символа на друга държава. Или да речем, италианците да си окачат турския кърмъзъ байрак с полумесеца по Колизеума в Рим.

Да дължиш признателност някому – бива, но къде е мястото на такъв благодарствен знак? Обичта към Русия по-горе ли поставяме от любовта към Отечеството? А на самата Русия защо й е за съюзник пълзяща, коленичила под сянката й нация! И няма да се уморя да повтарям: Всеки от нас е сам пред собствената си съвест (този ни е Богът), но няма стойност изреченото от безотечественик или чуждопоклонник, колкото и талантлив да е.

Родът, родината придават смисъл на всичко, сторено за цялото човечество. Както не съществува „Любов въобще”, така не можем да сме граждани на света, ако пренебрегваме своето. Любовта е непременно конкретна изява на духа, поникнал от родната смърдяща кал и духовно великолепие.

____________________________________________________________
_{* Емил Калъчев, автор на романите „Носач на взрив” (1964) и „Дочакай деня” (1970), на сборник разкази в железния период на комунизма у нас (1962 година) с показателното заглавие „Свидетелство за честност”. Емил - който може би пръв в българската литература има храбростта да разкаже за издевателствата на фанатиците в първите години след „славния Девети” (ІХ.1944 г.). Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: