Въведение ІІ

Георги К. Бояджиеву

О, Господи, защо сега изпращаш
един бездарник книжен срещу мен?

Любомир Левчев (Посвещението - от malampay)

Случва се и така… Бивш информатор на тайните служби, казано в прав текст – доносник, в някакъв форум на Internet да задава въпроса чувстваме ли се вече европейци, изпълнени ли сме със самочувствието на европейска нация. Парадокс ли е то, или ченгетата у нас, в България, винаги ще са в първите редици към т.нар. „сияйни хоризонти на прогреса”?

("Господ е българин") ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (1.)

25.11.2000. У всекиго от нас има частица от фалшивите шивачи на Ханс Кристиан Андерсен. Създатели на митове, идва момент сами да повярваме в илюзиите, които сме посели като зелеви пеперуди тук и там.

07.12.2000. По темата за осъждането. Чие съдене боли… Ето мнението на Фьодор М. Достоевски (1821-1881) по тоя въпрос, формулирано чрез хленчовете на пропадналия чиновник пияницата Семьон Захарич Мармеладов. „Аз не от Катерина Ивановна се страхувам сега – мърмореше той развълнувано – и не от това, че ще започне да ми скубе косите. Какво са косите!... Косите са нищо! Истина ви казвам! Дори по-добре, ако започне да ме скубе, но аз не от това се страхувам… аз… от очите й се страхувам… да… от очите… И от червените петна по бузите й също се страхувам… и още – от дишането й се страхувам… Виждал ли си как дишат болни от тази болест… когато са развълнувани? И от плача на децата също се страхувам… Защото, ако Соня не ги е нахранила – то… просто не зная какво!... Не зная! А от бой не се страхувам… Знай, господине, че мене от този бой не само че не ме боли, но дори хубаво ми става… Защото просто сам не мога без това. Така ми е по-добре. Нека ме набие, да й олекне на душата… така е по-добре…” *

25.12.2000., Коледа. Четейки „Мефистофел”, роман, писан през 1935-36 г. от сина на Томас Ман – Клаус Ман, попадам на пасаж, който ми припомня разговор пред двайсет и пет години с Иван Сарандев, университетски преподавател, упражняващ литературния разбор единствено върху утвърдени автори като Дора Габе, Елисавета Багряна, Йордан Йовков…

Та по повод печатаната му с продължения в някогашния вестник „АБВ” литературна анкета с Багряна го бях питал: какво толкова ценно може „да снесе” бабата за нас, българите, и не го ли озадачава него, стриктния Иван, „мижавата подробност”, че докато влюбената в светската суета Багряна обикаля заможните бохеми на Централна и Западна Европа, краси величествени аристократични приеми, и въобще – е органична част не от българската нация, а органична част (по-скоро аксесоар, апендикс, придатък) на кръга охолно поминуващо малцинство на Европа, по същото това време из нашенските селища (Перущица само да споменем!...) палят къщите на т.нар. ятаци и разнасят за назидание отрязани човешки глави.

На което Иван с целия авторитет на уважаван литературен историк, именно изследващ тоя период в българската литература, отговори, стрелкайки ме иззад очилата си: „И други са обикаляли като нея курортите и аристократичните имения и дворци, но тя се е явявала – за разлика от останалите нашенци – пратеник и представител на българската култура”.

Та ето що. Като закъснял аргумент откривам във въпросния роман на Клаус Ман** описание на такова едно любимо средище на т.нар. „интелектуален и духовен елит” от 40-те и 50-те години на ХХ век:

Много хора си даваха среща в „Хендрик-Хол”, привличани от славата и любезността на домакина, от изрядната кухня, от избата с вината, от отбраните грамофонни плочи и целия импозантен разкош на обстановката. Немалко хора прекарваха тук най-приятни часове по обяд, следобед и вечер: актьори и генерали, поети и висши чиновници, журналисти и екзотични дипломати, метреси и комедиантки”. И малко по-нататък авторът нарича тия „сбирки” с фразичката „това весело и пищно оживление”.

Оживление – на какво, питам! Дали не е точно: оживление на суетата и грандоманията изобщо на членовете на тоя уж „духовен елит на Европа”?

И към въпроса си добавям - пак от същата книга (стр. 331) - пасаж ей тъй, между другото, относно… „онова благородство, което се придобива само с цената на страданието и познанието. Ти не си страдал достатъчно, а това, което си познал, струваше за теб по-малко от хубавата титла и от внушителния хонорар”.

26.12.2000. Рождество Христово. В последния, 12-ти брой, на Т. Биковото „Арт-клуб”-че съм представен с откъс от „Младите хищници” под наслов „Щом любов нямам, нищо не съм!” (цитат от ап. Павел, послание І до коринтяни). Мимоходом споменавам за несъгласието си със стила на Томас Ман в романа му „Д-р Фаустус”, завършен впрочем след 7-годишно писане, в 1947-ма, годината, когато съм се родил. Съзнавам, че е голяма хапка, дето съм зинал тъй срещу едно от светилата на западноевропейската литература и философия от ХХ век, но какво да се прави, като такава е моята любов: стипчива, настръхнала като магарешки трън на припек.

Всъщност, не е причината нито у мене, нито в Томас Мановия стил. Тепърва вероятно ще има какво да научавам от родения в градчето Любек през 1875-на немец. За всеки случай реших се да задълбая повторно в друга негова многозначителна творба с философски привкус – „Вълшебната планина”, писана от 1912-та до 1924-та, когато появата й на бял свят подир сагата „Буденброкови” (1901) и новелата „Смърт във Венеция” (за които нищо не знам), както и подир новелата „Марио и фокусникът” (за духовната уродливост на фашизма, пък и изобщо на тоталитарната държава), както и подир романа „Признанията на авантюриста Феликс Крул”… Та появата на романа „Вълшебната планина” предизвиква противоречиви – крайно противоречиви отзиви, което е достатъчно да ме изкуши като читател.

Отбелязвам си факта, че именно днес, озадачен от собствената си прибързаност да давам оценка върху текст на автор, Нобелов лауреат за 1929 година при това! - почвам старателно да чета преживелиците на литературния герой Ханс Касторп в някогашното затънтено курортно селище високо в швейцарските Алпи – Давос***, санаториум за богати и болнави туберкулозни безделници.

Върти ми се из ума документален разказ за смъртта на майка ми. Мога веднага да го започна, но се спирам; казвам си: Не бързай, нещата около тая привидно „редовна, делнична смърт” ти са се впили така плътно в съзнанието, че няма къде да ти избягат... Имам вече ключа, подхода на Ф. М. Достоевски към подобни „дреболии” от романа му „Престъпление и наказание”. Смятам, днес живеем в не по-малък стрес от руската „идилия” Петербург по времето на Родя Разколников (1865 г.).

О, как бързо избуява у мен дързостта да се състезавам с първокласни автори и философи! Знам си силицата, знам си и слабостта, но имам едно предимство – анонимен съм; никой не ме брои за автор, мога на воля да се вживявам в ролята на прикрит съгледвач, хвърлящ зорко око към кохортите на знатните, наперено крачещи по широките древноримски друмища на моята родна Тракия.

Спрямо стила на Достоевски… Един въпрос: литературата сумрачно ли бива да звучи?! Тоя разтърсващ катарзис от „Престъпление и наказание” ме накара веднага след последната страница да се вмъкна в банята и под душа да се постарая да очистя от тялото и от душата си цялата жестоко сантиментална магия, наречена Достоевски… Нима не може да се пише по-сдържано за тия неща – убийства, мизерия, подлост, посредственост, фанатизъм, войнстващо самолюбие?

Не ме задоволява краят на романа. Твърде поучително, т.е. сладникаво... главният герой тръгва да се осъзнава. Уж призовава към смирение, а ето – самият Достоевски оспорва (не доразвива, а оспорва!) стила на Библията. Библейските автори не си позволяват да слизат в преизподнята на подсъзнателното, а той, Достоевски, до шия се е заровил в пространства, от които вее космически мраз. Защо да придаваме на окото рентгенова острота?! Съзнанието, логиката ни не може ли да се задейства чрез внушение по-човеколюбиво, по-сдържано?!

Разчупвайки който и да е от споменатите в Йоановия „Апокалипсис” седем огнени печата, зад които е затаена Абсолютната истина за света и за човешкия род, не рискуваме ли вместо пухкавото домашно коте да се събудим ужасени пред озъбен, настръхнал зверски скелет? Авторът – дори и гениален да е! – ако наистина храни любов към публиката, към мнозинството простосмъртни, би трябвало да не съобщава всичко, което узнава и проумява с гениалността си. Илюзията все пак е нужна, за да живеем в уют със себе си. Ами ако вървим по логиката на Достоевски или Зигмунд Фройд, направо да обявим, че не Любовта е, която кара сърцето на мъжа и сърцето на жената да копнеят едно за друго, а чисто и просто някакъв неизбежен природен закон – някаква там яйцеклетка трябва да бъде оплодена от сперматозоид, за да се продължи човешката драма; Любовта, погледната от този ъгъл, е само примамлива опаковка на нещо горчиво, но необходимо като лекарствена отрова… Това ли?!

Не съм, разбира се, съгласен да оставаме все в очертанията на библейския слог, но когато се доработва подходът към познанието ни за самите нас, да не се забравя, че Космосът в подсъзнателните ни рефлекси е не по-малко опасен от разбиването на атомното ядро: в пределно кратък отрязък от време – поради непомерната тежест на едно неочаквано Знание – информация, която не сме в състояние да осмислим адекватно, рискуваме да се самовзривим. Примамлива е Вселената, красив е Млечният път, но само докато ги съзерцаваме от уюта на родната планета и откъм познатите подробности относно ограниченото (съвсем не случайно ограничено!!!) познание.

Следва

____________________________________________________
_{* Ф. М. Достоевски, „Престъпление и наказание”, бълг. изд. 1981 г., с. 27.

** Клаус Ман, „Мефистофел”, изд. „Н. култура”, 1982 г., с. 307.

*** Днес един от луксозните курорти на Европа. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: