Крайпътен ресторант

РОЗОВА ПАНДЕЛКА

За младия мъж, изтегнал се в крайно неудобна поза - със задник, хлътнал в една от дупките на стария разнебитен фотьойл, и единия крак върху бюрото с пишещата машинка, а другия метнат върху рамката на прозореца - този ден явно бе един от многото изпълнени с отегчение дни. Той с презрение разглеждаше вратовръзката и петното от снощната сантиментална вечер с едно почти втръснало му същество върху дебелите килими на "Ню Отани" и се мъчеше - за кой ли път! - да пренареди мислите си в поносим вид.

„Много пушиш, момко, много пиеш!” – озъби се срещу отражението си в огледалото. Държеше го това нащърбено стъкло непохватно, сякаш бе пълен с бълхи пес, който на всичко отгоре помахва дружелюбно рунтава опашка и ви я завира в устата. „Имаш развален седми ляв горен. Идеален кариес. Едно нещо да е идеално при теб и ей на! Шибана съдба" – продължи да се терзае, задълбал с ноктите на двата показалеца вляво от носа по-едрата от две новопоявили се гнойни пъпки.

Беше към девет вечерта, когато целият чиновнически свят отдавна е изпълзял от хилядите канцеларии и човек, ако не е седнал в някой разкошен ресторант, най-малкото би трябвало да се прозява срещу телевизора у дома. Вечерта бе една от първите истински пролетни вечери на март, когато въздухът ухае замайващо и подканя към главоломни авантюри, мераците просто висят във въздуха, но тук, в малкото стайче на редакцията, преградено с талашит от едната страна и пълно с десетина топа неупотребявана вестникарска хартия, вонеше на спарено, та чак не можеше да се диша.

Този ден личният състав на треторазрядното столично вестниче почиваше и чистачката естествено я нямаше да почисти поне фасовете от препълнените пепелници, да не говорим, че все някой трябваше поне да открехне един от прозорците.

Огромната сграда тънеше в мрак. Четирите етажа по-горе пустееха и портиерът вечеряше сухоежбина в кантонерката си, когато телефонът в бардака зазвъня като на пожар, но младият мъж така съсредоточено се бе заел да изстисква пъпките си, изкривил неестествено очи, за да вижда по-добре, че изобщо не реагира. В края на краищата, разбира се, трябваше да прекъсне заниманието си, почти озлобен, че някой – вероятно от сътрудниците на вестника – чак толкова се натиска да си бъбри по телефона с редакцията точно сега.

Протегна се, доколкото можеше да се протегне от неудобното си положение, но не можа от първия път да достигне апарата, който дрънчеше на поразия. Поседя така, размишлявайки важно какви действия да предприеме срещу тая аларма, без да вдига задник от дупката между двете пружини на своя трон, но понеже явно мозъкът му нищо не измъти, хвана се пак за пъпките, приведен над огледалото.

Минаха повече от десет минути, а пожарната команда върху затрупаното с какви ли не боклуци бюро не престана да наддава вой. Най-после младият човек се накани да стане. В момента обаче, когато вдигна слушалката на апарата, отсреща затвориха телефона. Почувствал се изведнъж излъган като дете, на което дълго са му обещавали захарен памук, самотният обитател на редакцията натисна с пръст вилката на телефона и завъртя напосоки шайбата. Докато набере седемте цифри обаче желанието му да разговаря се изпари и той хлопна слушалката и почна да рови из джобовете си, изкара сплескан пакет евтини цигари, от най-евтините, и си запали една.

В същия момент на другия край на града млада дама водеше тънки преговори с майчето си за някакви си петдесет лева, които не бяха кой знае каква сума, но все пак – когато човек ги няма, не би могъл нито да пие едно малко уиски в луксозна обстановка, нито да пуши нещо вносно, по-така. Запретнала края на полите на дългата макси-пола с цепка отстрани, кажи-речи - до кръста, младата дама като някоя амазонка бе възседнала стола си, и то така, че бедрата й се откриваха, което пък особено дразнеше майчето.

- Ако тате не беше сега в Швейцария… - подсмръкна младата дама, но бе веднага прекъсната от майка си. Възрастната накокошинена госпожа (накокошиненият вид идеше от прическата, не от лицето – едро и удобно като канапе от миналите векове)... та възрастната госпожа отвори уста и не я затвори десетина минути, на което дъщерята отвърна с гробно мълчание и стиснати устни, въплъщение на фразичката „Убий простака с мълчание!” Явно назряваше кавга между двете. И за какво!... За някакви си мизерни петдесет лева.

- Мирянче-е, ще ме вкараш в гроба, маме! – опита с помирителен тон госпожата.

- Ако тате не беше в Цюрих… - разхълца се Миряна и скри лице в шепи. Това впечатли госпожата и тя се зае да утешава щерка си.

Трябва да се добави за яснота, че хубавичката й изрусена дъщеря в момента не искаше нищо друго от света, освен някакви си мизерни петдесет лева. И ги получи естествено, както хълцаше на ужким и се хилотеше в шепи.

Когато слизаше по стълбището на луксозното жилище, построено от баща й, висш чиновник в едно министерство, Миряна рязко се обърна, и като видя, че майчето я следи с очи на хищник иззад тюлените завеси, яростно й се изплези. В следващия миг тъмнината я обгърна и някакъв тип, възползвайки се от ситуацията, бутна отворената врата на масленозеления спортен мерцедес и младата дама, без да каже думица, се намести върху седалката до него. Мъжът включи стартера, двигателят замърка и понесе неразговорливата двойка по булеварда към центъра на града.

На едно от кръстовището при Орлов мост колата едва не връхлетя върху странно същество, което – гърбаво и мъничко, се движеше по земята с помощта на две патерици. Съществото сви край канала на Перловската река в посока Военната академия.

- Уф – въздъхна Миряна с облекчение.

- Какво има? – рече мъжът. Ала отговор не последва.

Няколко минути по-късно седяха на ъглова маса в бара на хотела, дето бе отседнал мъжът – русоляв, късо подстриган, синеок, даже симпатичен, ако не се смята огромната квадратна челюст, която придаваше нещо просташко към общо взето интелигентното му и в известен смисъл одухотворено лице.

- Вървят ли ти нещата, Томчо? – рече Миряна между две посръбвания от кафето, и тъй като събеседникът й или не я чу, понеже гледаше към входа на заведението, или не желаеше да дава обяснения, та седеше унило заврял глава между раменете. Истината бе доста жалка, ако трябва да се говори за това как му вървят работите. Тоя Томчо, колкото и странно да изглежда, се занимаваше със стихове, беше нещо като литературен консултант на щат към известно издателство и от време на време успяваше да пробута по някой сценарий за телевизионна театрална постановка или предаване, да кажем, за замърсяването на речните корита и защо добрата домакиня предпочита прах за пране „Ариел”… Човек с твърде широки интереси, при това - умел дипломат в областта на личните си връзки, Томчо ухажваше Миряна с помощта на леката кола на братовчед си и с мизерните средства от сравнително не особено високите възнаграждения от няколко литературни списания успяваше криво-ляво да закрепи тая тяхна „идилия” вече трета седмица.

Миряна пък го уважаваше за това, че е провинциалист, т.е. не е изнежено момче на мама и тате, че въпреки оскъдицата, в която тъне, създава около себе си впечатление, че е богат като лорд. Уважаваше го още за великодушието му и – като суетна млада жена – харесваше й да я гледа с леко разногледите си очи и да й говори за поезия, маслена живопис, концерти на софийската фирхармония и всичко останало от репертоара на снобите, които знаят, че са сноби и се гордеят с това.

Сега ще ги оставим двамата в това положение, край масата в бара, и ще пробваме да надникнем в душата на гърбавото й мъничко същество, което само преди десетина минути масленозеленият мерцедес щеше да блъсне на една от пресечките…

Следва

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: