Въведение ІІ

Понякога, като гледам звездите,
си мисля, че българинът всъщност
е някой много голям,
много тих,
много добър...

("Господ е българин") ТЕНЕКИЕНИЯТ БАРАБАН (2.)

14.10.2000. Твърде оскъдно е, което знам за Зигмунд Фройд (1856-1939). Което „напипвам” в сферата на подсъзнателното, дотук са си основно мои лични наблюдения и изводи, резултат на донякъде любителски, донякъде професионални занимания (основно с литература и публицистика). Но още в началните, въвеждащи абзаци от статията за Фройд*, откривам повод да си мисля за информацията, т.е. за Истината или за божественото около нашия разумен и логически устроен материален свят, от което всеки би могъл да изтегля струи познание, вплитайки ги в някакви форми на личен опит.

В бележката към „Кардиф” (стр. 95) съм отбелязал: „Отсъствието на разума и логиката, изобщо на целенасочения подход е нишката, свързваща помежду им тук изложените работи. В древните времена на поезията се е гледало като на вид магьоснически заклинания”. Аналогична е репликата на Зигмунд Фройд, коригирал оратора, възхваляващ го в чест на 70-годишнината му: „Преди мен поетите и философите откриха несъзнаваното. Това, което аз открих, е научният метод, чрез който несъзнаваното може да бъде изследвано”.

Защо надушвам плесен, сякаш прониквам в старо тресавище? Палавото любопитство не се ли заиграва с Нещо, криещо огромна разрушителна мощ! Не е ли То част от опасните, от болезнените истини за човечеството, заключени зад седем печата, споменати в Йоановото „Откровение”?!

15.10.2000. Българската земя, земята, населявана от хора с български манталитет, обичаи, традиции, минало, реч… все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива! Село Пейково, нейде в Странджанския край, си построило параклис и понеже по онова време – преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, пък било и в турски предели, та каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишко облекло, един от своите ячки овчари, турили му вместо калимявка бакърен съд на главата, връчили му железен дилаф вместо владишки жезъл, наметнали го с козяк вместо епитрахил. И така на 12 септември 1912-та, навръх Малката Богородица, с веселие, хора, песни параклисът бил по народному осветен... не пред клира, а пред бога и света.

Каква е таз сила? Има ли власт и мизерия да я спре!

Когато по Т. Живково време християнските манастири, черкви и параклиси в областта били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страх от някой начетен партиен доносник, единствено това местенце продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия оня полуезически-полурелигиозен „владика”. Сънувала жена от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока локва затънала… Пък и кобилката се преобразила в момиченце, то пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н, и т.н. (доплаква ми се сега, като го преписвам на РС-то**). Та там сторили градежа, дето сънят подсказал.

Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата! Какъв е тоя жабешки концерт от насилващи се да се докажат от политици до мастити поети? Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се налага да се перчим: величието ни е в унижението ни.

Държавата ни е отвратителна, подла – като че винаги е била такава, но българското пак оцелява, дами и господа, колкото по-нищи духом са политиците тук и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа ни.

Извор, па тресавище, па бяла кобилка затънала, пък тя - дете момиче, то пък - Малката Богородичка... От какви дебри на подсъзнателното се явяват тез образи в сънищата именно посред най-жестоки изпитания? Ровне ли човек, все ще изкара на видело някой знак, някой важен нишан, че коренът ни български и тракийски надълбоко е, жизнен е, от осем хилядолетия не е пресъхвал, нещо говори, за нещо настоява, стига да има кой да чуе, кой да се вслуша в посланията, просмукващи се от Космоса над главите ни към нас, живите днес.

17.10.2000. "Любов въпреки всичко" от Явор Яворин, избрано - както пише на корицата между две графики: мъж и профил на млада жена. Вчера в кафенето почти си я изпросих тая книжка от човека, който ми я надписа: "На Г. Б. с приятелски чувства! Автора".

Подаряването на собствен сборник лирика, още повече - на книга, издадена на свои разноски в тия прекрасни години, е ритуал, т.е. нещо по-особено като жест. Тоя род жестове сродяват пишещия с неговата публика. Личният ми проблем в случая е как да поднеса възраженията си заради "стихове", които нямат нищо общо с поетическото изкуство. Значи, да уважим пишещия заради хубавото намерение изобщо да сътвори образи на любовта, но и да му дадем повод да се вгледа в книгата си през нашите пристрастни, и разбира се - претенциозни (странични!) схващания за литература и литературни ценности...

Отбелязвам си зрънца поезия, които ми се нравят заради съчетанието между образ и философска находка:

Обичана жена да те пороби.
В подобен улов има улов (стр. 4).

Не искам той да е затворник.
Любим е всичко, ала не съпруг (стр. 13).

Смрачава се без теб, Любов далечна (стр. 16).

Замина си, и Пловдив опустя*** (стр. 18).

Не може никой никого да съди,
щом някой влюбил се е силно, лудо (стр. 19).

Един божествен малък карнавал,
по който още споменът гори (стр. 22).

Една жена като самотна чапла.
С примамващ тен и подивяла плът... (стр. 29).

Катунът на моите чувства... (стр. 36).

Любов назаем няма... (стр. 51).

...богат на обич и на болка,
на блатен присмех... (стр. 53).

Останалото е удобно и лесно за отричане; не ми се и говори за него. И не поради сантиментални причини, а понеже съм пристрастен към оня тип сериозни диалози, където изкуството се обсъжда добронамерено, с великата представа колко трудно е да го сътвориш, да го огласиш пред света, раздвоен между собственото си тщеславие и риска да бъдеш охулен от нечие гръмогласно високомерие.

Обсадени сме от кич, представящ се за изкуство. Ако преди безпомощността се бронираше зад т.нар. партийност, сръчно римуване и ритмуване, звънки строфи, громящи еснафа или още дявол знае кого, днес тая неспособност за творчество ни се поднася като стил, разчупващ "оковите" на правила и мерки, осветени от зараждането на цивилизацията. Някогашните бойки пойети избледняха, състариха се, сбръчкаха се, погрозняха, престанаха да се правят на чудаци, изригващи в пространството алогични импотентни фразички. Някогашните любимци от театъра на суетата! Чувам гласовете им уморени, уравновесени, човешки най-после... Ала стари мяхове с изветряло и слабо вино са. Умълчаха се, одрямаха се, не поезия - интервюта или трийсетина печатни реда петит за седмичната рубрика във вестника - това чета от тия горди, романтични артисти за моето поколение.

А другите... Къде са другите? Честно казано, те са тук, и какво правим ние!... Бързаме да ги изкушим да облекат театралните доспехи на рицарството. Не е ли по-добре да ги приемем каквито са, без предвземки и красни пози със сабля в ръка!?

28.10.2000. Искали да ме видят; и по каква причина! Да придобиели визуална представа за автора на тия "опуси". Пука ми, разбира се. О-о, как гали тщеславието едно таквози искане! Е, бива тогава, кажете им, че съм много зает и изобщо ужасно ангажиран (по-изискано звучи), непрекъснато пътувам извън България... (макар строго погледнато, да не съм напускал дома си поне от три години насам, от моята 50-годишнина, която празнувах в компанията на Re. и семейство Ряпови край морето отвъд Созопол). Кажете им, значи, ако продължат да настояват, че имам дълга козя брадичка, щръкнали уши, крив нос, силно окосмен съм, дребен на ръст, воня като пор, имам копита обаче вместо нозе и съм с рога "под шапката широкопола"****.

В моя случай начинът, по който изглеждам, само пречи, разваля илюзията на онова, което публиката би желала да види. Ударете я с юмрук между веждите таз публика, и вместо да ви се ядоса, тя ще процвили от радост. Голямата манипулация (очароването) е не в скрупульозното натрупване на детайли от "истина", а в ироничното, подхвърлено нехайно уж. Ами човече, за тях ти си Иисус: защо ти са два тона паламуд, когато по-сити ще са, ако ги нахраниш, всичкото пет-десет-стохилядно множество с две рибки цаца само!

Кагот - от френски: лицемерен набожник, и Die schoene Seele - от немски: красивата душа... Задължително ли е поетът да е съчетание от тия две части?

Доста му се дразнех на дон Мигел де Унамуно (1864-1936), както го представя И. Паси в книгата си. В крайна сметка, оказа се, тоя Унамуно, баск по кръв, испанец по самочувствие, е писал нещо, което моя милост вече написа някъде в есетата от "Въведение", в частта, онасловена "Младите хищници". Ето го това общо!

Да - пише М. де Унамуно, - аз съм испанец, испанец по рождение, по възпитание, по тяло, по дух, по език и дори по професия и занятие. Преди и над всичко аз съм испанец. Моят испанизъм е моя религия, а небето, в което искам да вярвам, е една божествена и вечна Испания, моят бог е испански Бог, богът на нашия спасител Дон Кихот, един бог, който мисли на испански и на испански е казал: "Да бъде светлина!" И словото му бе испанско...*****

И все пак - какви комплекси за малоценност у горкия Мигел! Мечтае да испанизира Европа, т.е. да я превърне в нещо повече духовно, отколкото материално. Та пак си помислих изреченото по-горе: толкова жестоко е поломяван българският корен, че поне не ни се налага да се емчим пред света... Величието ни е в унижението, на което сме подложени. Държавата ни е отвратителна, подла - но българското пак оцелява, даже става по-жилаво, колкото по-нищи духом са управниците и политиците тук.

____________________________________________________________
_{* И. Паси, „Философията на живота”, с. 217-260.

** Епизодът с освещаването преписвам от вече цитираното есе във в. „Арт-клуб” от дек. 2000 г.

*** Напомни ми фраза от Френсис Скот Кей Фицджералд (1896-1940): "Когато излезе от гарата, Ню Йорк му се видя странно пуст", с. 8 от сб. разкази "Диамант колкото хотел "Риц", бълг. изд. 1991 г.

**** Фраза от едноименното ключово стихотворение в сб. "Кардиф".

***** И. Паси, цит. съч., с. 313. Бел.м., tisss.}

Екстри: