Въведение ІІ

("Господ е българин") ЛИЦЕМЕРИЕТО (2.)

16.08.2000. Дребни на ръст, грозни в лице и тяло, здраво обхванати от комплексите си, неадекватни в обществена среда, сеещи омраза, изверги в личните си дела, наказание за приятели и близки, маниаци, лицемери, неблагодарни, жестоки, безскрупулни, подли, изнудващи, с огромно самочувствие, с огромно чувство за непогрешимост, неотстъпчиви, изобретателни в злото – и всичко това е компенсация на собствената им душевна (не духовна) несъстоятелност... Пол Джонсън в "Интелектуалците" представя т.нар. "гении" от последните двеста години като чудовища, или по-точно, като нещастници, обладани от демони, хора – безчовечни, а работещи (може би по воля божия) в името на човеколюбието.

Изкушава ме тоя детайл, за физическия тип и "красота". И това съчетание: висок, прометеевски дух – от една страна, и дребнави, гърчави, осакатени душици – от друга.

Колкото по-ограничени в личните си практически дела и бит, толкова разкрепостени в духовното, локомотиви на прогреса; жалки, смешни като човечета, грандиозни, възхищаващи като отварячи на хоризонти пред идещите подире им поколения. Русо, Шели, Ибсен, Толстой, Маркс... са дребни на ръст.

Във втория абзац на есето за двуметровия (над 190 см) Хемингуей П. Джонсън употребява размишление, което едно към едно може да бъде съотнесено към т.нар. български интелектуалци-русофили: "Те прекарват голяма част от живота си (в нашия случай – с преклонение и мисъл за Русия, бел.м., Г.Б.), превръщайки се в крайна сметка в живо наследство на културния колониализъм. Появата на самобитен и независим интелектуален дух в Америка (разбирай – в България, бел.м., Г.Б.) е реакция срещу раболепието на Ървинг (разбирай – нашите националреволюционни дейци русофили) и другите като него" (като тях).

Културен колониализъм – ето дразнещата ситуация, която сегашното поколение млади българи би трябвало да преодолее в отношението си към собственото ни национално чувство, независимо от добрините (или злините), които сме понесли от "нашите славянски братя русите". Обаче т.нар. "цивилизационен избор" не следва да избива във възможните други две крайности: слугинско преклонение пред Запада и Североамериканските щати или грандомански национализъм, шовинизъм от типа на сръбския, сляп за недостатъците в бита и в духовния живот на българската нация.

Трезв подход към вътрешнодържавните ни проблеми, ето какво в исторически план предстои. Стамболов едва е наченал, Фердинанд и Стамболийски са продължили, но тая линия на поведение най-отчетливо личи в политиката на Борис ІІІ и неколцина политически водачи на буржоазна България (Александър Малинов, на първо място), въпреки типично провинциалистката им ограниченост и самонадеяност, характерна за политическите партии изобщо на Балканите между двете Световни войни.

Разсъждавам вероятно като типичен лаик; но какво значение има моето лично самочувствие, когато е очевидно: по досегашния начин просто повече не може да продължаваме да се пренебрегваме, да се самоунижаваме. В тоя смисъл "Русия в представите ни" няма кой знае колко общо с действителната Русия; именно с тая виртуална Русия, с "Русия в представите ни" предстои да се изясним докрай: ще продължим ли да се държим като духовна провинция на руския манталитет, имперско самочувствие, велика история, великолепна култура; или най-после ще започнем да отстояваме, че сме различни по съдба, духовност, перспектива.

Не ни вреди толкоз самата руска политика, колкото унизителното обсъждане враг ли ни е Русия или приятел и брат*. Да приемем тая велика нация и нейната държава с всичките й странности и да се съсредоточим най-сетне върху своето – какво лошо има в това?!

Обществата от народи с нашия калибър (унгарци, белгийци, холандци, шведи, чехи, словаци, да не говорим за по-малобройните от нас: разни княжества и градове-държавици, и особено да не споменаваме благоденстващата Швейцария... та надявам се, тия народи не изживяват такива угризения към т.нар. Велики сили, когато следват своите национални приоритети.

Защо, заговорим ли за Русия, се делим на два враждуващи лагера? Проблемът следва да се постави по друг начин: в крайна сметка, кое е по-важно за българина – Русия?... или България?... и тогава, надявам се, няма как повече да шикалкавят нито русофилите, нито русофобите в днешна България.

Решим ли тоя казус, ще отмре основната от причините за раздвоението ни като общество, ще се съсредоточим върху онова, което сме и което следва да извършим за собствената си държава.

Гузната съвест на родната интелигенция използва все външни фактори, за да оправдава съвършени недомислия и тежки грехове спрямо обикновения българин. „Русия” е една такава фикция, която и сега продължават да експлоатират (за фикцията говоря) като аргумент за малодушието или ожесточението си едни спрямо други в политическите баталии. Не поставим ли край на тая гадна традиция, дето се точи от сто години насам, ще продължим да се въртим в кръг като дванайсетте еврейски племена из Синайската пустиня, заразявайки с невежествена злостна страст и идещите подире ни млади поколения българи.

Цитирано от П. Джонсън в "Интелектуалците", чието заглавие в английския оригинал "A phoenix paperback" с помощта на речник красиво си го превеждам – "Някакви си феникси от евтините книги"... Та авторът цитира на стр. 229 някой си Валтер Бенямин, който определя интелектуалеца като човек "с очила на носа и есен в сърцето". Веднага ми изплува образът на Иван Сарандев**, кой знае защо!

Следва
____________________________________________________________
_{* За случващото се на Балканите подир войната от 1878-ма нашенци пуснали лаф: „Абе България е сестра на Русия, ама Сърбия й е любовница”.

** Университетски преподавател по българска литература. Когато правех вестник „Демократическо ЗНАМЕ” (1990-91), Иван Сарандев и художникът Любомир Самарджиев, които съм усещал дотогава като приятели с човечността им към мене, изведнъж се отдръпнаха като опарени, като разбраха, че правя политически вестник, опозиционен на БКП, която тъкмо се бе преименувала в БСП. (И в това преименуване комунистите заграбиха табелата "БСП". Друга партия имаше под това име регистрирана на 31.ХІІ.1989 година с председател Йордан Велков. С фалшифицирани протоколи бе елиминирана и първата, истинската Демократическа партия с председател Илия Кожухаров. За сведение: вж. изданието на БТА "Паралели" - Пресслужба "Куриер" под наслов "Експресно издание. Нови политически и обществени сили" от 21.ІІ.1990 г. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: