Крайпътен ресторант

ПО СЛЪНЧЕВАТА СТРАНА НА УЛИЦАТА

На libra

Не че беше посредствен, но не беше и от онези, чието име се носи с крилете на славата. Беше наблюдател сред мнозинство, което шуми, лашкано от различни моди, настроения, психози. Обитаваше малък апартамент в покрайнините на големия град, заобиколен от невзрачни хорица – пияници, кавгаджии, фукльовци, смачканаци, курви, клюкарки, тежко болни възрастни жени и мъже; млади жени и жени на средна възраст, които постоянно абортират, понеже изневеряват, правят опити да се самоубият, а прането все виси на тела и все – захабено.

Прахоляк, воня от близкото сметище и от близкия екарисаж. Цигани. Крадци. Младежи, които са се състарили от употреба на наркотици – наркомани с посивели пергаментови лица, застинали като картонена маска. Изнудвачи. Търговци с честни очи и ловки ръчички. Народ – затънал в простотия, невежество и грубост. Народ, който си псува президента и всички министри вкупом. Един неподозиран от чужденците свят, който е настръхнал и се е озлобил срещу всичко светло, което цивилизацията е успяла да създаде. Безпросветна мизерия на духа, където псувнята е „Добър ден!” и „Здравей, как си?” Почитатели на Азис, фенове на Слави Трифонов, и всеки от тези, палещи свещи пред иконата на Иисус и Богородица с младенеца в кварталната черквица, след като е целувал стъклото и е оставил няколко жълти стотинки дарение в чест на Вярата... сляпо вярващ в екстрасенси и врачки, в извънземни пришълци и в Чудодейното Спасение.

Живееше с двете си момиченца и съпругата, която тайно му изневеряваше с всеки срещнат, готвеше добре, поддържаше иначе стаите и бельото чисти и вечер се оплакваше от неразположение, преумора, главоболие или всичко накуп. Всеки в тази държава, след като навърши пълнолетие, е свободна личност, и следователно – има право на личен живот, та и съпругата му беше нежна и жизнена, мечтаеше за властен мъжага до себе си. А той не беше нито властен, нито решителен; нямаше космата гръд и едри развити мишци. Беше нормален. Постоянно изпитваше съмнения от най-различно естество; бъбреше й за това, че да си честен в този свят е голям лукс. Та всъщност поради неговата мания да бъде честен на всяка цена… тя и не можеше да го понася, гадеше й се от него. Но възможно ли е да речеш на човека, с когото живееш криво-ляво тринайсет години: „Скъпи, не те обичам, мразя те заради глупавата ти честност”. Никак не върви, ама никак.

А той си я обичаше. Не бяха леки тези тринайсет години сред лишенията и униженията в нашата мила България. Жена му три пъти прави опити да сложи край на живота си. Мъничко късмет не й достигаше и всеки път с омраза към лекарите се връщаше отново в живота. Когато четвъртия път се покачи върху рамката на прозореца, за да скочи най-после решително и веднъж-завинаги в отвъдното, той – писателят, честният човек, изтърча да я спасява. А тя крещеше и дереше с нокти кожа от лицето му: „Пусни ме, гад! Пусни ме да си отида”.

Това, че е писател, е утежняващо вината обстоятелство. И Атанас Далчев твърди на едно място, че честният човек е чудовище за своите близки. Защо ли изобщо са нужни тук цитатите! Нали се вижда кой напредва в живота, кой прави кариера и е уважаван у нас, в България, и кой – не…

Какво да се прави, някои мисли идват под конвой. Това пък го твърди друг – някой си Станислав Йежи Лец, полски господин, когото пишещият тези редове много обича. Та същият този господин Лец, да… на същия този Лец му се наложило, при цялото му човеколюбие и висока нравственост – да убие. И знаете ли с какво?... С лопата, с права лопата, милостива госпожо. Да, истина е: убил с права лопата нищо неподозиращия "приятел" в немска есесовска униформа и автомат в ръцете. Заровил го после в дупката, която до тоя момент копал за собствения си гроб, и – преоблечен в онази чистичка, изгладена и прекрасна есесовска униформа, се изсулил.

Лесно му било на този Лец. Вдигаш лопатата и хряс! – зад врата. Лесно и просто. Ами как да убиеш онази, дето не само ти трови живота и те съсипва с курвенските си истории, но и на всичкото отгоре ти готви благоуханни манджи, пере ти гащите, глади те и се грижи за двете ти момиченца!

И като не можеше да я погребе в себе си, нашият герой си внушаваше, че я обича. Тичаше назад-напред по света и разказваше все такива едни истории за безутешна съпружеска любов, за любов грандио-о-озна и величествена като Кьолнската катедрала, като Менделсоновия марш. Женските му образи бяха все такива едни нафукани, не-е-ежни, всеотда-а-айни. Ама че глупак!... Глупак ли? Но нали казахме, че този човек е добър наблюдател. Дали не си противоречим, а! Май че въпросът е по-завъртян, понеже говорим за жените и за мъжете, на които тези жени изневеряват.

Всъщност, въпросът може да се постави и така: Ако ви дадат възможност да избирате, вие по коя страна на улицата ще минете – по слънчевата?... или по сенчестата?... Като онази бабичка от древната китайска приказка за двамата братя – единия, дето плетял сламени капели, и другия, дето правил чадъри. Дето майка им все циврела. Ако грее слънце, рони сълзи за чадърджията; ако вали, оплаква плетача на капели. И появила се тогаз значи мъдрата бабичка и рекла на нещастницата да се радва, когато е дъждовно – заради оня с чадърите, и пак да се радва, като пече – заради плетача на сламени капели… Е?!

Ние с тебе, читателя на този разказ, по коя страна на улицата да минем? Е, вярно – ако крачим по сенчестата страна на живота, поне ще сме застраховани от неприятни изненади. Нали! Вървим си, значи, оглеждаме под око профучаващите парвенюта, мекерета, нагаждачи, подлизурки, шмекери и лъжедемократи с добре школувани в комунизма гласове. И сме щастливи, ако прогнозите ни не се сбъднат. Така е удобно, да-да, доста удобничко.

Но представете си, че е сутрин рано. Улицата – брррр! – лъха лед и мраз. Ле-ле, колко хубаво ще е да си вървиш по слънчевия тротоар… Ей тъй, хоп-хоп-хоп… Здравейте, мили господине! Добро утро, скъпа госпожо! А, приятелю, ами ти накъде с тая кисела физиономия!... Усмихни се. Хайде, моля, усмихни се бе, човек. Бъдещето на света е в ръцете на добрите и честните хора.

Пловдив, 16 ноември 2006 година

П.П.: Всъщност, тоя текст е писан не точно сега, ала аз си имам една смахната теория, че всеки добър стих или разказ наново се пише в момента, когато го чете който и да било човек и го преживява като свое лично, ама много лично преживяване.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: