Крайпътен ресторант

РОЗОВА ПАНДЕЛКА

_{Продължение}

„Скръц-скръц-скръц” чува се в тъмнината. Наближава десет вечерта и под едва почналите да се разлистват кестени по булевард „Руски” вече се прегръщат и се целуват поне три любовни двойки. „Обичам те” – ще рече той. „И аз…” – ще отвърне тя. И той, обхванал я плътно през кръста, при един внезапен прилив на мъжественост, ще реши да я заведе в квартирата си, вероятно някоя мърлява таванска стаичка, която дели с вечно сънливия си съквартирант от университета – я студент, а млад университетски преподавател.

Всичко това гърбавото същество го знае наизуст, защото е човече с фантазия, защото колкото и да е грозничко, е едва на двадесет и две и полъхът на пролетта кара и неговото сърчице да се вълнува, да тръпне пред нещо, заложено от природата във всички нас. Влюбените пък, когато се разминават с вечно съпровождащото го „скръц-скръц-скръц” на дървените му патерици, си пожелават нещо хубаво. Просто така си казват: срещнеш ли гърбушко, пожелай си нещо да ти се сбъдне желанието.

Пазачът в канторката тази нощ също не го лови сън. Лежи в светлинката на газената лампа, понеже токът преди половин час кой знае защо спря, лежи си възрастният човек и си пресмята доходите от пенсийката и от службата в тая сграда, на която даже не й знае името. „Чук-чук-чук” – чука се по стъклото и ето че с пъшкане, като се кашля, пазачът става и се пули с късогледите си очи в обляното от лунната светлина преддверие. Току пред канторката седи нещо като вързопче; само че по дългите сламеноруси коси се разбира, че това е момиче или млада жена, или дявол знае какво. Отключва старецът и пита:

- Какво желаете по това време госпо… - Но спира насред път и бръчка прорязва челото му: - О-о, Ванче-Капитанче! Какво те води насам?

Тя мълчаливо минава край него и по коридора на огромната пуста сграда ехти това нейно „скръц-скръц”. Старецът я познава добре, плюс това сънен е, мозъкът му е като размекнат сладолед, та просто удря ключа на вратата и се прибира в канторката. В крайна сметка, когато един посетител идва в десет през нощта, това може да бъде също тъй обикновено посещение; щом идва, значи има защо, още повече – това е Ванчето, мъничката 22-годишна Ваня, дето пише романтични разкази за красиви и силни характери, дето е кротка и тиха като едва покарала ръж.

Тази нощ самотният млад мъж, който бе обърнал гръб на целия свят, като се бе затворил в редакцията на треторазрядното столично вестниче, има посещение. Вътре е мръсно като в същински бардак, но дамата с патериците се държи като английска аристократка, като придворна лейди.

- Извинете, може ли да говоря по телефона?

- Да, да – махна той с пренебрежителен жест, като в същия момент страшно заинтригуван се питаше отде му се навя точно пък Ванчето, точно във време, когато не иска да вижда жива душа наоколо в диаметър от сто километра.

Ваня се покачи по дървения стол като по скеле. Изправи се, стъпила върху седалката, и взе телефонния апарат. Постави го на седалката. Слезе на пода. Надигна се на пръсти. Прегърна апарата и го отнесе при купчината вестникарска хартия. Седна на крайчето. Загърна се зиморничаво. Постла снежнобяла носна кърпичка до себе си. Завъртя шайбата на апарата, както бе в скута й. Въртя така замислено, набира поне милион номера, но вероятно никъде нямаше шанс.

Младият мъж я стрелкаше все по-ядно с очи, гледаше я през рамо, ей тъй, както се бе забил между двете пружини като ръждив гвоздей в чамова летва, и искрено съжаляваше, дето не му бе дошло на ум да залости вратата. Хай върви сега се оправяй с тая кокетна любителка на нощните авантюри през март!

- А, Митя, привет! – чу се гласът на Ваня. Надвесило се над телефона, стиснало с две ръце някак несъразмерната за ръста му слушалка, гърбавото същество изведнъж се оживи и почна: - … чудни, невероятни работи, ще знаеш! Де да знам, може би е от това, че… А не! Не съм искала да кажа такова нещо… Просто едва... едва те открих… Ама и ти се изгуби напоследък, признай си. Какво?... Търсил си ме!?... Ами че къде съм била тогава аз…

По всичко изглеждаше, че и онзи отсреща бе голям шегаджия – тъй си мислеше в този момент неволният свидетел на таз олелия посреднощ по телефонната мрежа. Пренебрежителна усмивка цъфтеше на лицето му и той усети болезнена нужда да стане, да си намери цигара от бюрата на колегите вестникари. Надигна се от допотопния фотьойл, разкърши рамене и ръце като спортсмен и се залови да претърсва всички кътчета, дето можеше да има цигари.

Уви, издирванията не се увенчаха с успех и той с гнусливо изражение разрови една от купчините фасове и си избра един, поизглади го с два пръста, запали и се изтегна с блажено изражение гърбом към мадамата.

Разбира се, на всеки гражданин на Републиката се полагат, макар и минимум, но всекидневни наслаждения. А мацката край телефона явно бе в разгара на някаква ужасно заплетена история, която се вихреше някъде около Одеса.

- …как излизаме вечер, облечени в белите си летни дрехи, и дълго-дълго се разхождаме по брега на залива. Аз съм боса, в бяла рокля с гол гръб…Да-а. Виждам твоята вила, просто представям си я, все едно че съм се изправила пред нея. Виждам и оная бяла къща там, горе, на възвишението, с червения покрив и оня тъмнозелен кипарис сред цветята в двора. Спомняш ли си, а, Митя?... И ние излизаме всяка августовска вечер от хотела и дълго-дълго се разхождаме под ръка край брега. О! А колко едри бяха звездите… Стоим, значи, двамата с теб на брега. Това е един обрасъл с тръстика бряг, има дюни… Хващаш ме за ръка и ме водиш сред пясъчните хълмове. И там, значи… лягаме на пясъка. После събличаш дрехите си и тръгваш към морето. Помниш ли морето, миличък!... А аз стоя на високия бряг сред тръстиките чисто гола… И те чакам, чакам те да излезеш от водата. Устните ми са изпръхнали и болят. Ами че ти много лошо целуваш, да знаеш. Не бива така… На сутринта се връщаме мокри и уморени, както никога досега. Хората в хотела още спят. Рано е. Човекът, който живее в стаичката, също спи. Ние гледаме как отваря вратата, как се прозява. Ние влизаме вътре… Да-а! И в хотелската стая още поне два пъти, миличък… Ами че как да ти откажа, нали и аз също си имам ужасно желание да бъда с теб…

Настана пауза. Вероятно майтапчията отсреща също има какво да добави. Младият мъж допушва трети фас, и преди да е догорял, бърка отново с треперещи пръсти в купчината, вече без да се гнуси. Изравя цяла цигара, пречупена на две, пооглажда я да я изправи що-годе, стисва между палеца и показалеца прокъсаната част и припалва.

- О-о, той пееше така хубаво в ония топли вечери. Винаги съм го харесвала тоя мил Том Джоунс… Не се занасяй! Аз преди всичко теб, миличък… Ама как може да ти мине през ум, че… Не ме карай да ти го казвам! Сам трябва да се досетиш какви ми са чувствата към тебе, нали?… Да, бе, да, съвсем не са сестрински. Ама съвсем!... Обичам, значи, да си седим с тебе в опразнения от посетители ресторант на крайчеца над бушуващите вълни. И като се блъскат в основата на хотела вълните, цялата сграда глухо гърми, та хем е страшничко, хем пък ми е хубаво, понеже си тук, срещу мене… А иначе, питаш, какво обичам… Ами-и, обичам-обичам... Обичам вкуса на кафето сутрин след сън…

Тя се усмихва с поглед, обърнат навътре към себе си, и младият отшелник, любител на смарангясали стари фасове, както се е обърнал да я зърне през рамо, дотолкова се е отнесъл, че огънчето пари пръстите му. Тръсва ръка, хвърля недогорелия фас в пепелника и ей тъй, гледайки я крадешком тая неканена телефонна маниачка, решава, че наистина е хубавичка от тоя ракурс, при това мърляво лунно осветление, понеже електричеството вече от час и половина е прекъснато. А онази, която портиерът нарече Ванче-Капитанче, продължава от средата на някаква започната кой знае как фраза:

- ...Обичам, разбира се водата. Знаеш ли къде е най-сладка водата? А, знаеш ли, мили? Не?!... Е, как може да не се досещаш… Да, аз съм твоето момиче, не е нужно да го повтаряме. То се разбира от само себе си. А водата в пустините е най-сладка, понеже там човек е най-жаден. Така-така, досети се значи... Ами точно така, миличък… Именно жаждата, именно желанието прави едно или друго на тоя свят сладичко и прекрасно.

Сега тя си пое дъх. Гърдичките й странно се издуха, тъй както бе подпряла брадичката си с юмруче. Изхлипа. Сълзичка се търкули по бузата й:

- Обичам водата, когато съм жадна. И въздуха… Естествено, не ставай смешен. Да-да, защото - кой знае защо! – всички ние не можем без въздух повече от няколко минути, а въздухът е като свободата. Изобщо, искам да се усещам свободна, да се усещам нужна на някого… Спомняш ли си Одеса, а, Митя! Дявол да го вземе, продължавай тази смахната история… И кипарисът сред ония цветя – и той, разбира се. И ние… Не, аз ще си тръгвам. Не мога, не мога, не мога повече да издържам. Късно е. Не ме убеждавай. Ето, поставям слушалката върху телефона и край!

Това бе тъй неочаквано, че младият мъж едва не нагълта фаса. Гърбавичката бършеше с кърпичката си нослето. Взе телефона, дотътра го до бюрото му, постави го внимателно, и като се извини за безпокойството, рече лека нощ и излезе от редакцията.

Подир минута пожарната команда се събуди в телефона и той зазвъня с такъв вой, че…

- Скъпи, можеш ли да ми обясниш сносно защо телефонът ти дава заето цяла вечност? – обаждаше се отсреща глас на леко пийнала дама. – Никаквецо, нима си въобразяваш, че съм длъжна да се въртя като смахната наоколо само за да ти кажа, че ми дължиш някакви си петдесет лева, дето са ми ужжжжжжа-ссссно необходиммммми веднага! Криеш ми се в оная дупка, а?

- Ама поча…

- Не ща да слушам смахнатите ти оправдания. Знам, че си дяволски хитър и вече си измислил как да ме метнеш, обаче…

Той се възползва от паузата, понеже тя се секнеше или повръщаше може би в този момент, или дявол знае какво ставаше там, и успя да рече:

- Ти не знаеш, мила… едно гърбаво и сакато… направо да го съжалиш… окупира ми телефона и цял час не го оставя заради някакъв си неин шибаняк Митя. Плюс това вързала си розова панделка в косите, ще знаеш. Особено тая панделка… Е га ти, щеше да ме убие с розовата си панделка!

- Какъв Митя, дявол те взел!? – обади се унило като ехо гласът от слушалката.

- Знам ли? – Той се почеса по бузата и разкървави една от прясно изстисканите пъпки, та дръпна като попарен ръката си и потресен загледа окървавения си нокът. Върху нокътя на показалеца висеше капка яркочервена кръв. – А бе – махна с ръка – отде да я знам? Май се е влюбила… Изобщо, всичко е възможно, ай сиктир!

- Веднага идвам – отсече бойко гласът.

- Не идвай. Моля те, не идвай точно сега! – изкрещя той. Но отсреща вече бяха затворили телефона и пиукащите звуци от телефонната техника огласяха среднощната тишина.

Младият мъж поседа така неподвижен, повъртя слушалката из ръцете си, повъртя я, па я сложи много, ама много внимателно върху вилката на апарата.

Тая нощ електрическия ток така и нямаше да го пуснат. Явно аварията ще да е значителна; това сутрешните вестници ще отбележат на първите си страници под главата и над отправките с едър шрифт.

Младият пройдоха така и така нямаше намерение да отваря на когото и да било повече. Стана, врътна ключа и се настани пак върху трона си. Приятно му бе все пак да си седи сам в празната канцелария на първия етаж и да гледа как луната се провира между бухнали облаци.

Имаше искрица надежда, че сънливият недодялан портиер, дето дреме през всяка свободна минута, няма да допусне по това време никой да припари наоколо, понеже вратата на редакцията, оказа се по-късно, просто не можеше да се заключва. Езичето на бравата изскачаше, както се полага, обаче пакостлива ръчичка бе избила металната планка и сега всеки можеше да влети, кога му скимне, при нашия отшелник и пушач на стари фасове.

Никой обаче до сутринта не се мерна. Минута и половина след полунощ маслиненозелен мерцедес кабрио блъсна пресичащата на ъгъла между булеварда и улицата край Перловската река Ваня Ефтимова, 22-годишна, неомъжена, завършила преди година руска филология, автор на неиздаден сборник романтични разкази, която никога не бе стъпвала в Одеса, не бе напускала квартала край Докторската градина дори.

Потърпевшата почина на място. Произшествието бе станало по нейна вина, опитала бе да прекоси по диагонал кръстовището на червен светофар. При сблъсъка една от патериците бе отхвърчала на дванайсет метра и трийсетина сантиметра разстояние.

- Интересссс-но! Интересничко – цъкна струйка плюнка през зъби младичкият лейтенант от КАТ, искрено учуден. – Келешев! Ей… Иване, чуваш ли какво ти казвам! Я запишете и таз подробност в протокола!

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: