Крайпътен ресторант

"...Ще се направя, че не съм схванала тънката ирония насочена към мен. Ако вие обаче така го усещате - ваша воля..." (Uma Rojo към милата г-жа Believer)*

ПЪТНИК С НИЩОЖЕН БАГАЖ (1.)

Братче, колко съм нещастен! Милион пъти започвам тази история и не мога да напиша нито ред. Отначало всичко е от ясно по-ясно, но седна ли с молив в ръка, все ще се случи нещо, дето ще ме отвлече в неизвестна посока: или ще ми се допие вода, че ми пресъхва гърлото, или ще ми се стори, че е ужасно студено, или раздавачът ще мине по улицата, и аз ще мръдна да видя какво е пуснал в пощенската кутия, не че някой ще се сети за мен, ама все пак, знае ли се… или някое пиле ще кацне на рамката на отворения прозорец отсреща и ще запее… Ужас!

И да речеш, че само аз се оплаквам от себе си – ами! Нямат чет недоволните от моята разсеяност и прочие. Например, отивам в кафенето и както си седя спокойно и си пафкам цигарката, изведнъж се хващам за китката на дясната ръка и за ужас на всички крещя: "Къде ми е часовникът? Хей, къде ми е часовникът! Никой ли не знай къде е шибаният ми часовник!"... и братче, ей тъй, плача и хълцам на глас.

Естествено, кой го е грижа за моя разбичкан часовник, но става подозрително, ще знаеш, и почват едни дълбокомислени съвети, едни успокояващи фразички, едни фиксиращи благосклонни погледи, едно надпреварване кой да си придаде по-угрижен вид… Ужас! И тогава, да речем, момичето отляво възкликва с чаровна любезност: "Но часовникът си е на ръката ти, миличък".

Много презирам тези фалшиви любезности. Понеже след това очаквай нещо да ти искат! И ми искат извинение, че съм си биел майтап с шибаното им достойнство, със спокойствието им, представи си! Ужасно презирам тези сноби. Впрочем, това е отделен въпрос, защото историята, която искам да ти разкажа, няма нищо общо с тези работи.

Всяка година на 22 декември имам навика да си бъда у дома. На 22 декември, ако те интересува, се е родила сестра ми Юлия. Помня я още от осмия й ден – едно такова джобно бебе с ужасно набръчкано старческо лице, зачервено като у алкохолик. На осмия ден тате отиде да ги посрещне двете с мамето, и представи си: две кръшни дами във файтон, запрегнат с два бели арабски жребеца – майка носи букета с белите хризантеми, а тате прегърнал Юла. Тогава още не я познавах добре, пък и бях навършил едва преди четири месеца и половина месеца моите шест години, та нищо не ми пречеше да бъда непосредствен и искрен. "На кого е това бебе!" – посрещнах ги на входната врата малко раздразнен, понеже никой не си беше направил труд да ме подготви за тази изненада.

По онова време живеехме под наем в една изба под земята, и хазайката ни също слезе от втория етаж да види какво става, каква е тази олелия в гадната дълбока изба. Боже, каква любопитна жена! Взе да разпитва файтонджията колко взема за превоза, като че ли и тя се готвеше да си докара някой червендалест копелдак; пък всички знаехме, че е бездетна и не може да има деца, обаче както и да е… Тази досадна женица дойде при мен, ощипа ме по бузата и ми рече с мазния си глас (ужасно я мразех): "Хей, миличък, това е сестра ти! Вече си батко".

- Жорж! – нехайно ми кимна тате. – Тя ще спи на твоето легло. Какво ще кажеш, моето момче?

- Не го ща това бебе в леглото ми – извиках извън себе си от яд. Обаче после, като се успокоих и размислих трезво, реших да отстъпя и да си пренеса багажа в другата стая, там, при тезгяха на тате, при дърводелските му инструменти и едновременно – при тенджерите и паниците, демек – в готварната на мама.

Сковаха ми набързо едно грубо дървено легло, хвърлиха отгоре две педи талаш и стара черга и аз се нанесох. Не го крия, яд ме хвана на това бебе от самото му появяване на белия свят. Та всичко свърши една седмица след 22 декември, а на 22 декември се беше родила сестра ми Юлия. Минаха милион години от онзи ден, а аз все си спомням поне хиляда подробности. Не мога да забравя как скимтеше по цели нощи, докато свикне с обстановката вкъщи; не мога да забравя как смешно си бърчеше нослето, как произнасяше първите думи, как се усмихваше, как беше болна, как проходи с помощта на една макаричка за конци, как сладко произнасяше името ми: "Жо-жо". Изобщо, сладко бебе, какво да ви разправям!

Сега тя е на тринайсет, пък аз, значи – на деветнайсет. Живея в София, а тя с родителите ми – в Пловдив. Пишем си писма и си бъбрим понякога по телефона, то се знае, съвсем любезно, понеже – въпреки че ми е сестричка, аз и с нея съм малко неуверен. Обаче наближи ли 22 декември, чувствам нужда като птичките, дето отлитат на юг, да разперя крилца и да се понеса към моя роден Пловдив, мамка му! Друго си е у дома, мамка му стара! Баща ми е приготвил виното, то се знае – контрабандно, майка ще ми сготви милион ястия, а не като сега, да нагъвам лоени буламачи и разни океански риби в студентския стол.

Плюс това, ще подпитвам сестра ми да узная има ли си вече приятел… Ако те интересува, този въпрос много ме мъчи напоследък. Тя от година на година все по-хубавичка става, а момиче на нейната възраст, естествено, има милион кандидати, и между тия милион момци повечето са съвсем скапани типове – разни педеруги, културисти, претенциозни келемета и наркомани, от които тръпки ме побиват. Ето къде ми е грижата – да не й се случи нещо, което ще ме убие мо-мен-тал-но.

И тъй, всяка година на 22 декември гледам да съм си у дома. То и нейните рождени дни не ги честваме кой знае колко импозантно, но все пак не са чак дотам лоши. Майка прави торта… Впрочем, не: тортата си я купуваме, аз я купувам – такава мъничка, шоколадена торта с разните му гарнитури отгоре, чак смешно да ти стане. Идват няколко нейни съученици и съученички, за да си поднесат приветствията на наша Юла и да видят какво ново сме си купили; тате пуска грамофона, оня – с тенекиената фуния; понякога – ако се намери магнетофон назаем, пускаме и него и гостите танцуват и се веселят.

Като се уморят да танцуват и да се веселят, майка влиза в стаята, черпи ги, значи, с разни деликатеси – уж нейно производство, присяда на крайчето на дивана с ръце в скута и захваща да разправя все онези древни моменти от нейното детство преди сто хиляди години. Юлия само си мълчи и гледа надолу, да не си помисли някой, че е много горда или нещо от този сорт във връзка с празника. Тате си пие ракията, кусва си от мезенцето и си дава вид на застарял аристократ, уж не го интересува нищо на този грешен свят (пък е само един дърводелец и всичко го интересува до най-малка подробност).

В това време, докато гостите слушат прехласнати колко нерадостно било едно време детството за разлика от сега, аз също си придавам независим вид: пафкам си цигарката, значи, пия си ракията, но седя в моята стая. Вратата й е полуоткрехната и всичко виждам и чувам, обаче си трая, понеже всичко е наред.

Ето заради тези моменти на самоувереност зад вратата обичам да си бъда у дома на 22 декември всяка година.

Всяка година й купувам подарък за рождения ден и тя много се радва, като й поднасям подаръка зад открехнатата врата на моята стая. Пустата му Юлия, дай й само подаръци да приема! Тази година получих стипендията наведнъж за два месеца и реших да й купя нещо по-така. Както обикалях магазините, погледът ми падна върху едно швейцарско часовниче и влязох да попитам колко струва… Отказах се най-напред, понеже идиотите ми поискаха цяло състояние за него, но после размислих, върнах се от средата на пътя и го купих. А купих го това бижу на тъпите му швейцарци ето защо…

Моят часовник ако изглежда разбичкан сега, това не значи, че винаги е изглеждал така. Имах си някога касичка, дето си събирах паричките от пеене по Коледа, Нова година и Васильовден; с тези пари ме даряваха най-различни хора, когато ходех да пея за тяхно здраве и берекет. Така че доходите ми нямаха край. Един ден обаче се разболях от жълтеница и ме откараха в болницата. И там една медицинска сестра казала на нашите, когато дошли на свиждане, че съм бълнувал насън за някаква касичка. Те, разбира се, се досетили за каква касичка става дума, върнали се вкъщи, отворили я, преброили парата. И вътре се оказали милион лева.

Питаха ме после какво ми е най-голямото желание на този свят и аз – понеже бях непрекъснато под ключ, затворен като престъпник в тая болница, а и преди това: все живеех някак под ключ и под карантина и броях с нетърпение лениво отминаващите часове в изгнание заради тази адски неприятна болест, която ми беше втръснала безкрайно – та казах: "Майко и татко! Най-голямото ми желание на този свят и в този мой живот е да си имам един точен часовник с черна лачена каишка".

Такава е историята на този часовник, ако ви интересува. Нищо, че изглежда разбичкан (какъвто си е и в действителност, той си е моят часовник все пак!), обаче историята му е сантиментална и щура, и затова хубава.

Сестра ми Юлия тогава беше на три годинки, съвсем невръстно и невинно хлапе. Още със завръщането ми у дома тя заврещя: "Искам! Искам! Искам" – и нямаше как, откопчах каишката, тържествено й подадох часовника, красивата осъществена мечта на целия ми дотогавашен живот... А тя първо го огледа от всички страни, близна го с езиче, опита да погледне през него, понеже го взе за някакво стъкълце… И тогава, като чу машинката му, швейцарското му кравешко и шоколадено сърчице да цъка, уплашено го метна настрани. Не се стърпях и светкавично й извъртях бая як шамар, а после коленичих да събирам чарковете – колелца, пружинки, милион нещица.

Ето това си спомних, преди да купя този подарък за рождения ден на наша Юла. Вървях по улиците и страхотна жал ме обземаше все повече и повече. Да те хваща жал към самия себе си е много приятно удоволствие, особено ако имаш добри причини за това; а аз останах без пукнат лев току преди Коледа. Някакви стотинки дрънкаха в джоба ми, колкото да си поръчам една шкембе-чорба и да легна да мра. Така и направих. Обаче не легнах да умирам. Нима ще взема да предавам богу дух в навечерието на Юлкиния рожден ден! Чисто и просто, реших да си ходя на автостоп.

Обух си новите обувки от осемнайсет лева, огромни, чешки, с изкуствена подметка и чугунена катарама, саркафирах се с костюм, който взех назаем от едно приятелче, намазах си косата с шарлан и я сресах на път и си изпразних всичките джобове, понеже – когато са ми празни джобовете, имам якото чувство, че съвестта ми е кристално чиста. Швейцарското часовниче монтирах на дясната си ръка, тъй че за която и ръка да се пипна, да съм спокоен, че часовникът си е на мястото (моят или нейният). Така, освободен от милион тефтерчета, писалки, употребявани пълнители, гумички, листчета с напомняне за тревожни дългове, полуизхабени бръснарски ножчета, запалки, неупотребявана кутийка с италиански брадавичести презервати (три броя), копчета за ръкавели и няколко захабени кърпи за нос, аз разперих волно крилца и полетях, дето се вика, олекнал като птиче, към родното гнездо.

Следва

____________________________________________________________
_{* Разказът е скромен дар за двете дами - Believer и Uma Rojo - по повод предстоящите Коледни празници, съвсем малко повече - естествено! - за втората от тях. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: