ПЪТНИК С НИЩОЖЕН БАГАЖ (2.)
Продължение
От Орлов мост се качих на рейс номер едно, купих си билет до Корабчето и блажено се отпуснах на меката седалка. Колко ли е часът, помислих си като някой млад денди, все пак моментът е исторически. Погледнах си часовника, после – нейния, и като ги видях, че сочат разлика от около шест-седем часа, първата ми мисъл беше да ги уеднаквя, но после се отказах: нека всеки часовник сочи само своето си Точно време!
Моторът на рейса бръмчеше равномерно, а затоплената седалка под задника ми и клюкарските приказки на пътниците наоколо съвсем ме размекнаха, та чак ми се доспа. Добре, че дойде време да слизам. Скочих на земята и… пак щях да се умъкна вътре в рейса. Такъв силен вятър ме издуха обратно към каросерията. Пресякох безлюдното поле и се озовах на бензостанцията.
Беше неделя. Надявах се някой интелигентен автомобилист да ме отнесе между пет и седем надвечер за към Пловдив. Излязох на пътя пред бензостанцията и взех да вдигам ръка срещу всяка профучаваща на югоизток кола. Уви! Милион еснафи профучаха и никой не спря, обаче аз все се надявах, че в последния момент преди да се откажа моят добър автомобилист ще се зададе откъм завоя, ще ми намигне приветриво отдалече с късите светлини, и очарователно усмихнат, ще отвори широко вратата за едно премръзнало сърце.
Към шест часа наоколо се завъртя още един стопаджия с огромна брезентова чанта и огромен сак, натъпкан сякаш с кренвирши. Що па точно с кренвирши, дявол знай, обаче точно крайчеца на кренвирш очаквах да зърна как се влачи подире му. Страшно момче! Отначало ме хвана яд на него, понеже ми се явяваше един вид конкуренция, и се престорих, че не го забелязвам. Стана адски мразовито, та си вдигнах яката на сакото и почнах да си въобразявам, че съм таен агент, който чака със зареден патлак барабанлия някой международен бандит.
Тогава моят конкурент с чадъра се приближи и ме попита имам ли огън. Казах му, че нямам, и продължих да си трамбовам назад-напред по магистралата с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете.
Взех да се заглеждам какви хора пътуват в колите, понеже между еснафите винаги се крият не един и двама международни бандити. Плюс това, тези бандюги никога не пътуват сами, ами обикновено движат с някоя сексапилна мадама - частна секретарка, вярна сподвижница в леглото или нещо от този род.
И какво да ти кажа! Милион бандити със сексапилни мадами профучаха по магистралата. Жалко, че нямах зареден патлак, та да се справя с един-двама поне, пък ми беше и адски студено. Минаха десетина експресни контейнеровоза, но някакви съмнителни типове седяха до шофьорите и само ми се усмихваха и даже помахваха нагло за поздрав.
Братче, измръзна ми муцуната, омаляха ми ръцете да ги вдигам ту едната, ту другата, а никой не искаше да спира. Да речеш, че носех обемист багаж – разбирам, а то само едно нищо и никакво швейцарско часовниче. Да кажем, че съм възпълен, масивен, обемист и едър, тежа сто и шейсет кила, та да им изкривя ресорите – не съм нито пълен, нито едър, но на! – никой не искаше да ме вземе. Международните бандити се правеха, че не ме забелязват, а еснафите профучаваха ли, профучаваха.
Открих милион интересни работи. Един кара и се прегръща с мацката си, друг ми се ухилил, същински киноартист или рекламен агент на противната паста за зъби „Бленд-а-мед”… Разни педеруги пътуват понякога, ще знаеш, зад волана. Друг си пее, и така се прехласнал, че нищо не вижда около себе си, вперил се в хоризонта, сякаш магистралата са я опнали единствено, за да профучи той по нея. Срещаха се и облачни купесто-дъждовни натури – намусени, та се не траят, като пустите му редактори от шибаните пловдивски вестници.
Гледам, моят часовник показва „седем часа” – стана ми адски мразовито в това никакво време; поглеждам часовничето на Юла, а то показва своето си „точно време”: около дванайсет по обяд… Стана ми весело, като че обедното слънчице припича. Ей такива ми ти работи! Стъмни се съвсем и запръска гаден дъждец. Моят конкурент опъна чадъра и се понесе към автобусната спирка за към София. А аз – понеже нямах ни билет, ни пари – свих към бензостанцията да се прибера на сушина.
Намерих хвърлено в канавката, забравено поразплетено столче и кръстосах крак върху крак до една рекламна табела за дизелови турбини, тъй че някой да не помисли, че съм в беда, а да ме вземат, да речем, за млад избаран денди, който преживява един от скучните си периоди в живота, и въобще – нищо не е в състояние да го учуди, или дори нарани.
Стисках въображаемия барабанлия в джоба си и се прозявах като таен агент на пост. Колонките за бензина ми бяха отляво, а лъскавите туловища на разни ферарита, мерцедеси и беемвета мързеливо се плъзгаха край мене в безпросветното пространство.
Една младичка, леко поувяхнала, донякъде интелигентна на вид мадама ги зареждаше и прибираше парата. Казвам, донякъде интелигентна на вид, понеже от опит знам, че колкото е по-грозноватичка една мацка, толкова е по-интелигентна, и значи, е в състояние да ти влезе в положението. Докато, братче, красавиците са по природа нафукани и глезени; такава ще ти мине с високите си токчета направо през лицето, без дори да забележи, че си топлокръвен кротък бозайник и мъж, дето не е за изпущане.
То се знае, в неделя вечер потокът от розовобузести клиенти оредява, понеже всеки бърза да отпердаши в пространството, да се прибере на топло, та да не пропусне нещо от страхотната предпразнична програма на нашата страхотна телевизия. И тогава само някакви смотаняци, някакви восъчни и разочаровани самотници остават да си блъскат ангелите по пътищата.
Чудя се дали имат часовници тези хора, и въобще – какво показва тяхното си точно време.
Та както си бройках безразлично как мадамата обслужва колите, взе, че ми се доспа. Като пясък да имах под клепачите. Зъркелите ми сами се затваряха. Тогава… понеже не ми оставаше друго, пък не знаех как ще прекарам нощта срещу 23-ти, реших да подремна малко, обаче ей така, с отворени очи. Реших да пробвам един сеанс, понеже все си има нужда и от тези чингиски хитрини.
И тъй, гледайки неподвижно в пространството пред себе си, представих си, че се намирам у дома. Баща ми си пие от контрабандното вино и се прави на такъв, какъвто не е, мамето разправя все същите вкиснали епизоди с дебела поука накрая, а сестра ми седи в компанията на няколкото си любопитни посредствени съученици и съученички и разплита и заплита крайчето на русата си плитка.
Пустата му Юла! Дай й само подаръци да получава!
Само мене ме няма. Но аз всъщност съм там. Наблюдавам иззад полуоткрехнатата врата, пафкам си цигарката, пийвам си от ракията и слушам някакъв ужасен реквием, да кажем, в ла-бемол, си-диез или нещо подобно, който се носи на талази – на талази от разбичканото радио. Така ми е добре, че съм отново сам със себе си и бдейки над този глупав допотопен свят на нашите, че хем ми се реве на глас, хем ми иде да запея.
Въобще, чувствах се едва ли не като онзи смахнат герой от онази книга, дето все си слага и сваля червения ловджийски каскет и все му се фирка, и той все си пилее доларите из разни бардаци и проститутки луксозен Ню Йорк, а пък сестричката му Джейни е толкова очарователно хлапенце…
И в този миг усетих някакъв ацетонено-мазен гласец да диша в ухото ми:
- Хей, миличък! Какво правиш тук?
Тръснах глава, събудих се така, като че никога не съм заспивал, и хвърлих безчувствен поглед къв полусимпатичната мадама от бензостанцията. Тя изглежда си беше адски остроумна, облечена от глава до пети в дебелия си бял кожен гащеризон с огромна жълта емблема на фирмата "Shell" върху циците, дотолкова беше в настроение, че повтори и потрети адски тъпия си въпрос. Уби ме това момиче! Какво ли толкова очакваше да чуе?
- Хайде! Вдигай си чукалата. Прави движение – намеси се в нашия чуден разговор двуметров мъжага с боне на танкист и огромна кожена яка на орангутанския си гащеризон. Имаше вид на човекоядец, на Слави Трифонов, само че без ония алуминиеви халки на ушите.
Все пак направих му уважение, изслушах и него… Поседях известно време, доколкото бе възможно да ме изтрае, поседях така, за тежест и самочувствие, и после – нямаше как! – ням и твърд като скала, вдигнах се и поех уверено към София.
Просто подчиних се на временното преимущество на врага. Понеже съм чувал, че и най-печените тайни агенти не рискуват авантюристично живота си, ами изчакват благоприятно развитие на ситуацията. Понеже ситуацията никога не се застопорява на едно място… И така, като назрее Моментът, с решителен точно премерен скок се хвърлят на врата на престъпниците и ги обезоръжават мо-мен-тал-но.
Излязох от осветеното пространство край Корабчето. Продължих срещу разбеснелия се леден вятър нагоре по стръмнината. Крачех смело срещу хиенските очи на профучаващите еснафи и дотолкова се бях разсеял, разконцентрирал и прочие, че изведнъж се пипнах за дясната китка и изкрещях от уплаха: „Майко, къде ми е часовникът!”
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|