Въведение ІІ

„…Ако искаш да чуеш, моите предпочитания (…) като читател са, че харесвам поезия с по-ясно изразени ритмика, рима и т.н... Особено ми въздейства ритъмът... Всеки читател с предпочитанията си. Това е!” (Из мнение на Silver Wolfess)

("Господ е българин") ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (2.)

_{Продължение от 26.ХІІ.}

Предпочитам градивната лъжа пред унищожителната истина. Някой ден човешката цивилизация ще приключи, така както са приключили динозаврите преди нас. Вероятно последният представител на човешкия род ще знае цялата Истина за всичко, което днес не знаем и така живо ни вълнува. Не мога да си представя обаче по-дълбоко нещастен човек от тоя всезнайко; заради Истината той ще е изгубил завинаги илюзиите си и в оня миг просто ще му е невъзможно повече да бъде човек в образцовия ад на една стройна математическа космогония*.

Движението към познание е като стремежа към мечтата: постигнеш ли я докрай, губиш я.

Достоевски е обременен от стрес, преживян в младостта (извеждан от килията уж да бъде екзекутиран); мога да разбера страстното му отношение към каноните на ортодоксията**. Само който е бил някога сериозно изкушен от Сатаната, може така трескаво да се притиска към Бог. Богът не играе кой знае каква роля у праведниците; цялата християнска философия е съсредоточена върху грешника. И тъй като ние сме в един случай праведни, в друг (и то в повечето случаи!) – греховни, Иисус ни се явява само там, където сме в ужасно противоречие със съвестта си.

„И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж – нищо повече. В него нямаше ухание, нито съдържание, нито влага; леко се поемаше, но на душата нищо не казваше. – Великолепен – забеляза той учтиво.”***

Тоя пасаж абсолютно пасва за отзив върху стихове, прилично римувани, ритмувани, с метафора, образче, идея, пейзаж и прочие „тънкости”, но оставящи те безучастен; нищо не трепва у тебе, казваш си: „Е, харно, и какво от това?!”

Подобни „дивини” пълнят антологиите, пък и представителни сборници на известни поети. Когато обаче свърши четенето, у тебе нищичко не остава за доизясняване, за работа на любопитството върху ума. Уж всичко си е както трябва да бъде, а може би точно затова, че всичко е отмерено като с аптекарски везни – затова може би седи наперено и кухо като редник, който се връща с фалшиви ефрейторски нашивки, за да очарова момите в родното си село, да речем – Рогош, Пловдивско.

Изплащаме греха на цялата ни нация за овчедушието, за мижитурството, за смахнатия ентусиазъм на агитпропчиците и партийните секретари, които с пламенни речи вдъхновяваха неопитната младеж по селата и градовете на България да замеря с гнилоч, запъртъци, буци спечена пръст и цветисто звънки ругатни не кого да е, а именно трудолюбиви, уредни, предприемчиви стопани, титулувайки ги с прозвището „кулак” и „Враг на народа”. За илюстрация на тоя род вдъхновение, което си е вакханалия на омразата, може да послужат и такива стихове:

…От днес заебавам държавата,
тя от мен не изпитва нужда.

Ще си метна кура на рамото,
твоята я вземи под мишница
и да отпрашим отново двамата
към някоя солунска митница.

Ти – безразсъдница и безсрамница,
аз – да не говорим за мене
и да преминем онази граница
на безглаголното ни търпение.

Нека оная, трицветната, хленчи
като смачкан априлски олук…

Разбирам болката, разбирам гнева на т.нар. лирически герой, но защо тая жлъч, не е ли именно това цел на всяко мракобесие – да ни уподоби на себе си, на своя жалък цинизъм?! С всичкото ми уважение към автора на въпросните редовце не мисля, че има нещо за възхита тук, колкото и да съм със сърцето си на негова страна, колкото и мен самия да ме изкушава същият гняв****.

Ей така, в тоя омерзителен стил, по същия тертип на отношение към човека, в „равна Добруджа” по селата разкарвали истинските стопани. Натоварени на каруца, наблъскани в каца, с омазани в катран и фъшкии лица и дрехи, всеки – с табела на врата „Аз съм кулак – народен враг!” Диктисват, значи, каруцата на мегдана срещу хоремага, изтъпанчва се партийният секретар с огнено слово за световния капитализъм, за прогреса... и младежта, наред със селските лумпени, мързеливците и простотията, с кикот и весело презрение мята по "врага" запъртъци, пръст, всякаква гнилоч. Това е другото лице на България, която руският академик Дмитрий Лихачов нарече „държава на духа”, за което противно лице чужденците не е задължително да знаят, но ние не можем да се правим, че не го знаем. Оттам до чалга-културата, до шоуменската гавра с национални ценности пътят е широк и добре утъпкан.

Какво унижение! Не да те трепят насаме, не да ти трошат костите насаме или да те принуждават сам да си копаеш гроба накрай селото, а това издевателство над честния, съвестния стопанин… то ми се вижда най-жестоката гавра, защото е пред ухилените до уши селски ратаи, щастливи да се видят „гробокопачи на Старий свет”, както редят още Димчо Дебелянов и Христо Смирненски, пък и – да му се не надяваш! – такъв нежен характер в лириката като Николай Лилиев. Аргатите на селския мегдан, току изскочили подквасени от кръчмата – красиви изверги над стародавния ред и традиции.

Имаме доста да плащаме! И не е виновна нито чуждоземната армия, нито са ни виновни толкоз патетичните речи на новооглашените лидери и вождове, колкото е страшна вината на ония, дето са имали влияние върху общественото съзнание, а предателски и страхливо са мълчали или направо са търчали да се подредят в стройните редички под алените партийни знамена. Има мълчание и… Мълчание. За втория тип мълчание говори примерът на Атанас Далчев, забранил си сам да публикува в разстояние на десетилетия изящната си поезия.

Изродили ли сме се – вече две поколения българи? България не е губила толкова много млад народ в най-плодната си възраст вероятно през всичките катаклизми и войни от последните осемстотин години след краха на Второто българско царство на Асеневци. Продажна, мизерна, квакаща, навирила нос… интелигенция! Имал е основание Захари Стоянов с огромно подозрение да гледа изпод вежди речовитите сладкогласни многознайковци, дезертирали от собствения си род, омагьосани от амбицията да се възгордеят в суетна слава… и в името на онова умозрително „всенародно щастие” Свобода.

Подгизна българската реч от аргатския ни манталитет. Моите приятели пенсионери не казват „Иде време да си вземем пенсията”, ами – „Иде време да ни дават…” По села и градове все това се чува: „Кога ще ни дават еди що си?” или „Защо не са ни отпуснали еди какво си?” Вече и за синоптичната прогноза коментарът е: „Снощи по телевизията времето го дават дъждовно”.

Нейде в началото на възхождението си като „вожд” и „Баща на народите”, „гениален ръководител”, „знаме на световния пролетариат” и прочие… Йосиф Сталин ей тъй остроумно говори на съратниците си – предавам по смисъл, на руски вероятно звучи по-красиво. „Виждали ли сте как пилците наобикалят мужика гладни, вперили предано оченца в крината с жито? Политиката е успешна, когато тоя народ се приучи като кокошките да се върти все около ботуша на управника. Дадеш ли му повече, ще навири глава. Най-важното е да даваш по толкова, че да са винаги гладни и да те гледат в ръцете, да те слушат, да са ти предани и от сутрин до вечер благодарни, че се грижиш за тях”.

Странно ми е как тоя заклет индивидуалист и буден ум българинът така чинно е усвоил кокошия рефлекс от урока на великия осетинец. И ще продължим да си живеем в очакване някой отнякъде нещо да ни даде, да ни почете с трошица сухоежбина, докато не проумеем, че в тоя наш живот който чужд незаслужено ти дава, те заробва, а за честно изработеното човекът отива не да му дадат, а да си вземе своето*****.

Следва

____________________________________________________________
_{* Наука за небесните тела и тяхното развитие.

** Източното православие - следващо с достойнство и уважение към човека Учението на Иисус сред многообразните версии на християнството (католицизъм, протестантство, лютеранство и пр. , без да говорим за тъй модните напоследък ереси).

*** Т. Ман, „Вълшебната планина”, изд. 1972 г., с. 40.

**** Възраженията ми срещу автора на тия стихове не са от лирическо естество, не касаят естетиката, където – въобразявам си може би! – сме съмишленици, а са от сферата на етичното, конкретно – от оная област, където става дума за предателства и прекрачване на правила. Това – за сведение не само на Silver Wolfess.

***** Из послание на ап. Павел до римляни, гл.ІV, ст. 4: „На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг”. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: