Въведение ІІ

("Господ е българин") СЪСТРАДАНИЯ, КОИТО НАРАНЯВАТ (1.)

25.08.2000. Из предговора на Исак Паси към „Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше (1844-1900): "Понякога повече храброст има в това, че човек се въздържа и отминава, за да се запази за по-достоен враг! Затова Томас Ман е прав в преценката си за Ницше като автор, за когото всичко се въртеше около въпроса Кое е благородно?" (цит.съч., изд.1990, стр. 16).

Възражението ми, преди да почна да прониквам във философията на Ницше: Какво да кажа за възглед, който може да се тълкува и така, и инак, може да бъде знаме за човечност, но и бойна секира на човеконенавистта, уж защитаващ достойнството на личността, но и предоставящ аргументи за най-злостни издевателства над океана от уж „обикновените” хора?

Оспорвайки библейската философия и проповед, дали Ницше не повдига капака над кутията с бесовете, за които при съвременното ниво на взаимоотношения далеч не сме подготвени като култура и възпитание? Дали Ницше не е съвременна версия на Йоан Предтеча – гърми, но не напоява, кара те да се чувстваш неудобно в кожата си, ала за разлика от оня Йоан, предизвестява не войнстващото Добро, а войнстващо Ожесточение? При всичката му чистота в помислите, защо – със средствата на манипулации над масовото съзнание, нацизмът така лесно го приспособи за своя емблема и оправдание на зверствата?

Следствието не може да адвокатства за причината, но ако нещо се прави за добро, защо плодовете му са отровни? Ако сееш пшеница, защо нивата ти обрасна с противни бурени, а дошлите да жънат бяха принудени да отсяват с велико усилие хлебните зърна? Може ли точно толкова двусмислена спрямо човека философска теория да дава перспектива за бъдещия Свят на хармонията и любовта?

Засега приемам тоя гений само като повод да погледна към човечеството, към земните ни грешни дела... от неочаквана гледна точка. Основа дотук на философията е било съчувствието, милостта към Адам и Ева. Сега – подир Ницше – за първи път имам възможност без излишни скрупули да изживея докрай досада от простосмъртието, от обикновеността. Свръхчовекът!??... Но това не е ли свръх-Азът, който дреме като ракова клетка у всеки анонимен автор на пасквили, както и у всеки жител на планетата всъщност? Развихрилият се свръх-Аз, разрушил имунните прегради, дали не е в състояние да взриви човечеството отвътре, като по познат до болка призив откъм една от световните религии го раздели тоя океан от човеци на правоверни и на обречени да бъдат изклани за прослава на "великодушния" върховен бог. Аман от невежество, въздигнато в сан "религия"!

Природата на обществото е мъдро устроена; но дали и ницшеанството, и свързаните с него допълнения към екзистенциализма няма да се окажат предизвикателно Отрицание, което служи да затвърди доверието ни в естествения ход на живота, т.е. в традициите на християнската цивилизация?! Тия традиции – дори когато се отказваме от тях, остават в пясъците на миналото да се извисяват видими от Космоса като египетски пирамиди?

Състрадания, които нараняват; съчувствие, което унижава; възхвали, които оскърбяват… Доброто може да се възприема като Зло, и обратно – разрушението може да е преддверие към творчество… Уплътнявайки изображенията от живота, тълкувайки го с положителен и отрицателен знак, какво постигам? Постигам може би самочувствие, а всъщност не е ли това унищожаване на измамните ориентири за уж перспективното? Поклонниците на Ницше съветват да се отдръпнем в собствената си глъбина, когато оценяваме; съветват още да разчитаме в по-голяма степен на схващането, че Оценяващият по своему е божествен, т.е. равен с фикцията „Бог”.

Но това съответства на фразичка, която ме дразни – „Всичко е възможно!” – заради която призовавам в мислите си Алберт Айнщайн (1879-1955) с неговото върхово откритие, че „Всяка гледна точка е относителна”. Значи, навлизаме голи, обезоръжени, но самоуверени в старата джунгла, в хаоса… Така ли да го разбирам това „всевъзможие”?

28.08.2000. Последните два-три дни в някакъв вид отнесеност се насилвам да чета „Тъй рече Заратустра”, върхова творба на Ницше. Стилът му – спънат, предвзет – ми напомня ту стила на Албер Камю от философския роман-есе „Чумата”, ту в известна степен маниерността на Петър Дъновите „беседи” от 1915-та, с тая разлика че фразата у Ницше съответства на грапавините у първообраза, докато при Дънов показността далеч надделява – просто личи желанието на Беинса Дуно (П. Дънов) да звучи като библейски слог.

Откривам и в Ницшеанската философска система доста неща, които съм смятал свой стил, своя личва мярка за нещата от живота: например, тоя призив към човека да бъде докрай верен на себе си, дори с риск да не изглежда толкоз благообразен в очите на мнозинството… Дотук (до стр.75 от „Заратустра”) мога да изброя поне дузина аналогии, изразени в първата част на „Въведение”, под наслова „Младите хищници”. С други думи, при всичката ми първоначална (и предпоставена естествено) съпротива срещу тоя гений на модерната философия, писал точно тая книга между 39-та и 41-та си година, в периода на своето акме, започвам да го приемам вече не като екзотика, а като подход, даващ нов простор за размишления върху двехилядигодишната съвременна цивилизация.

* * *

В събота бяхме с Re. на гости у семейство Ряпови в село Козарско, на половин час път от Пловдив в посока Пещера. Пихме кафе, побъбрихме край маса, сложена сред дворчето, под нависналите от плод ябълкови дървета, па се върнахме обратно в града. Добре, че ги имам тия приятели, но… не ми е достатъчно. Би трябвало да им завиждам, да ги облазявам, дето си живеят тъй подредено скромно, но дяволите ме хващат, поставя ли се на тяхно място дори за момент. Защо ли!

Re. грееше като слънчице, аз пък се държах като тъп дървенак. Уморява ме делничността у Ряпови, а сигурно не съм прав; амбициите ми са прекалени може би.

Следва

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: