Въведение ІІ

("Господ е българин") САМОУНИЖЕНИЕТО*

21.08.2000. Тия дни по нашата национална телевизия завъртяха репортаж за обучението на гръцки командоси (специализирани за диверсия десантни части). Тонът на нашите автори – интелигентен, като тон на добри съседи, а и заснетите лица, общо взето, изразяват желание за нормални, цивилизовани отношения на Балканите. Всичко това – добре, ала чувам две-три реплики на гръцки войничета, които ме карат да се замисля; ей ги тия реплики!

„Гърците сме миролюбив народ, който знае какво е дал на света. Всички науки от нас започват… Готови сме да браним всяка педя гръцка земя. Благодарение на нашето миролюбие единствено се съхранява мирът на Балканите. Защото има една гореща точка в нашето съзнание и тя се нарича Скопие. Македония винаги е била гръцка земя и ние никога, за нищо на света няма да отстъпим Македония на когото и да било” (предавам по смисъл – бел.м., Г.Б.).

Филмът е направен от българи. Тия приятни размишления минават пред очите на седем-осем милиона български граждани, които най-малкото не сме били така категорично надъхвани чия е Македония и колко мирът на Полуострова от нас, българите, зависи. Не търся вина у гръцките десантчици; това им втълпили – това и говорят, те така са научени да обичат отечеството си; в това не виждам нищо лошо от страна на гърците… Питам се само:

1. Какво ли мислят по тая тема гражданите на Република Македония? Те са над два милиона….

2. Как приемат изреченото българите – бежанци и потомци на бежанци, прогонени от домовете си в Егейска Тракия през ХХ век? Те са поне милион…

3. Колко унижения търпят българите, останали да живеят в условията на национално обезличаване върху територията на днешна Северна Гърция? Те са поне милион… Чувам, забранено им е да носят българските си имена, да говорят български език, да живеят според българската традиция и обичаи, да празнуват българските народни празници, да се обличат в българските си национални носии.

4. Защо нашите историци не изяснят в едно с политиците ни що е историческа памет и как с достойнство да се съхранява поне истината, която крещи от войните между Балканските държави след рухването на Османската империя? Ние, българите в пределите на България, сме поне седем милиона…

Но не, няма отговор на тия въпроси! Бедстващата държава е като бедния човек: тя не може да осигури на народа си дори капка лично достойнство. И ще продължават кой знае още колко време да ни убеждават съседите, че едва ли не България съществува все още благодарение на тяхната добронамереност и миролюбие!

В тоя контекст погледнато, никак не е лоша идеята да се напише Обща история на народите от Балканския полуостров. Предпочитам фактите, колкото и болезнени за нас, българите, да са, пред фалшификации, върху които съседните национални общества на наш гръб градят своето самочувствие. Националното ни обезличаване от половин век насам продължава, както се вижда, вече и чрез най-могъщата ни съвременна медия, Българската национална телевизия.

Историческата наука е фронт без кръвопролития в цивилизована Европа, ала нашите родни историци сякаш са дезертирали от тая сфера на отношения с добрите ни съседи (добри… не защото им липсва лицемерие, а понеже умеят да отстояват интересите на своето национално битие и съзнание). И не казвам да се поучим от тях!!!

22.08.2000. Рожденият ден, 25-ти по ред, на Надя, по-малката ми дъщеря. Бързичко назлобяват двечките с кака й. Липсва им все още смирение. Вирят главица, къчове хвърлят като жребчета, несвикнали с юзда. В генетичния материал, който носят, има и от котленския род на баба им Виктория, и от гагаузката свободолюбива и дяволита жилка на дядо им Петър – и двамата от Добруджа, и от моите родители (Калугерово, Перущица, харманлийския род със страхотната беднотия, честност до кръв и нежността му).

Всеки случай българчета са. Добри или лоши, повече стипчиви и недоверчиви към света, повече прагматични, но са ми дъщери. Харесва ми, че са прибрани, а не разхвърляни. Моя вина е, че не са галени и израстваха в атмосфера на нелюбов и разпри с много затаена ненавист между мен и майка им. Вече нищо не мога да променя.

Старал съм се да не ги ожесточавам, но – изобщо, малко са жестовете, които съм правил към тях. Животът им – дотук поне, ги научи да се държат една за друга, да си споделят като сестри, да се допълват в отношенията си, да си отстъпват, взаимно да се бранят, да бъдат честни и да държат на достойнството - своето и на човека отсреща, дори когато е срещу тях; дори да губят заради това пусто чувство за чест.

Много съм им се дразнил, но какво да ги правя! – да са ми живи и здрави, да раждат деца… това им пожелавам! Защото – колкото и трудно да се живее днес в България, основното е коренът да не пресъхва, да продължи да дава филизи и плод, да дава нови разклонения. Няма по-голямо богатство за един народ от родените и отгледани с любов деца.

Ние тримата, баща и дъщери, не сме шумни; съскаме, не прощаваме лесно. Не обичаме гласовитите, кавгаджиите. Твърде уязвими сме на повърхността, но отровата ни е силна, без да съсипва, а колкото да държи на разстояние лакомия и грандомана, изпъчил се като надута с масур жаба. Да приемеш трезво себе си, без да се главозамайваш, а с ирония и шега – това малко постижение ли е в тоя батак наоколо!?

Не знам те, двете, дали съзнават колко важно е, какъв успех е, че оцеляваме дотук, в условията на едно съсипано и бясно разграбвано отечество, когато простосърдечният, доверчивият българин е унижаван и оскърбяван повече от всички останали в Република България, повече отвсякога досега през последните 120 години. Може би в годините на турското робство сме били на същия хал като народ.

Сюжет за роман. Слънцето постепенно изпепелява Земята; озоновата дупка расте; пожари бушуват… На тоя фон – любовна история между известна актриса и дърводелец от затънтено провинциално градче (Харманли). Достойнството е в дискретността на връзката им, която компенсира суетата на обществената сцена. А обществената сцена е дива вакханалия. Поредица от смъртни случаи. Хората започват да измират от лъченията на слънцето, няма перспектива, няма спасение. Жертвите растат; появяват се низ от образи на политици, писатели, обикновени хора – и всеки, търсещ закрила, помощ, съчувствие, но - обречен. Деструкция на обществото, видяна отвътре, в съвсем интимен план, през очите на тази любовна двойка - актрисата и дърводелеца.

Някои панически се лутат, други се окопали във вилите си и пируват. Сексуални оргии. Появяват се психотерапевти, които обучават в скъпо платени курсове как човек по-леко да приеме смъртта. Евтаназията става модна както, да речем, продупчването на езика с диамантена карфица.

Новопоявила се индустрия трупа капитал, предлагайки аксесоари за Отвъдното, които бясно се харчат. Ражда се стройна философска система (нещо като злостните бълнувания на съвършения грандоман Карл Маркс от 1848 година), само че новото Велико учение апелира за самоотстраняване от събитията, за изящен егоизъм.

Новата панацея за всички проблеми, т.е. обновеният вариант на Комунизма се представя като Хипер-екзистенциализъм. Медиите прокламират Героя на новото време – нагъл и циничен супер-непукист: двуметров гигант с бръсната тиква и обечки на ушите, който води всяка вечер Шоуто.

Всичко се превръща в търговски продукт. По телевизионните канали излъчват in live секс между трима мъже и девствено момиче, което трябва да зачене. Всяка вечер милиарди зрители със затаен дъх следят раждане и няколко сексуални оргии. Камери проследяват как живее плодът в утробата...

Всичко на показ!!! Всичко интимно - търговски продукт! В едър план проследяват кремация на труп. Хуманитарни лекари разясняват как се разкапва трупът. Нов д-р Фауст клонира гении-уроди, съчетавайки ембрион на човек с материал от бозайници, влечуги, птици.

Делниците на една пожарна команда. Вместо да гасят, палят, и тъй - борейки се с огъня, правят телевизионна атракция със съответните реално загинали. Детайлно се проследяват показни предварително обявени в телевизионния час пик самоубийства, екзекуции на мародери...

Да-а, кой знае какви парици могат да се изкарат от цялата тая вакханалия на самоунижението.

Цинизмът на медиите може да бъде безграничен, ако я няма нравствеността. Простичките Десет божи заповеди. Единственото, което може да се противопостави на многообразието на духовната Смрад, на Посредствеността в гигантски мащаби… единственото, казвам, това е Любовта, в смисъла на посланието на ап. Павел „Щом любов нямам, нищо не съм!”

____________________________________________________________
_{* Под наслов „Самоунижението е по-жалко от унижението” част от това есе (записките с дата 21 август 2000 година) е отпечатана във вестник „Арт-клуб” с главен редактор Тодор Биков в бр. 8 от с.г. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: