Въведение ІІ

Понякога, като гледам звездите,
си мисля, че българинът всъщност
е някой много голям,
много тих,
много добър...

("Господ е българин") ТЕНЕКИЕНИЯТ БАРАБАН (1.)

26.09.2000. Ключ за подхода към темите в „Младите хищници” е сборникът „Кардиф”. „Кардиф” е опит да представя съчетаването на Аполоновото разсъдъчно начало с Дионисиевата вакханалия на страстите. Уравновесеност като смирение пред живота – от една страна, и бушуващи бесове, като очевидности на битието – от друга.

Обсъждайки настоящето, принудени сме да отправяме доверчив взор към оскъдните сведения за нашето народностно (българско) минало, и то не изолирайки го, а поставяйки го в контекста на двехилядигодишната европейска и световна християнска цивилизация. Гордея се, че съм българин, не защото съм българин (нещо особено, отличаващо ме от другите народности), а защото моята история е допълваща - и съществена според мен! – част от Голямата обща история на Балканите, като детайл от културата и традициите на Средиземноморието, на жизнерадостния приветлив Юг, за разлика от навъсения разсъдъчно хладен Север.

Дори умозрителността у нас, живеещите на Балканите, носи соления лъх на топли морета, слънчеви тучни поляни и наивна съзерцателност – така присъщи на Античността. Лесни сме за завладяване; трудно, непосилно е да ни държи в подчинение каквато и да е върховна власт. По-склонни сме да отхвърлим, да отречем, отколкото да се съгласим… Но защо да смятам, че това пък е недостатък?

Творческото начало винаги се корени в някое отрицание… което вероятно не са разбрали дори духовните ни водачи – писатели и политици от последните двеста години подир Паисий. Отрицавайки, българинът като народностен характер (освен реплика срещу рутината на религията, на установеното) е и рязък апел, подтик към ново градивно съзнание. Лишени от своя държава, продължили сме в 482-те години на подчиненост външна, материална да обгръщаме с родителска обич мечтата за свят на хармония и разбирателство от духовен тип.

Това, което наричат и днес „овчедушие”, всъщност е само външна форма. Не слабост, а качество е, че сами на себе си ние, българите, може би единствени в света, сме си най-върлите критици и отрицатели. Фактът, че тоя самокритицизъм не ни е погубил, какво говори?!...

Елементарният, посредственият тип пази прашинка да не падне върху от пот лъскавото му самолюбие, и с това се издава колко страхлив е да не го разберат какъв е всъщност. Е, това не може да се рече за типичния български нрав.

11.10.2000. Нужна е доста посредственост, за да кажеш „Аз съм гениален” или да се показваш в обществото като паметник на самия себе си (Тодор Чонов – образ от малцината нашенци, които любопитно се навъртат край всяка власт). Как високопарно звучи гръмкият нищо не казващ слог! Ето напомпано с показността си творение на гръмките фрази. Преди някакви си двайсетина години съм си отбелязал по повод тая посредствена работа: „Твърде патетично, за да му повярвам…”

На свободата верен рицар
– ще прекосявам своя век
със устрема висок на птица
и със размаха на човек.

Изгнаниците ще повторя
със всички болки и мечти.
Със всички ветрове ще споря,
гласът ми в мрака ще кънти.

За да приключи със сакралното вричане:

…ще звъннат огнените струни
и гневно ще отронят звук.
В един тържествен Втори юни
ще вдигнат яростно юмрук

и устните ми ще потръпнат
чрез думичката: С в о б о д а!
И ако живите не тръгнат,
аз мъртвите ще поведа.

Къде ще ги води тия мъртъвци един дявол го знай, обаче звучи бойко, кухо като тенекиено барабанче. Ала повече не ни ли дразни "скромността", по-точно – скромниченето като поза на домогващия се към обществено внимание именно с лицемерно приклопени клепки и унило приведени раменца? От двата типа артистичен характер първият ми е по-симпатичен, поне ме предпазва от фалшиви илюзии спрямо „героическата” персона на лирическия „аз”. Едно чудесно стихотворение има тоя сякаш вечно напомпан автор, и то ми звучи като сълза на покаяние и любов – „Балада за момичето от село”, присъстващо и в по-предишния сборник на човека от село Рогош, Пловдивско**, а бих го включвал неизменно във всяка антология на съвременната българска лирика.

Жалко! Някой идиот му е втълпил на тоя автор, че плоските тенекиени стихове по-добре го представят. Достатъчно е да се сравнят двете споменати работи, за да се усети живото дихание, драмата в едното... и тенекиеният брътвеж при другото.

Човеколюбивото като качество би следвало да е уравновесено, не угоднически наклонено към нашето внимание. Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена степен натиск да излезем от собствения си ритъм и възгледи; претенциите им са спрямо нашето лично право на избор. В тоя смисъл вдъхновителите са сред главните ограничители спрямо свободата на личността, независимо за чия кауза призовават. Съм за обръщане на човека към собствената си глъбина (доколкото я има), стане ли дума за избор на това или онова!

Изпитвам доверие и стремеж към генетично заложената във всеки човек позитивна енергия и стремеж към творчество. Да би надделявало Злото досега, човечеството отдавна да се е самоизтребило. Да, отрязъци от Голямата човешка драма са били и пак ще се режисират от Злото, но то е само докато се активира положителната духовна енергия, обновяваща представите ни за живота и вселената вътре у нас.

Актът на творчество е не когато авторът пише творбата, а в оня миг, когато читателят влиза в интелектуално съприкосновения с нея. Библията пролежа четири години в библиотеката ми, след като си я купих (и сигурно стотици и хиляда години, след като текстовете й са били написани с букви), за мен обаче тая Велика книга стана върховен творчески акт именно по времето, когато внимателно почнах да я чета и доработвам в съзнанието си на простосмъртен, съпоставяйки я с изводи от собствения си жизнен опит.

Който твори, вече е извинен за дързостта и странностите си; в негова чест ходатайстват творбите му, особено когато подтикват към диалог собствената ни любопитна и строга съвест.

Добрички, възпитани, ама не създават диалог… е, тогава кое им е доброто! От друга страна, и гръмките плоски стихове ни свидетелстват за човечност, нито осмислят драмата на собствения ни живот. Магарешкият трън е разкошен именно с бодлите си и с най-нежния може би цвят на света, който срамежливо подава оченце иззад настръхналите нокти.

12.10.2000. Оптимист – човек, на когото току-що му е изгоряла къщата, пък той се радва, че е спасил невредим фикуса от хола си.

Песимизмът на Артур Шопенхауер (както го представя Исак Паси***) ми се вижда позьорски, пресилен. Мога да го приема единствено като детайл, като реплика, но в никакъв случай – като основа за философски, обобщен възглед. Така понякога, на събрание, скача някой курназлия, зареден като автомат Калашников с лошото си настроение; в смрадта, дето посява наоколо си, съзирам обаче именно творческия импулс: вече е глупаво елементарно да го оспорваш – защото неговото лично право за свобода на избора, на волята, на мнението (колкото и парадоксално наглед!) е и нашата свобода на избор, на воля и прочие.

Имам слабост към тоя род хулници, може би понеже въображението ми ги проектира като версия на бъдещи апостол Павловци на християнската нежност. Дори позиращи, те внасят живец да се отстоява не отврата, а състраданието и възхитата спрямо човека и човечеството. Когато домът ти е съсипан, естествено е да откриваш смисъл дори в радостта, че ти оцелял фикусът. Странно, но е човешко.

Отзвук от детството – предпочитам екшъни, в които Доброто ченге надделява над Злодеите; макар и наивен, тоз модел ми е мил и необходим: вдъхва ми оптимизъм. Тъй че мизантропията на Шопенхауер не ме притеснява особено; продължавам да живея с илюзията, че няма как малко преди финала, а може би подир моята смърт – но Доброто отново ще тържествува на сцената на живота. Безпочвен оптимизъм ли е то? Не! Това е необходимият като кислород за огъня оптимизъм, за да продължа да живея.

Човекът, злобен и в червата, сам си твори смъртната присъда, сам си ръфа плътта. Кому е нужно! В песимистичната философия не откривам толкоз отчаяние, колкото недостиг на енергия за творчество. Доказва го съдбата и на Артур Шопенхауер, останал до края в одеждите и театралната роля на Савел Разбойника.

Волфганг Борхерт****, завърнал се изтощен и болен от войната, умира 26-годишен в една базелска клиника (Швейцария), малко след като съм се родил; умира на 20 ноември 1947-ма. Разказът му „Жълтурчето” – за група затворници, сред които разцъфтява любовта и възхищението от мизерно цветче, поникнало между грубите камъни край затворническото каре за разходки, тоя разказ на родения в Хамбург В. Борхерт ми иде на ум, като чета пасаж от „Светът като воля и представа” на А. Шопенхауер (1788-1860), завършена като съчинение през 1818, когато авторът е 30-годишен. Ето Шопенхауер какво казва:

Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, където тя се крие от студения поглед на любопитните… той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове.

Съпоставям 30-годишния (в 1818-та) Шопенхауер с 26-годишния (в 1947-ма) Борхерт:

Бих искал да съм фар в нощта и вятъра –
за дребни и големи риби,
за всяка лодка -
а пък самият аз
съм кораб в беда! –

…и какво се получава от тая съпоставка!... Напротив (срещу твърдението на Шопетхауер): жизнелюбието е най-силно, най-остро се чувства именно в най-мрачните подземия на изпитанията; страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, отправна точка. Край вратите на затвора мирисът на свобода е най-свеж.

Изстраданият оптимизъм, ето кое ме възхищава. Волфганг Борхерт би могъл да ми бъде баща: роден е в 1921-ва; в 1922-ра е роден баща ми, дърводелецът, най-малкият от петимата харманлийски братя. Двамата - Волфганг Борхерт и баща ми, са се сражавали от противоположните страни на една и съща война, на една и съща фронтова линия. Това е! Не мога да понасям оправдания, хленч пред жестокостите на съдбата; изобщо, противна ми е слабост, маскираща се с рицарските доспехи на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни величия като Томас Ман***** и прочие

Следва

БЕЛЕЖКА: Фрагменти от тая тук хронология участват в есето „Щом любов нямам, нищо не съм!” – споменато вече по-горе в поредицата "Въведение" и "Въведение ІІ". Вж. в. „Арт-клуб” (редактор Тодор Биков) от декември 2000 година.

____________________________________________________________
_{* Т. Чонов, сб. „Сълза”, изд.1983 г., редактор Никола Джоков, рецензенти Светлозар Игов и Александър Бандеров.

** Сб. "Тревожен кръг”, изд. 1980 г., редактор Петър Анастасов.

*** Исак Паси, „Към философията на живота”, с. 68-70.

**** В. Борхерт, сб. разкази „Нали нощем плъховете спят”, бълг. изд. 1965 г. „Жълтурчето” – с. 19-35.

***** Имам предвид романът на Т. Ман "Д-р Фаустус". Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: