Въведение ІІ

("Господ е българин") ЛИЦЕМЕРИЕТО (1.)

15.08.2000. Невероятно – китайската роза, която от три-четири дни се кани да извади на показ първото червено цветче, тая сутрин, на Голямата Богородица, най-сетне е разцъфтяла. Едно денонощие, не повече, и утре разкошният цвят ще се отрони от храстчето, ала днес то грее с цялата си мила хубост... Точно днес.

Ей такива малки празници правят чудесен живота. Чета в книгата на някой си Пол Джонсън* края на есето за Пърси Биш Шели. Мери Годуин, съпруга на Шели до смъртта му, когато неин приятел видял сина й Пърси да срича, възкликнал: „Сигурен съм! Като порасне, ще стане необикновен човек!” – а тя, Мери Годуин, напатила се с ужасния нрав на бащата Шели, възкликнала притеснено: „Дано Бог му помогне да си остане обикновен човек”.

Авторът на „Интелектуалците”, доколкото разбирам от първите две-три есета (за Жан-Жак Русо, Пърси Биш Шели и Карл Маркс), въвежда идеята за двойнствения живот на високо надарени личности, приели ролята красиво да законодателстват, да са съдници и духовни водачи на човечеството, но – от друга страна, в личния си живот са чудовищни лицемери, ужасни егоисти, наглеци и грубияни. За да си обяснат лицемерието им, ония, които отблизо ги познават (роднини, приятели), ги причисляват към клиничните маниаци, към психично болните.

Т.е. обикновеният, стандартният простосмъртен е велик човек в своята обикновеност… Което ми звучи в тон с пасаж от „Поема за България” от книгата ми „Кардиф”:

И като обърне взор назад, какво ли вижда човекът делничен!
Тъй мимолетно всичко негово е, че не можем иначе да си представим тоя скитник,
освен като вечен пътник по тая земя.

Също и в абсолютно съответствие със стихотворението „Спокоен” (пак от тая книга):

Защото най-после всичко наред е и всичко е ясно:
голям е човекът тъй нищожен, голям е в мълчанието си свирепо вглъбен
отвъд смъртта – в живота на цялото човечество.

Между другото, що се отнася до „Кардиф”... Няма да си позволя компромис, за да я забележи светът. Добра основа за самоуважение: да живееш с тоя дял, който ти е даден, да не ламтиш, да не бълнуваш грандомански.

Изкуството върви от видения към действителността; науката – от съществуващото гради своите видения, т.е. своите хипотези. В тоя смисъл авторът на т.нар. „Научен” комунизъм няма кой знае какво общо с научното изследване; Маркс защитава, пропагандира именно като поет, публицист и моралист есхатологични** схващания за човешкия род. Твърде разпалено звучи, за да прилича на учен. Творчеството му е извън сферата на научността, въпреки че – а защо не и точно затова! – се кичи с определението "научно".***

Изобщо, дотук погледнато, авторът П. Джонсън развива позната (и моя си!) теза за лековерието, за наивността да се приема като висока стойност нещо измамно, фалшиво, маниакално. Това съм го обсъждал вече в тия есета по повод влиянието на марксизма в болшевишката му версия у нас сред образованите слоеве на обществото и съм си го обяснявал това лековерие именно с недоучеността и липсата на национална традиция след прохождащата родна интелигенция от 1870 година насам (т.е. от Хр. Ботйов, който пръв прегръща Марксовата утопия, едва 22-годишен). Полуучени, учили-недоучили, без системна задълбочена научна подготовка са и Пенчо Славейков, и Гео Милев – ала съвременниците им ги въздигат на пиедестал, имат ги за ерудирани…

За оназ България мога да го преглътна с иронична усмивка, обзет от сантиментално родолюбиво чувство, ала какво да мисля за западноевропейското интелектуално общество! И там комай са изобилствали „глашатаи на Истината” разни „учители” и „гуру” с оцъклени към небесата очи – маниакални лицемери с артистичен талант. Гении на лицемерието. Възприели познанието от древността преди всичко като средство да се саморекламират сред плебса.

Тя пък, публиката, е въздишала с онова Вазовско, от шедьовъра му „Чичовци” изпаднало, от оназ новела, за Варлаам и Селямсъза, излетяло „Бре-ей! Много чело, много знай”. Тая крилата фразичка, изхвърчала с удивление из устата на Коно Крилатия, сопотски чешит, може да се отнесе към низ шарени и разхвалени модни веяния, дето идат откъм Западна Европа и Северна Америка, налитат върху нашия Полуостров. Като му отеснеят модните парцалки, Западът ни ги дарява великодушно за втора употреба и доизносване.

Марксизмът в цивилизования Запад не успя да пусне дълбоки корени. На Изток обаче марксовата фантасмагория стана основа на могъщи свръхдържави: бившата СССР на Сталин и сие, Китайската народна република на Мао Цзедун и пр. Така „модерните” стихове на Димчо Дебелянов, преведени на френски, изненадали френските литературни историци, та ония французи възкликнали: „Как! За вас тоя поет е връх в поетическото майсторство? Но такива стихове и такива поети у нас, във Франция, с лопата да ги ринеш!”

Следва
_________________________________________________
_{* „Интелектуалците”. Английско издание от 1988, българско – 1994 г.

** Свързани с мистична представа за свършека на света..

*** Както агитаторът марксист AngelPotter неуморно определя себе си за „философ”. Избиване на комплекс може би: съмнение, потискано с напомнянето „Философ… философ! Някой да не ме е прочел, да не ме е забелязал, че съм философ, при това дипломиран философ. Да, аз съм философ!” Поначало философията е жизнерадостен стремеж към логическо обяснение на света, а тоя „приятел” е злостен като първоучителя си г-н Маркс. Бел.м., tisss!}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: