ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ

Предвид, че човек иска конкретни и представни неща, то той, бидейки "проект на самия себе си", ги по силата на искането, в което сам той става - ги конструира (усвоява) в свой "енергиен" обхват, "събирайки" се при тях (или при техни волутивни "дубликати", който той би създавал в случай на първична спрямо избистрящото се съзнание независимост на "нещата"). Тъй че - човек безпрестанно става това, което той "тук и сега" иска, т. е. човек тъждествува със самото реализиращо се искане, а не и да е нещо предзададено, не и някаква искаща предвремева себесъщност, и никога не е онова, което той въобще иска: свое битие. Ето защо моят житейски път тъне в тъма и зависи безостатъчно от самата свобода на искането, в което ставам - или, съгласно формулата на Ортега: "моето минало е функция от моето бъдеще". (Спомените, както и траещите и повтарящите се възприятия, а и историографските факти - те също идват от бъдещето: запред едно, в "контекста на времето", настоящо осъзнаване.) Не че човек е свободен - не че свободата (на волята) е атрибут на човешко битие, - а човек и свобода (на волята) са неразделни. Относително ставайки в абсолютна свобода, то човек бива в абсолютна несвобода, доколкото свободата почива на мистика, а не единее в трансцендентална самопонятност, т. е. доколкото свободата не е чисто и просто свобода, а свобода тъкмо на волята... По-трудно разрешим изстъпва въпросът за "себеспомнянето" (азовата приемственост, "прафеноменът"): доколкото току-що отрекохме "трансценденталното азово единство". В атмосферата на съществуването аз имам себе си не иначе, а като мистично синтезиран себеспомен, "прекъснат ноуменален тунелен отблясък". Волутивната глъб поражда екзистенциалното единство на нещо, чиито, произлизащи от него, аналитични компоненти вече е била погълнала. И всичко това - във "вечен възврат" (флуктуация) във времето. До моята смърт* (когато волята невъзвратимо плазмира сегашния себеспомен) принципите на познанието ще са "такива", а не инакви. Всъщност, ведно със света, неговите закони и неговата констелация, аз, във всичките си мигове, трая само "миг от вечността"... Или до моето възнесение** в битийна самостойност... Най-невероятното: че съществувам. И още по-невероятно: че все още съществувам.

------------------------------------------

(*) "(...) огромно струпване на сила, без начало и без край (...) която не става по-голяма или по-малка, която не се изразходва, а само се превръща, неизменно голяма като цяло, без утечки и загуби, но също и без прираст, без вливания (...) обкръжен (-а - б. м.) от нищото като от своя граница, неизчезващ (-а - б. м.), неизразходван (-а - б. м. ...) не е нещо безкрайно протяжно, а (...) заема определено пространство, и то не пространство, което някъде е било "празно" (...) игра на силови вълни (...) едно и много, сила, която се натрупва тук и намалява там, едно море от бушуващи (вълни - б. м.), вечно променящи се, вечно завръщащи се след огромно количество години, в потопа на своите образувания, от които най-простите преливат в най-сложните, а най-спокойните, най-силните, най-студените - в най-жарките, най-дивите, най-противоречивите, а след това отново се връщат към простото, от играта на противоречията към удоволствието на съзвучието, самоутвърждавайки се в тази еднаквост на пътища и години, пречиствайки се като онова, което трябва вечно да се завръща, като едно ставане, което не познава насищане и умора (...) вечното самосъзидание (...) вечното саморазрушение (...) без цел (...)" (Фр. Ницше, "Воля за власт", 1067, последен - превод от немски Пл. Градинаров, "Евразия", София, 1995)

(**) "(...) волята, достигнала пълно самопознание, се е самооткрила във всичко и сама се е отрекла от себе си (...) тогава вместо неуморимите пориви и стремежи, вместо непрестанния преход от желание към страх и от радост към мъка, вместо никога неудовлетворимата и никога незамираща надежда (...) ще (се - б. м.) получи онзи мир , който стои по-високо от всеки разум, онази пълна морска тишина на духа, онова дълбоко спокойствие, непоклатимо упование и онази веселост (...) от една страна, неизлечимото страдание и безконечна мъка, присъщи на явлението на волята (...) а от друга страна (...) след унищожаването на волята (...) е останало само празното нищо." (А. Шопенхауер, "Светът като воля и представа", 71, последен - превод от немски Х. Костова, "Св. Кл. Охридски", София, 1997)

Екстри: