Въведение ІІ

("Господ е българин") СЪСТРАДАНИЯ, КОИТО НАРАНЯВАТ (2.)

29.08.2000. Ето я дузината (а те са и повече) съвпадения на мои си открития, които съм описал в поредицата „Младите хищници” от книгата „Въведение”, и това, дето намирам вече написано около 1883-85 година у Ницшевия „Заратустра”:

1. Същественото е на земята, не в небесата (стр. 28 у Ницше, изд. 1990 г.).

2. Човекът е велик като мост между поколенията, като пренасящ послания от минали времена към бъдещето (стр. 30).

3. Раздаващият се е великолепен, именно защото не очаква благодарност и ответни жестове (стр. 30).

4. Не мъртвите; живите са в центъра на внимание; за тях се припомня миналото и мъртвите се вдигат от пръстта (стр. 37).

5. Много важно е да се знае думичката „Не!” и да се употребява с увереност и уважение към себе си и към отсрещния (стр. 44).

6. Т.нар. „висши” сфери на духа са ледено студени; човеколюбието е смисъл на философията. „Седемте печата” ни пазят от ужаса на крайното познание (стр. 49).

7. Което е в плътта, то придава смисъл на духовното; духовност за сметка на плътското е посегателство срещу природата у нас (стр. 51).

8. Да изпитваш вкус към нещата от живота – то е истинското жизнелюбие. Фанатикът е осакатен човек (стр. 52).

9. Строго да обсъждаш, то също е проява на човеколюбие – защото осъждаш не личността, а отделни черти, които я развалят (стр. 55).

10. Не смятам себе си длъжен да бъда опора или основа на когото и да било; моето присъствие в нечий живот е само знаци за Добро и Зло, както моят опит ги диктува (стр. 57).

11. Изкушението от върховете, опасностите и злобната игрива песничка, която ме изпълва с радост и сила (стр. 57).

12. Човек трябва да бъде приучван да гледа на себе си като на ценност, като нещо божествено; и тъй няма да се валя в калта (стр. 58).

31.08.2000. Вчера си прекарахме добре с хубавата Re., а късно вечерта в продължение на час и повече правихме опити да съсипем (с думи) „добрето”; истина – затворих телефона с облекчение, че все пак не съм се поддал докрай на изкушението да превърна пламъчето в „пепел от рози”. Не вярвайте в думи! Колкото по-възвишени – толкова по-глупави, колкото по-гръмки – толкова по-кухи. Най-важните неща се изричат с обикновени думи.

„Пепел от рози” звучи изискано, но не може да се мери с розовия храст ; вглеждай се в действията, не в техните наименования. Коментарът при всички случаи е манипулиране на съзнанието, защото все ще следва някоя предпоставена теза…

Когато жената почне да набляга на приказките, тя е змийорка в бистрия поток – внимавай къде ще опита да ти скрие шайбата! И не се състезавай, жаркий кавалерьо, няма смисъл; приеми просто, че женската природа е гъвкава, а мъжкото начало – логично и праволинейно, т.е. елементарно. Там където мъжът се прекършва, жената оцелява.

Всичко в тоя свят било сторено от мъже – и в чест на кого? Почти винаги, почти неизменно в чест на очарователна жена… Красиво, ала не е вярно; понеже не става дума за чест, а за изкушение и прочие Евини хитринки. Мисля, колкото по-умен е мъжът, по-бързичко ще си го признае, драги ми Уотсън (вечният асистент и събеседник, върху когото някой егоист, някой самоуверен Шерлок Холмс демонстрира остроумие).

Любопитно е да съзерцаваш войнствената Ева, особено когато е в акция и влачи от девет дерета ведра с аргументи, факти и житейска „дреб”, за да те засипе, затисне, направи „мат и маскара”, демек – удобен за логаритмуване. Та понякога си казвам: „Леле! Това наистина е Любов. Как да не го обичам това моето мило и ядовито, но страстно Чудесо!”

Познанието (действителното, а не книжното; придобито не даром, а въз основа на горчив личен опит) винаги е свързано с грях, разчита и произтича от греха. Ще узнаеш ли из основи как се чувства предателят, лъжецът, убиецът на чуждо щастие, ако не си бил самият ти някога предател, лъжец, убиец на илюзии? Моят личен опит ми подсказва да обичам именно грешника, надскочил Правилата и пострадал от самия себе си, а да не обръщам толкова внимание на паноптикума от канонизирани или изкачващи се към Едемската градина кашлящи кандидат-светци.

Кое е повече нуждаещо се от нашето внимание: рожбата?... или родилката? Мисля – родилката; тя е самият живот в момента, докато рожбата е едва трепкащо пламъче, предизвестие неясно за бъдещето отвъд хоризонта на Днес. Моя майка е целият Балкански полуостров – навсякъде, където живеят хора, чийто език ми е понятен, а песните и обичаите им не ме карат да настръхвам от отвращение и погнуса. И още по-отвисоко погледнато – ние сме общност на средиземноморския генотип: нито сме вандали, нито сме достатъчно уравновесени и цивилизовани…

Но това, което разяде тоя дървояд Марксизмът (комунизъм като негова есенция), то ще трябва отново да се съедини с естествените си корени. В тоя смисъл Русия може да бъде дори скъпа гостенка, но никога да не се вижда стопанин по тия земи! Достатъчно ежби зад гърба ни! Иде време да гледаме в една посока – най-сетне като народ да обърнем внимание върху самите себе си… Национализъм всъщност е чувството ми за национално достойнство.

Усвояването на знания да става плавно, не с подскоци, засилвания или с маршова стъпка! Най-пълноценно се учи оня, който не казва „Сега сядам да уча” – а другият: който се опира на своя жизнен ритъм и опит; на него ученето му е като дишането – става неусетно и попива надълбоко.

Има време за учене, има време и за отучване, т.е. за чистете на отпадъци и излишества. И второто е далеч по-трудно, види се.

Оспорването затвърдява. Защо оспорваш! Решил си да покажеш, че то – оспорваното – няма стойност?! Но какво правиш всъщност… Оспорвайки го ожесточен, доказваш колко не си прав, как си противоречиш: действието ти опровергава думите ти. Защо хабиш толкоз енергия, като нямало – казваш – стойност оспорваното от теб!

Желаеш ли да отхвърлиш нещо безсмислено, по-добре махни с ръка; нали никой не оспорва жабата! – просто усмихват се и отминават. Жабата затова е жаба – не да ни озлоби, а да развесели. Щом е част от живота кресльото, сеяч на омраза и бесове, значи носи послание, за което може и сам да не подозира, но ти си длъжен да разчетеш тая пратена до теб информация. Вбесеният фанатик, който ми се прави на философ, всъщност е униформен куриер. За да настръхва тъй, значи, някой сериозно е подразнен, повлиян, изваден от равновесие от това, което ми е кауза: България със самочувствие на културна нация.

По-умно е (вместо предизвикателно да отрицавам) да успоредя стъпка с това, което ме дразни, пък да се уподобя с ония, които го крепят това зло, за да разбера как е устроен механизмът му, какво се крие отвътре. Внимателно го разгадай, прояви уважение към тоя, който го е пратил това нищожество. Ти виждаш нищожеството, но Онзи, дето го е пратил, всъщност е важният образ. Дошъл е съгледвач от вражески лагер. Прекосил е фронтовата линия между таланта и посредствеността. А посредствеността винаги си служи панелно с гръмки обвинения. От хора-мостове човечеството има нарастваща нужда след две хилядолетия кръвопролитни вражди уж заради бог.

И да престана да ползвам думите „комунист”, „комунистически” все едно са ругатни! Едрите мародери над българската нация отдавна престанаха да се кичат с Маркс и Ленин. Па и не бива тях да обсъждам: да се откажа от тях, както те са се отказали от нравствеността… Това е обречен човешки материал, но по-умно ще е да не се занимавам с хора, които не са хора, а гримаса на посредствеността.

Следва

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: