Крайпътен ресторант

СЕСТРИ

На дъщеря ми Вера

- Да бях умряла, когато съм била много малка, сега нямаше никой да страда. Мама и тате нямаше сега да се развеждат, просто защото никога нямаше да се налага да са се женили. Сестра ми Надя също нямаше да я има и да ме притеснява сега, понеже едва диша и има бронхопневмония и след половин час трябва да я водя на деветия етаж една съседка да й бие инжекция. Но когато има нещо да се случи, то си става, каквото и да прави човек.

Много ми е самотно, а навън като че ли почва да вали оня неприятен февруарски дъжд, и като изгася за момент лампата и погледна зад пердето, улиците са пусти, никой няма и асфалтът блести като полиран. Поне като други съботни вечери момчетата да се бяха събрали под козирката на блока и да дрънкаха на китари, пък тях ги няма никакви, запилели са се някъде с другите момичета и изобщо… Но това е друга тема, както казва госпожата по български.

Била съм само на два дена, когато баба дошла от Добруджа да ме погледне. Погледнала ме и си тръгнала с вечерния влак за Варна, за да каже на съседките в Тригорци, че няма да ме бъде и въобще... Почнала да се готви за телеграмата, с която ще й съобщят, че съм си отишла от тоя свят... Толкова съм била мъничка и синя-посиняла, едва съм имала сили тихичко да рева. Пъпната връв два пъти ми се омотала около вратлето и цяло чудо е, че съм се измъкнала жива на белия свят.

Имам спомен за това как в леката кола на дядо тате ми подаде вързопче с нещо, което шаваше отвътре. Като отгърнах одеалцето, за първи път видях сестра ми. Така съм се разкрещяла от радост, че едва ме успокоили, да не уплаша бебето. Крещяла съм и сълзичките ми се стичали по бузите: „Кака, кака, кака… аз съм кака!” Ами тя беше толкова сладка! Едното й оченце затворено, другото кокори. И си кротува хубавелката. Усетих дъха й – лекичък като дъха на котенце. Ама ми я издърпаха от ръцете и отидоха да се снимат. Пък аз останах с дядо в колата. И дядо си мълчеше, нищо не говореше и само гледаше навън през стъклото. И тъкмо почваше да ръми.

Една година имахме папагали в клетка. Хранехме ги и тате отваряше вратичката, а те летяха из стаята и понякога се блъскаха в прозореца, понеже са глупавички като всички птичета. И веднъж отворих вратата, без да ме усетят, и женската, която беше зелена и ужасно красива, излетя на балкона и кацна на перваза да си чисти перцата. И после отлетя. Така красиво бе разперила криле! Крилете й заблестяха на слънцето и никога няма да забравя тоя миг…

А мъжкият папагал беше много по-грозен, беше се проскубал горкият, джиджикаше отвътре и все не можеше да уцели изхода на клетката, а като му помогнах да излезе, се блъскаше в стъклата, свличаше се на пода, и разперил крила, дишаше-дишаше с отворена човка и ме гледаше учуден като човек. После беше много тъжен и след седмица умря. Пък хранилката му беше пълна с просо... И го погребах долу, зад блока. Издълбах му гробче в пръстта и го покрих с клечици и тревички. Много плаках заради него.

И дядо си отиде тъй, за една седмица. Само че тогава сме били на село, в Добруджа. И когато се върнахме есента за училище, тате ни заведе на реката да газим, да гледаме как играят рибките. И после, както си седяхме на брега на Марица и се припичахме на слънчице, ни каза какво се е случило. Но това е пак тъжна история и сега не ми се ще да я разправям. Сънувах го после много често, и все такъв един весел. Пък дядо беше много мълчалив човек. Като се запалила колата, пак мълчал. Кой знае защо, в сънищата ми е усмихнат, и все отваря оня шкаф, дето държеше за нас бонбони и разни играчки.

Чувам как сестра ми кашля в съседната стая и ми е малко криво, че не мога заради нея да поизляза, да се разходя с другите деца от блока. Ама и такъв ден, здраве му кажи! Сестра ми се прави на непукистка, казва, че най-приятното за нея било да й бият инжекции.

Тате ни научи, когато най-много боли, да се усмихваме, да се смеем, да се смеем като щури. По-леко става. Истина... Спомням си, бях най-спокойната и най-веселата, и съм се смеела, когато сестрата почнала да приготвя спринцовката, и после не помня… понеже съм се свлякла. И госпожата рекла на тате, че съм била странна, за първи път й се случвало да види как някой се смее и се тресе от страх.

Щастливка е нашата Надюша. Вчера вечерта, когато си бъбрехме двете в леглото на мама и тате и чакахме някой от тях двамата да ни позвъни по телефона или да се хлопне вратата в антрето, тогава моята сестра ми каза, че много се радва, дето е болна от такава сериозна болест, понеже сега всички ще се грижат за нея, ще й угаждат, пък тя ще си лежи на топличко и ще се глези...

Ако се интересувате как изглеждаме със сестра ми, тя е руса и със сини очи. В селото на баба говорят, че била същинска майка ми в детските й години. Аз пък приличам на тате, одрала съм му кожата. Те и двамата са много добри, но не се разбират. Да имаше някаква Сила, да реши вместо тях въпросите, дето не могат да решат заедно, щеше да бъде прекрасно. Но изглежда няма такава сила, или ако я има, тая Сила е решила да се разделят. И сега ние не можем да решим кой ни е по-мил, понеже и за двамата се притесняваме, където ли се намират и дали не им е мъчно за нас. Само че за тия работи избягваме да си говорим.

Съдба, какво да се прави!

И дъждът навън така вали, като че някой плаче тихичко и сълзичките му се стичат по прозореца.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: