Въведение ІІ

("Господ е българин") ЛИЦЕМЕРИЕТО (3.)

17.08.2000. Приземявайки, меко казано, образите на т.нар. интелектуалци, Пол Джонсън внушава разочарование от съчетанието на гениалното у човека с неумението на гения да се държи като нормален простосмъртен. Твърде самолюбиви, податливи на бесове са тия характери; веднъж изплували над тълпата, държат се като живи дяволи, като вампири пият жизненост, съсипват не само своето тяло, но и съществованието на най-близките до себе си хора. Всъщност, това са ужасни самотници: обладани от идеята да служат на човечеството, ала неспособни да обичат човека до себе си. Намусени, горделиви, крайно самовлюбени, маниаци в клиничния смисъл на термина, палячовци, които – чудно! – светът приема насериозно.

И въпреки… Какво щяхме да сме без тях?!

Сякаш Сатаната за сметка на таланта е обсебил душата им; фаустовци на духа – душевно осакатени, неспособни да приемат величието на смирението, на скромността. Струпани накуп, съдбите им са илюстрация на морално падение в гигантски мащаби…

Какви са изводите, в крайна сметка? Дали не отвеждат тия изводи обратно, до Изгонването от Едемската градина на прогледналите за Познанието Адам и Ева?

Приемам усилията на английския есеист не за омаскаряване, а като призив към естественост и човеколюбие, които са първо и основно изискване към всекиго, независимо колко е талантлив и полезен за т.нар. прогрес. Т.е. става дума отново за върховенството на Десетте божи заповеди. В тоя смисъл „Кардиф” е религиозна книга, независимо че не смятам себе си за религиозен: това ми иде на ум, като чета тия късове диамантена публицистика.

Чета биографичните сведения за Бертолд Брехт; съседът – десетина години по-млад от мене, заминава със семейството си обратно за Германия, където се е установил отпреди петнайсет години. Завиждам за лъскавата му модерна лимузина, за дългия път, който му предстои, прекосявайки по диагонал Европа…

Обожавам дългите самотни нощни преходи с лек автомобил. Една от постоянните ми мечти е да пообиколя за два-три месеца, от края на април до края на юли, в компанията на очарователна млада жена, европейските градчета и селища край голямата магистрала, която води – да речем – до Париж, и после да се спусна, защо не! – към Марсилия, дори смятам да се отбия в курортно селище на френското средиземноморско крайбрежие, на което миниатюрно на картата селище съм кръстил второто от двете томчета лирика – подготвения за печат от 1999-та, но неиздаден все още сборник с около 80 стихотворения „Порто Фино”, № 2 след сборника "Кардиф".

Та пак да кажа: заради сребристата искряща и лъскава модерна лимузина му завидях, завидях му, че е с жена си и децата си. Дали знае, че е щастлив? Май не, понеже го гледам, ходи навъсен. Имал си проблеми със здравето… А и жена му не изглежда да искри от щастие. Или щастието се усеща само когато го гледаш отстрани?!

Мнозина около мен мислят, че самият аз съм щастливец. В тоя момент обаче не мисля, че е вярно. Като прокълнат съм с тия свои драсканици. Превърнах се в книжен плъх. Страх ме е да изляза на повече от 300 метра пеш извън дома. От тоя тип мъже съм, за които казват: и до кенефа с колата си ходи…

18.08.2000. Вчера след 14 часа трябваше да се видим с Re. За съжаление колата, върху която положих дотук толкоз усилия именно за да ми служи за тез наши срещи, прояви характер: просто отказа да запали… Прояви се като отмъстителна любовница, която ревнува от съперницата си. Подир час и двайсетина минути бях на мястото на срещата, просто минах оттам, но Re. естествено я нямаше. Позвъни ми около четири след обяд притеснена какво се е случило.

„Нищо – казвам, - жигулата цял час не пожела да запали. Съдбата отредила тоз път да не се срещнем.”

От пет до седем със свата Райчо пихме по две бири в кръчмето до училището в компанията на внучката Невенка. От Райчо научавам, че двете ми дъщери и зетят наели квартира (апартамент) на съседната улица срещу сто лева месечен наем. Отказвам да ги разбера; избрали нестандартен начин да доказват колко са независими. Но и аз на тяхно място бих постъпил може би тъй. Като че някой се е втурнал да им пречи!

19.08.2000. Вчера от същото място купих нов акумулатор; цената – пак 52 лева. Старият „нов” акумулатор издържа две седмици след гаранционния срок от година и половина. От същия продавач го бях купил, та ме загледа съчувствено, па се вмъкна вътре в складчето и подир малко иде: „Лош късмет, случил Ви се акумулатор от дефектна серия”. Оказа се, както рече – негов приятел същата седмица купил и той нов акумулатор, понеже старият му бил от същата партида. „Съжалявам, но нищо не мога да направя. Просто гаранцията Ви е изтекла.” И се наложи „да се бръкна” за точно 104 лева за акумулатор в разстояние на осемнайсет месеца.

После долу пред блока Чомпала със свойствения си стил изръмжа: „Кат имаш братчедка, дето бачка в пазарджишкия акумулаторен завод, що не отиде там, ами купуваш оттука? Ти си за ебане, кой ти е крив! Хем щяха да ти изберат от продукцията за чужбина. Не знаеш ли, че за нашия пазар ни пробутват само боклуците си!”

Накратко казано, вината ми е, дето съм повярвал. Не е нормално българска продукция да съответства на стандартите за качество и трайност. Истината е, че с тоя скапан акумулатор минах две хиляди километра; галех го като детенце.

У нас, в България, тъй са подредени нещата, че българинът е длъжен да гледа с огромно подозрение към всякакъв вид договори, да е готов, че шмекер може да го измами, и значи, по-харно ти да излъжеш, отколкото тебе да те вземат за шаран.

Съседите от деветия етаж се надпреварваха да се хвалят как четири пъти сменяли новата си автоматична пералня „Татран” и в течение на четири години винаги перяли в чисто новичка машина. Ама какво правели! Малко преди да изтече гаранционният срок, съзнателно претоварвали пералнята – перат огромни дебели черги в нея, старите си жакардови килими, докато я блокират и повредят, за да я рекламират като дефектна. „Е-е-ей, ама предпоследната се оказа толкова здрава, мамито й да еба, че се наложи с гаечния ключ отзад, на буксите за електромотора да дам накъсо, та да спре да върти. Яко животно, ама и от нея се куртулисахме." Това е Митю Дългия. Като го видиш с тоя рус мустак, па и симпатичен, строен - същински англичанин от Камарата на лордовете!

По същия начин неколцина съседи си бастисват акумулаторите и ходят да ги заменят по няколко пъти с нови. „Три съм ги сменил! – хили се 25-годишният Ивайло. – Четвъртият излезе най-издръжлив, ама и него го скапах. Айде бе! Няма па аз да се минавам!!!”

„Видяхме се” с Re. И никак не беше зле! Ето едно от основните неща, за които си заслужава да се живее… Така си мисля сред всичките разочарования и унижения, които тукашният рай ми поднася всекидневно. Живея монашески, да има що-годе ред в тоя мой живот. Откривам, че подир удари под кръста щастието пари по-остро, по-замайващо в ноздрите ми като свеж планински въздух.

Разгледах проспектите, които Re. ми донесла армаган от Франция, и общото ми впечатление от тия хубости е, че Западна Европа постепенно се превръща в един твърде голям музей, т.е. в място, където простосмъртното население на планетата ходи да се докосне до мечти. Но това съвсем не е истинският Океан на живота, ами е добре сресана и подредена търговска версия на Рая, където праведниците вегетират подобно на белезникави силуети, прозяващи се от духовна скука.

Тук, на Балканите, па и още - на изток от нас… е сганта на варварите, джунглата с хищници и жертви в истинския им вид. Ако нас, българите, ни крепи нещо, за да оцеляваме, за да не изчезнем съвсем, то е яко вбитият в пластовете цивилизация преди нас тракийски корен, онез полумитични пра-траки с името бриги или фриги, от които произлезли прабългарите.

20.08.2000. „Че личността е по-важна от абстрактните идеи на идеологическата справедливост”; цитатът е от есето за Джордж Оруел (Ерик Блеър е същинското му име), Ивлинг Уо и Сирил Конъли – и тримата родени в 1903-та, починали съответно през 1950, 1966 и 1974 година… Та тая мисъл на П. Джонсън съответства на идеята от стихотворението ми „Енергия”, писано в памет на Михаил Берберов. Накратко, откривам доста аналогии с изразеното в „Кардиф”, само че „Кардиф” е в стихове, макар философският й ключ да е подобен на есетата на някакъв си англичанин.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: