Въведение ІІ

ГРАНДОМАНИЯТА НА ИНТЕЛЕКТА (2.)

11.09.2000. № 42 от Бележките на Ницше, цитирани по-горе, приключва (подир рефрена „освобождение от морала”) с идеята: „Да се съчини мит на бъдещето! Да се живее с надеждата! Блажени мигове! А след това да се спусне завесата и (подчертано – бел.м. – Г.Б.) да насочим мислите към твърде непосредствени цели!”

По тая схема сме били манипулирани: „Да се чества бъдещето, а не миналото!" В бъдещето се виждахме сплотена маса, единни, докато миналото на всекиго няма как да не му нашепва, че е нещо различно, уникално. Нас като поколение просто ловко ни отстраниха от собственото ни потекло, род, семе; партийната дейност преследваше Голямата си задача: да ни направи колкото се може по-еднакви, особено в мислите, в мечтите, в желанията, в потребностите.

По-еднакви, ще рече – удобни, като тухли за строежа на мечтания Нов свят, Павел Корчагиновци на идеала, чието върховно щастие е да се самопожертват пред партийния олтар, да се самоотрекат, да се превърнат от топлокръвни живи човеци в стоманеносиви фанатизирани роботи – кървавоалени хомункулуси. По тоя калъп Партията проектираше да ни призове и нас към „Истинското щастие”, чийто фалш – странно! – но личи най-силно във Вапцаровото „Какво тук значи някаква си личност!”

Ницше все го поставят в основите на фашистката и нацистката идеология; забравяме доколко нацизмът, фашизмът, комунизмът са генетичен продукт на илюзията, дошла от Френската революция, че Старият свят е обречен, трябва да бъде унищожен, за да се въздигне Новото, че реки от кръв са добра подготовка за Сияйното бъдеще, за Мечтания рай (както писа друг един, влюбен в модното поет, Гео Милев).

Снощи по телевизията в новинарската емисия „По света и у нас” чух потресаващия факт: 20 (двадесет) милиона българи от Кубратова България сталинистите насила ги принуждавали да се пишат по националност татари. Всъщност, татарите съсипват най-многолюдната от петте български държави (България на Батбаян, първородния Кубратов син). Търсим траките… Древните бриги (или фриги) не са изчезнали, но и комунизмът се опита да изличи спомена за историята на древните ни горди прадеди.

Колко открити сметки напомнят за Комунизма! Ще мине столетие, а струпеите от червената чума пак ще личат…

12.09.2000. За да имаш правото да осъдиш, първо трябва да обичаш. Съденето ти да е импулс, роден от любов към съдения. У Ницше (записка № 80 от Бележника му): „Само любовта има правото да съди”. Съгласен съм, но с горното уточнение! Което е в християнската норма…

Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
наистина ли през отлъката не ме забрави,
нима наистина не съм ти отмилял?
Грижовна моя!
Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба
не всеки има майчините укорни очи

(Пеньо Пенев, из поемата "Дни на проверка").

Аргументът ми е от най-неочаквано място; не ме интересува коя точно идея е преследвала автора на горните стихове, откривам рядка житейска мъдрост: най-строго съди не кресльото, а силно обичащият. Това съдене не е за да отблъсне; то е съдене за приобщаване на блудния син, то е мълчаливо, укорно, грижовно.

Питам се, колцина от майсторите на гневни словоизвержения умеят да се видят отстрани, та да успокоят разбушувалото се – отблъскващо, а не привличащо – отрицание. И… вместо да помогнат, пречат: задръстват с речи гръмотевични пътеките към покаянието.

Боже мой, защо все бързат да назидават?! Изкушете нравственото у човека, не го приклещвайте до стената, ако наистина сте демократи, християни, или изобщо казано – добронамерени хора!

Но не… Въсят вежди, тровят се взаимно, гърчат се от бяс, пяна капе от устата им; от всичко се вижда единствено колко честолюбиви и самовлюбени, колко жестоки егоисти са.

18.09.2000. Свойството на разума да подрежда, да систематизира, но и да разпилява късовете познание в причудливи неочаквано смели хипотетични фигури и мисловни конструкции, тая комбинативност може би... е основа на творческото, на божественото у човека. Защо обаче са огромните пространства неизвестно в Историята, особено в тия последни две хиляди години от зараждането на християнството до днес?

Понякога, в кристалните ранни утрини под извисилото се копринено небе на Тракия, имам усещането за близост между съвременно и древно, сякаш е достатъчно да посегна към отдавна отшумели събития, и миналото ще оживее, камъните ще проговорят, ще се отвори земята, оттам ще занаизлизат хора, твърде подобни на мен, на нас, българите, по жизненост и душевен строй. И това усещане е съпроводено с известно съжаление: че човечеството някак много дълго вече стои на границата, която дели Детството от Младостта (за Зрелост пък е твърде рано да се говори).

Но се и питам: с какво днешният човек е по-съвършен от древния Адам, от древната Ева… И дали не сме осъдени или проектирани от Твореца вечно да се въртим в кръг, вечно в плен на илюзията, че някой прекрасен ден ще прекрачим в териториите на Хармонията и Любовта ей така, даром, като нещо, което закономерно ще се случи?

Основна сред тезите на Ницше е идеята за разумното, което унищожава жизнеността, с други думи казано – за необходимостта от борба със стихиите и бесовете в нашето битие и съзнание. Веднъж излязло извън Едемската градина, човечеството мечтае да се завърне, но натрупаното през тия две и повече хилядолетия познание вероятно ще продължи да ни отдалечава от Рая именно понеже човекът е станал любопитен, станал е търсач на приключения – и заради това: непостоянен, объркан, предизвикателен спрямо природата и спрямо целия космос (в смисъл "красота") около нас. Отсъствието на смирение – това е нашият грях, но и нашият чар.

Следва

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: