Въведение ІІ

ГРАНДОМАНИЯТА НА ИНТЕЛЕКТА (1.)

05.09.2000. По повод „Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше! Опитвам добронамерено да разбера идеята на т.нар. свръхчовек; но ако в началото философската основа на Ницшевите разсъждения ми звучеше като романтизъм в дестилиран вид – абстрактен, но поносим като отглас на „световните неправди”, то (вече към стр. 230-та) започвам да откривам колко жестокост може да събуди отхвърлянето на традиционно наложили се цивилизационни правила и ограничения спрямо индивидуалната воля.

Размиването на нормата в чест на умозрително обявения за висш дух, т.е. въвеждане на принципа „Всичко е относително”, всъщност превръща философията от наука за живота в средство да се руши структурата на обществения бит. На 53 години, смятам* за лудост всяка страстно прокламирана амбиция за „нов ред”. Прекалена степен самолюбуване, да не кажа грандомания, виждам в „интелектуалците” (термин, както го тълкува Пол Джонсън в едноименната си книга за „великите умове” от Жан-Жак Русо до наши дни). Да се обявиш срещу Бог, като изземеш неговите функции, не ми изглежда героично, а чисто и просто – нескромно. И го съобщавам не като защита на легендата за богочовека Иисус, а като човек, високо ценящ уравновесеното мислене.

Като студент, някъде през 1970 година с велико търпение пребродих затлачената от обстоятелственост и немска сухота книга на Томас Ман „Д-р Фаустус”. Адриан Леверкюн е литературен образ, чийто прототип е самият Ницше; „Д-р Фаустус” за автора е върхова и любима творба; за мен и до днес тая книга си остава връх на суетността, защото е пример как абстрактното може и да бие камбаните на съвестта, но нито за миг не бива да гледа на живота и на човечеството като обект за величествени експерименти.

06.09.2000. Седемнайсет години откакто си отиде баща ми Кирил от света. Тая сутрин най-после термометърът сочи онова (13°С), което синоптиците прогнозират от седмица насам. Вълни хладен въздух нахлуват откъм Западна Европа. До вчера бе около 30°С, тая сутрин слънцето блести по-остро под пелена от надвиснали оловносиви дъждовни облаци. Застуди се и в атмосферата почва да витае умисленост и кротост; напомня запуснат дом с буренясала градина и паяжини по ъглите…

Тая картина ми е от Добруджа, село Тригорци. Там се губех, когато баща ми бе жив тук, в Пловдив; сега ми липсва кротката му Иисусова усмивка и изобщо, подредеността и здравината на оня живот, в който тоя анонимен, простосмъртен мебелист-дърводелец ми е ориентир, база за оценки и размишления, нещо като Полярната звезда в небето.

Философите, дето ми занимават ума напоследък (Русо, Сартр, Ницше, Витгенщайн, Маркс) са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните, на повиваните в копринени пелени и хранени със златни прибори в изящни съдове. Какво общо имам с тях!

Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието човек – тоя естествено е родствен на Христос, не му се и налага да се прави на чудак, на луд, на нещо особено. Ей от таз сол на живота съм, от нея ми е рязкостта в нрава (както казва Re. – „моята злоба”). Живей уравновесено и бъди велик в неизвестността си, това е хубаво, то ме изпълва с увереността на влюбения в естествения ход на живота. Затова Библията е Голямата книга, а спорещите с християнската гледна точка, при всички усилия и духовни салтоморталета – само коментатори, само автори на приписки, само илюстрации на невъзможността да бъде пренебрегнат Иисус.

Ох, татко, нима наистина си мъртвец от седемнайсет години!

10.09.2000. В № 18 от т.нар. Бележки към „Тъй рече Заратустра” из посмъртния архив на Фридрих Ницше чета:

„За низшите хора важат обратните морални стойности; важното е да се посадят у тях добродетелите. Чрез абсолютните повели, ужасни екзекутори на насилие, да ги откъснеш от живота”. („Низшите” е подчертана от самия Ницше дума.)

Заблуждавам ли се, като откривам и у т.нар. „комунизъм” онова насилие над естествената струя на поколенията простосмъртни, редови, обикновени човешки съществования? Ако при фашизма виждаме ужасните екзекутори, какво ни пречи да ги открием и при т.нар. „комунизъм”! Може би защото за западноевропейската интелигенция сме твърде далече, за да го види? А може би и заради изобщо отношението на модерните западни умове към Източна Европа и изобщо към Изтока като към изостанала в развитието си маса, някакъв конгломерат от аборигени!

Значи, от една страна, двойна мярка спрямо гражданите на обществото в държавата (нацистка Германия или Австрия като Осте-райх, да речем), а от друга – разделянето на Европа и света на две различни обществени сфери, където и моралните принципи се прилагат, а и се обсъждат с различна строгост?! Защо?... Вероятно защото Западът като цяло доскоро се смяташе за недосегаем от катаклизмите, разтърсващи Източна Европа и Изтока.

Съмнявам се доколко западният интелигент и днес, в 2000-та година, е наясно как плътна е връзката между фашизъм и комунизъм, доколко въобще е престанал да ни приема нас, конкретно – източноевропейците например, като екзотика, а не като реалност, която няма как и върху него да не влияе. Философията на живота у Ницше е в традицията на Западна Европа само брънка от един възглед, чийто корени са дълбоко в Средновековието, когато центърът на съзерцанието над света се е изместил от Древния Константинопол и вследствие инвазията на исляма здраво се е установил далече на запад от Балканския полуостров.

И тук е проблемът, който прозата на Ницше закономерно изнася на повърхността: първо – за двойния стандарт при моралната норма, второ – за произтичащото от него пренебрежение на т.нар. западни демокрации към Изтока. Изтокът се разбира като придатък, като апендикс, като резерват за работна сила, като база за експерименти**.

Най-перспективната в началото на ХХ век държава Русия бе разрушена като структура не отвън, а отвътре, чрез внедряването на група уж безобидно философстващи разрушители около малко известния извън тия среди на декаденти и отродници Владимир Улянов. Тоз дребничък Володка заедно с група приятелчета бил командирован от благопристойния и чистичък, подреден като коледен магазин швейцарски Цюрих с капитали на Запада в сърцето на огромната Руска империя. Дали му парици, осигурили му сфера на влияние и… резултатите са налице, но трябваше да мине век, докато стане явно чии капитали и с каква цел са вложени.

Тълкуващите Ницше се възторгват, че разчупвал ограниченията пред творческото начало е човека, че философските му упражнения отваряли хоризонти пред Свободния дух и Свободната воля… Самият Ницше бил срещу държавата, а нацизмът – видите ли! – превърнал неговата философия в знаме на архидържавността, на тоталитарната власт, на Big Brother, който единствен вижда, планира, ръководи, оценява и понякога цели нации обрича на смърт. Старият бог-отец или Аллах, който е навсякъде и е безкрайно великодушен към човечеството, оплескано до уши в своите грехове.

Понеже не разбирали съвсем Ницше, нацистките идеолози уж грубо преиначили идеята му за „свръхчовека”… А мисля си, и фашизмът, и комунизмът (като най-перфидна версия на марксизъм в действие) чрез практиката на т.нар. „партийно и държавно строителство” (особено с въвеждането на двоен стандарт: правила за „своите” и правила за „мнозинството безпартийни”, деленето на личностите на „партийци” и „други”, на „осъзнати” и „неосъзнати”) се ползваха от един и същи източник, от схващането за края на християнския морал, валиден еднакво и за изтънчения философ, и за туземеца от остров Тамбукту.

Не забелязвате ли, че ограждането на група, общество, каста от морето съществования неизменно носи дъх на спарено, на нечовечност, с каквито и красиви намерения да се закичва?

Ония строяха „хилядолетния Райх” за арийската раса (дебела лъжа, основен камък в Гьобелсовата пропаганда), нашите източноевропейски деспоти и партийни князе строяха „Обществото на Свобода-Братство-Равенство”… и винаги се почва именно от това: отскубване на човека от традицията, от бита, обичаите, рода му – за да го направят „нов човек”, достоен „строител на новия ред” или на „новото най-прогресивно общество на планетата”. Най-нехуманното се обявяваше за най-хуманно… Наглост, показателна за манталитета на пребоядисаните Тодор Живкови кадри в БСП!

Гениални прозрения има у Ницше за човешката природа; това обаче не служи толкова на човечността, колкото на удушвачите и гробокопачите на цивилизацията. Тоя тип гениални прозрения напомнят отключването на механизма на ядрения синтез, където водещо начало е релативизмът („Всичко е относително!”, „Всичко е възможно”). Размиването на нравствената норма, освен хоризонти пред духа и волята, в по-голяма степен ражда уроди и чудовища, т.е. жестоки наказания заради придобитото ново знание. Човекът е любопитно животно, неуморен търсач на нови предизвикателства от сферата на познанието върху собствената си природа; нравствеността обаче не може да бъде пренебрегвана, нито подменяна с „нов тип нравственост”.

Тая „стара, допотопна”, или както я наричаме – християнска, морална норма си остава задължително ядро, сърцевина, около която могат да се добавят новите открития; ако ли не – човечеството рискува да се самоунищожи.

Следва
___________________________________________________________
_{* Част от записките от тоя ден влиза в състава на есето „Щом любов нямам, нищо не съм!”, отпечатано в бр. 111 на в. „Арт-клуб” от декември 2000 година.

** Княжество България в канцелариите на Външното ведомство на Руската империя било нещо като либерален експеримент. Което в Русия не си позволявали да сторят, пробвали го в мижавото владение на 22-годишния Александър Батенберг, племенник на императрицата Мария Александровна; баща му и таз Мария са брат и сестра, пък майка му е полякиня). Пак да сме щастливи, че не са ни нарочили за крепостно население. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: