Въведение ІІ

ГРАНДОМАНИЯТА НА ИНТЕЛЕКТА (3.)

19.09.2000. Сънувам… От какви пластове на подсъзнателното се появява фигурата на бившата ми съпруга? Няма лице, а – като докосване: присъствие на отруден, притеснен човек. Носим четири пакета край множество железопътни линии, не можем да пресечем, понеже влакове непрестанно преминават в двете посоки. Малко преди жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност хвърлям двата тежки пакета между траверсите; на дъното на хлътнатината блести незасъхнала съвсем кал – скоро е валяло. Жена ми тъкмо домъква и своите две вързопчета, и вече се колебаем дали да клекнем ниско между релсите или да изчакаме отстрани (крещя й да излезе от ниското…), когато съглеждам търчащ с фенера си към нас иззад завоя някакъв железничар, размахващ отдалеч ръка да се отстраним, а зад него с грохот израства силуетът на многотонна жп-машина…

И се събуждам. Шест часът; часовникът пиука да ставам.

Какво щеше да се случи по-нататък? И как тъй сънят ми приключи на най-драматичното място в екшъна? Каква е ролята на оная, която отдавна смятам, че съм изтрил от мислите си – освен няколко пейзажни спомена, в които отсъства, макар да са по време свързани някак с нейното участие в моя минал живот?

Какви послания идат към мене от дълбините на тоя сън, има ли то значение за сега и за близкото бъдеще? Наивни, глупави въпроси ли са това?! Бъдещето е като плътна плюшена завеса: не че не ме плаши, но и никакъв уют не съзирам отвъд настоящето, неясни зъбери, покрити с мъгла и пръски от разбушували се вълни, блъскащи яростно муцуни в стръмен каменист сумрачен бряг.

Домът ми е осеян с часовници. Чувам ги отчетливо нощем да се надтракват в кадифената тишина: по един – в кухнята, антрето, банята, хора, три в спалнята, която най-често обитавам. И защо ми са! Защо изобщо съм се заобиколил с часовници? Дали не е неумел порив да задържа някак главоломно препускащото, като му поставя тия тънки паяжинени мрежи от часове, минути, мигове?

Сънят ми приключи в един миг и днес денят ми дотук вече три-четири часа, се изнизва иззад завоя с разтревожения размахал сигналния си фенер, опитващ се да ми съобщи нещо особено важно човек в железничарска униформа.

21.09.2000. Надпис от автора върху екземпляр на „Кардиф”, поводът – закупуването на пиано за училище: „Ако ги нямаше благородните хора, за кого ли биха рисували рисувачите, за кого ли биха композирали композиторите, изобщо защо ли би имало изкуство?! На майката на Сара – с уважение! Г.Б. Пловдив, 20 септември 2000 г.”

Говорим снощи по телефона с Re., съобщава ми за щурец, който се появил в спалнята на маломерното й жилище. „Кажи ми какво да го правя проклетника!” Казвам: „Убий го”, а тя: „Не мога да го убия. Разбираш ли, подгоня го с кърпата да си ходи, да не ми плаши децата, а той се скрие зад таблата на леглото и после лекичко се показва иззад своето укритие, първо – задника, коремчето, после се завърти, обърне към мен блестящите си очички и ме гледа… Как да го убия? Не мога. За нищо на света не мога!”

Обсъждаме в девет вечерта нещо ужасно важно: как да се отърве от щуреца, без да му навреди, без да го размаже тоя мил неканен досадник. Предлагам да си представи каква напаст са облаците от щурци, налитащи върху китна зелена морава, и после – пустинята от оглозганите подир налета пустинни полета. Re. обаче е категорична: „Той е сам, разбираш ли, един самотник е той. Приятелите му, три-четири щуреца, отлетяха навън, а тоя се засели тук, крие се, прехвърча из стаята, гледа ме с любопитство. Не, не и не! Не искам да го размажа, защото после ще ми е криво, няма да мога да заспя, ще ми е жал за него”. И… оставям я както намери за добре да си решава сама проблема.

Добре, но към един и половина след полунощ се будя от нахлуващата през отворения ми прозорец екарисажна воня и от комар, който вече няколко нощи бръмка и ме боцка с хоботчето си. По отношение на комарите не изпитвам скрупули; мисля си сънливо – ето, вече е три и двайсет, всички наоколо спят, лампата ми свети, допушвам трета цигара… и кой с блестящи от любопитство оченца ме гледа от някакъв не особено известен, успореден на нашето съзнание свят?... Безжалостно бих пречукал който и да е от крадците и мародерите, шетащи из заспалия краен квартал, а виж – за оня щурец почва и на мен да ми става съвестно.

Сара е седем-осемгодишно момиченце. Майката така и не познавам. Научавам, ревнивият съпруг вдигнал скандал, като прочел посвещението ми и като разбрал, че дъщеричката му, именно Сара, ще свири на краткото тържество по повод новото училищно пиано, единствена тя, Сара… Оплакала се майката: „Така й крещеше, като да не й е баща!”

21.09.2000. Някой ден ще се събудим, и няма да ни има: други ще седят на нашите места край масата и други ще отпиват вино от чашите ни. Тогава що е тая злоба у вманиачения нещастник, който нарича себе си философ, а бълва змии и гущери срещу света от дупката си? Тоя бяс, тая фанатична ненавист на отчаян Иван Костовист какво общо имат изобщо с фидософията! Или сме изправени пред клиничен случай на самозванец, изпуснал тотално нервите си, понеже никой не му вярва и е станал за посмешище?!

24.09.2000. Степени на убеденост… Фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, думи непремерени на обвинение и назидателства, самолюбие до небесата – всичко това накуп съвсем не убеждава. То е предизвикателност, която разгаря, а не решава спорове. Ония (БСП и СДС) отсреща лъжат, чувствам се унизен… и какво да сторя! Историята е преизпълнена със спорни области, но не е ли по-умно първо да открия опорни точки, където сме в съгласие с опонента? Нека стоящите отстрани усетят нашата добронамереност, спокойствие, уравновесеност, пък после полекичка трезво си задай въпроса: какво печелим, заставайки не успоредно, гледащи в една точка, а заставайки един срещу друг с омраза и фанатизъм в очите…

На Балканите има достатъчно земя, пръст, камъни и вода за гърци и българи, за сърби и румънци, за турци и албанци; за всички ни тук, които имаме миналото си от векове, тоя полуостров ни е отечество. Е, тогава поради что се делим и враждуваме, вместо да си помагаме по съседски!

Икономически България днес е по-слаба от Гърция, от Турция, ала нравствената позиция не се влияе от материалния статус. Замълчаването ни като страна в обсъжданията около последните сто години, тишината, обграждаща плътно българската позиция по темата за националните територии в Югоизточна Европа, тая видима кротост от наша страна, желанието за сътрудничество и съгласие между Балканските държави, мисля си, е основен капитал, който не си струва да пропиляваме.

Имаме достатъчно нееднозначно оценени личности и събития от близкото минало именно откъм българския интерес: Фердинанд, Стамболийски, Александър Малинов, Георги Димитровците (и двамата: Московското мекере и Гемето), цар Борис ІІІ. Преди да установим обща, българска мярка за дейността на всекиго от тях, как да сме сигурни в нашите национални приоритети?! Всяка от тия личности е лична съдба, драматичен епизод от Голямата българска трагедия след 1878 година.

Грандоманщините на Фердинанд І, стихийните мечти на иначе практичния Стамболийски, всеотдайността и може би лицемерието на Малинов, низкопоклонничеството на „вожда” Димитров, а и на колцина още наши държавници... са недостатъчно осветени места за масовото съзнание. Докато не почистим дома си, как пълноценно да се отстояваме сред съседите!

Отвън посягат не към териториите ни вече, а посягат към онова, което ни съхранява като нация. Преиначаването на историческите факти може да се преодолее именно с изнасянето на действително установени общи за Полуострова средищни точки на коментар върху целокупната История на Балканите. Трудно ли е да се изнесат на показ историческите документи и детайли от Историята?

Не са полезни митовете и легендите, в тоя случай те повече ни вредят; понеже митове и легенди са част от самодоволството на всеки народ. Да заложим на нещо по-основно – на фактите, каквито опонентите ни няма как да отрекат, тъй като някога в миналото вече са ги приели и документирали, т.е. узаконили пред света! Да гледаме на Балканите като на дом за всички народи, които Някой (съдбата, извънземните, или Господ Бог) е наредил да го населяват, да се покаже колко е глупаво един народ да се бие юнашки в гърди за сметка на своите съседи – това е, мисля, перспективната роля именно на нашата многострадална българска общност.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: