Въведение ІІ

("Господ е българин") СЪСТРАДАНИЯ, КОИТО НАРАНЯВАТ (3.)

01.09.2000. Едновременно си и пастир, и стадо. Пастирът, като вижда вълци, в ума му е стадото. Кой ходи да разправя притчи на вълци! Може би вълците са, за да ни държи животът нащрек; и те имат своето място в устройството на света, на обществото.

Човек се уподобява с разни животни и птици, дирейки символи да обясни себе си, и това - от памтивека; и все остава доста нещо необяснено... Например, каква грация, какъв остър рефлекс, колко свободолюбие и сила излъчва вълкът! Прилича на куче, ала не е куче, а гордо свободолюбиво, неподлежащо на дресировка същество. Нима това не възхищава!? Тъй че вграждам и вълците във великолепието на живота. Разумността става по-мила, когато е в досег с бесове, зъби и нокти на хищници; така запазвам тонус и чувствата си съхранявам свежи.

02.09.2000. Употребявам честичко думите "народ", "нация", "българин"... но колко неточни, колко аморфни са подобни думи! Каже ли се "народ", все си представяме селянин с бяла риза, ален пояс и бозави потури, който оре нивицата с Белчо и Сивушка. А може би днес на тая дума най й съответстват припичащи се на слънчице старци пенсионери по пейките на "Борисовий дървосад" с партийния орган на преустроилите се комунисти вестник "Дума" в трепереща ръчица?!

Оня Вазовски, Йовковски, Елинпелиновски, Яворовски народ отдавна не съществува. Измрял е, потънал е в "земята, майко, черната", превърнал се е в битов аксесоар наред с калаисаните менци и електрически свещници, варакосаните грънци, турлю-гювеча за мезе към 60-градусовата охладена гроздова.

Станали сме нещо друго. Ама и литературата типизира ли, типизира! Чувам мрънкането, гърленото пеене на мюсюлманския свещеник. Вятърът го донася това виене и мрънкане откъм циганското гето "Столипиново". И си мисля: сложиха юзда и на това племе, обаче откъм най-неочакваното място му я надянаха таз примка; по-цигански от битовата цигания са тез парцаливи мрънканици на муезина. Ей тия манговци сякаш са повече народ, отколкото нашите благи пенсионери. Сплотени, единни в невежеството и хитрините, в бесовското свободолюбие и детска вяра в магии, проклятия и чудни изцеления. Докато ние, българите, сега сме разпокъсани, раздвоени и разфасовани до такава степен, че вече не знаем кои сме от калпава политика и доверие в чужденци.

03.09.2000. „Аз... аз… аз…” – звучи безспир от „Тъй рече Заратустра”; не е ли то бръщолевеници на болен мозък? Да си луд (или да се правиш на луд) – това ли е единственият път към човечеството! Христос не ми е изглеждал толкоз извън мерките: и в това е неговото човеколюбие. У Ницше уморява и отблъсква показността, изтъкването на „своето” чрез оскърбление към всичко, което е различно. Парадокс ли е, че точно кресльото, зовящ за разправа уж в името на свободата и демокрацията, кове най-отблъскваща клетка за човешкия дух?

Не, не е парадокс, защото тоя начин ползват тираните открай време. Значи, фактът, че той, Заратустра (или самолюбивият Фридрих Ницше от австрийските планини), смята себе си за нещо извънредно, вече би трябвало да промени хода на световните дела…?! Ако не е форма на пародия, не разбирам кое оправдава увлечението по точно тоя тип болестно (графоманско) самочувствие. Заразените от вируса на извънредното, естествено е да си въздигат подобен човек за „Вожд на народите”, за „Дуче”, за „Фюрер”, за "Велик кормчия", "Велик стратег на мира" или за „Командир” на аморфна политическа формация в отчаяна от мародерите България.

Ала кой е склонен да се прави на „интересен”!... Който маскира вътрешни опасения за непригодност към света, т.е. който чрез позьорство избива комплекса за собствената си малоценност. У автора на „Заратустра” жената, като обобщено понятие, е създавала очевидно страхотни грижи и душевни сътресения. Може да се говори за лудостта на гения, или по-точно казано – за прозрения в налудничавите брътвежи на типичен аутсайдер, заел позата на Господ Бог.

Роденият двайсет години подир Ницше Петър Дънов крачи по прокарания път за манипулиране на тълпата интелектуалци, сноби, обедняващи аристократи и възмогващи се новобогаташи. Защо им е на тях Заратустра или Беинса Дуно?... Ами единствено - за да ги отличи от стандартното, делничното, простосмъртното, т.е. от нормалното живеене, и така – размивайки правилата на нравствеността, сами да се закичат със знаци на бленуваното свръхземно, да оправдаят безсмисленото си съществуване на земята.

Интересно се получава, като се види, че следосвобожденската ни крехка интелектуална прослойка… освен от „идеите на Маркса”, здраво, с възхитена душа е сукала и от фантасмагориите за Ницшевия „свръхчовек”. В първата редичка сред тях е и синът на шаячния Петко Рачов Славейков от Търново: навярно за да узнаем колко къса е пътечката от „пламенното” родолюбие до „пламенното” самолюбуване и пренебрежение към останалия свят.

Светът е многообразен и здраво стои на нозете си – това е отправната ми точка за размишление в тия записки с повод и без повод. Приема ли, че Правилата, Истините и Нравствеността са относителни, че и в духа всичко се мени както в материята… приема ли това, казвам, изгубен съм, ще ме всмуче хаосът и ще ме захвърли в поредната неандерталска пещера насаме със собствените ми древни рефлекси и животински бесове.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: