Въведение ІІ

("Господ е българин") ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (3.)

27.12.2000. Илюстрация на нафукания, стигащ до самолюбуване предвзет маниер на писане… В Т.Мановия роман, на стр.76 срещам следното описание върху реакциите на 23-годишния Ханс Касторп спрямо долитащите иззад стената на хотелската му стая шумове от боричкане, които подсказват за бурна сексуална схватка! Ето Томас Ман в „цялото великолепие” (подчертаното – мой знак, Г.Б.):

Имаше борба, смехове, пръхтене, чието неприлично значение не за дълго остана непонятно за младия човек, макар че отначало се опитваше от добродушие да го изтълкува като нещо невинно. Това негово добродушие можеше да бъде наречено и с други имена, например с блудкавото име „душевна чистота” или със сериозното и хубаво име „срамежливост”, или най-сетне с унизителните имена „бягство от истината” и „притворство”, в него имаше дори и някаква мистична боязън и благочестие – с такива смесени чувства се отнесе Ханс Касторп към тези шумове, а външно то се изрази в едно благопристойно помрачаване на лицето му, сякаш той нито можеше, нито желаеше да знае нещо за това, което чуваше: един израз на благоприличие, който не бе напълно оригинален, но той бе свикнал да го възприема при известни случаи. С тази физиономия, значи, той се оттегли от балкона обратно в стаята, за да не подслушва повече работи, които му се струваха сериозни и дори покъртителни, макар че се извършваха при кикотене. Но в стаята суетнята отвъд стената се чуваше още по-ясно. Както изглежда, гонеха се около мебелите, събориха някакъв стол, чу се пляскане е мляскане…

Че е пародия на лицемерното благонравие, пародия е, ала защо толкоз увъртяно и с такава показност от страна на автора? Тук детайлът не пърха, не е гъвкав, изящен, ами стои като желе, като слуз на туберкулозен. Ако то е белег за "висок стил", има нещо сбъркано в основата му: все едно влюбен насилник или дърта проститутка да ми представят като еталон за нормалност, при това с претенцията за ирония, т.е. аз, читателят, да ги тълкувам с обратен знак: да откривам колко са противни и това да е повод да се устремя към нормалността, към стандартното. Замирише ли ми на дидактика, пощръклявам!

Младичкият, току-що получил инженерна диплома синеок бюргер (което ще рече освен първичното "гражданин" още и "буржоа, но не в оня класов марксически смисъл") Ханс се е изкачил на Вълшебната планина при бледоликите изнежени аристократи, като че само за да се разболее телесно, което пък ще го доведе до духовно просветление за истините в живота...

Така според авторовия замисъл в разстояние на 925 плътно наситени с подробни описания страници, изпъстрени с диалог многозначителен, муден, дву- и трипластов за тълкувание, пред нас се разгръща тоя класически за германската литературна традиция образователен роман (Ужас!), само че тоя път не описващ приключения и авантюри от пространствен, видим характер, а описващ в рамките на Фройдовата психоанализа митарства на душата из селенията на Любовта, Смъртта, Смисъла на Живота.

Действително твърде гръмко обявена задача, особено за периода преди нахлуването на фанатичните експериментатори комунисти (от болшевишки сталински тип), фашисти и националсоциалисти, които взривиха света с кощунствата на тоталитарния модел a la Big Brother държава. Тежък, мазно плъзгащ се и бавен е тоя стил на писане, напомня ми уютен стар тролейбус на фирмата "MAN" с дълбоки меки седалки и заоблени форми, с вградено отопление и плътно затворени стъкла и отдушници, дето никога не се отварят. Един погубващ пъкъл за Юга и Югоизтока на Европейския континент.

Тая проза ми дава основание да се почувствам още по-привързан към игривия, ефирния и много по-човеколюбив стил на - тъй да я наречем - средиземноморска литературна традиция от библейските текстове насам.

Спорейки с Достоевски и Томас Ман в сферата на стила, съвсем не мисля да снемам уважението и възхитата пред тяхната гениалност и прозорливост; само се убеждавам колко по-различен тип душевен и духовен строй притежаваме точно ние, българите, като жители по граничната земетръсна зона между интуитивния лъчезарен и нехаен сякаш Изток и строгия, умозрителен и скучен логически Запад, далеч от мъгливия ограничен в себе си Север, но органично вписващ се в предизвикателно любознателния и открит за света южняшки темперамент. Величествено се извишават във философските ширини и руската, и германската класическа традиция, но ми са непоносимо чужди именно с предпоставения си подход към такова необятно пъстро зрелище, каквото е действителният живот.

28.12.2000. Другото значение на понятието "модерно" - бързопреходно! Модерното е предизвикателно и за късо време изчерпващо се. Предполагам, явява се единствено за да разбута рутината, да очисти делничната занаятчийска шлака от творчеството, като философия на духа.

02.01.2001. Томас Ман, "Вълшебната планина", стр. 267 - думи на Лодовико Сетембрини към 24-годишния вече Ханс Касторп, току-що съобщил, че хората от родната му Германия са "твърди и студени", т.е. жестоки. "Жестока е атмосферата долу, безмилостна. Когато човек лежи и наблюдава нещата отдалече, може да се ужаси”. Сетембрини ето какво отвръща: „...упрекът в жестокост си остава сантиментален упрек (...) Това, че сега го правите, говори за известно отчуждаване, което неохотно бих гледал да расте, защото този, който свикне да отправя упреци, може много лесно да бъде загубен да живота, за онази форма на живот, за която е бил роден”.

Звучи опияняващо, а и подсказва по каква причина младото поколение отхвърля априорно стила на живот у бащите и майките си. По-късно, когато поеме на собствените си плещи своя дял от общия товар на живота, това гласовито, ядно отрицаващо множество постепенно, с годините, се смирява все повече и повече – и то става, понеже вече го боли за работата, за имота, за наченатите проекции от „сивия” делничен свят.

Младостта е нетърпелива, механично оценяваща, повърхностна: морето е до колене; всичко, дето лети, се яде; с чело стени пробива; бързо се пали и лесно прегаря; търси спора, не решението; слага си главата в торбата и така рискува всичко за нищо – особено ако това нищо е наречено с големи кухи думи, като Свобода, Народ, Човечество, Щастие, Идеал, Равенство, Братство, Световна революция, Благоденствие, Вселенска хармония, Всемирна любов... При всичките си пасиви, възрастният има едно неоспоримо предимство пред заредената с жизнена енергия младежка маса – възрастният е конкретен. И то е, понеже опитът учи, че фактически животът е много по-многоцветен от всякакви предварително зададени указания, схеми, формули и красиви решения. Т.е. всеки случай е уникална ситуация, колкото и да сме стандартни и повторими наглед.

Цит. съч., стр. 297: „Анализът е добро нещо като метод на просвещението и цивилизацията, добро доколкото разтърсва глупави убеждения, разлага естествени предразсъдъци и подкопава авторитети, с други думи, добро, когато освобождава, очовечава и помага на поробените да узреят за свободата. Той е лошо, много лошо нещо, когато възпрепятства делата, когато е неспособен да изгради живота, а само подяжда корените му...”

Определенията са на Сетембрини, так напътствено изречени към Ханс Касторп. Очевидно тоя говорител е резоньор на автора, тъй да се рече, едно подставено лице, което придава на постния литературен сюжет научно-философска окраска. Томас Ман се спуска в бездната на психологическите детайли, с които е населено най-делничното ни битие. Външно неугледни, понеже ги възприемаме като елементарни, а в действителност – под външното се спотайват гроздове от магнетични импулси, извиращи от или насочени към подсъзнанието и подсъзнателния космос. Много претенциозно, твърде изненадващо, ужасно грандоманско, но... е вярно, но е фройдистки пласт в разбирането на човешката същина.

Като литература твърде мижаво, като научна популяризация – да, това е всъщност стойността на този роман. Г-н Ман затова е голям писател, защото съвсем не е вдъхновен съзерцател; спасява го пародията му спрямо г-н Зигмунд Фройд; ето края на една от частите в пета глава (стр. 300): „Това беше живата ръка, която бе свикнал да вижда, да мие, да си служи с нея – не онзи чужд скелет, който бе съзрял в екрана (на рентгеновия апарат – бел.м., Г.Б.); аналитичната яма, която тогава бе видял открита, отново се бе затворила”.

06.01.2001. Стр. 402-403 на „Вълшебната планина”... Пародия или сериозно изображение, стилът на Т. Ман ми внушава цинизъм в отношението към отделното човешко същество. Смешното и посредствеността се съчетават в отвратителна гротеска, изводът на писателя: личността е така нищожна, така обладана от „правилно” и откровени заблуди, та буди само жлъч и съжаление. Критиката е не толкова към обществото на т.нар. буржозен свят, колкото изобщо спрямо човека като ограничено, лицемерно, егоистично и склонно към грандомански пози създание. Бих казал: авторът създава такъв тип герои, в който тип се изявява собствената му душевна структура.

Чета не с удоволствие, а с усилие тоя роман. Това все пак твърде рядко ми се случва, че да не го забележа.

07.01.2001. По повод стр. 460 пасаж, повтарящ темата за морала от предходната размяна на реплики между младичкия инженер Ханс Касторп и възрастния писател Лодовико Сетембрини нравствени ли са разумът и добродетелта. Все едно да питаш влажна ли е водата. И разум, и добродетел са елементи от нравствеността като представа за цивилизованост. В края на първия диалог по тая тема (стр. 321 и нататък) Сетембрини противопоставя Изтока на цивилизования Запад от Европейския материк. Изтокът – употребен в презрителния смисъл на „азиатски”, т.е. креслив, инертен, аморфен, неподреден, дрипав във всякакъв смисъл.

Т. Ман чрез отговора на Сетембрини (стр. 325): „...истински опасният противник е непознатият”. Стр. 327, пак Сетембрини: „...избягайте от това блато, от този остров на Цирцея – не можете да се мерите с Одисей, за да пребивавате безнаказано тук. Ще пролазите, вече се спускате върху предните си крайници, скоро ще почнете да грухтите – пазете се!” (към неопитния Ханс Касторп).

Стр. 209, пак Сетембрини: „...единственият здрав, благороден (...) единственият религиозен начин да вземем отношение към смъртта е да я разберем и почувстваме като съставка и принадлежност, като свещено предусловия на живота. (...) В древността украсяваха саркофазите със символи на живота и оплождането, даже и с цинични символи – древната религиозност често е смятала свещеното и циничното за едно и също. Тези люде знаеха да почитат смъртта. Смъртта е достойна за уважение като люлка на живота, като лоно на обновлението. Отделим ли я от живота, тя става призрак, гримаса (...) Симпатиите към нея водят до най-страхотните заблуди на човешкия дух.

Стр. 428: „Жената първа на Адама. Пази се ти... (Лилит е туй.)

- Каква е пък тая Лили? Да не би Адам да е бил женен два пъти?

- Така е по еврейското предание. Тази Лилит се е превърнала в нощен призрак, опасна е за млади мъже особено поради хубавата си коса.

(И по-надолу!) Цитирах само пасаж от шедьовъра на вашата национална литература.” **

Стр. 460: „Този, който търсеше морала в разума и добродетелта” (отнася се за Лодовико Сетембрини, ключов образ в романа, образ на хуманиста възпитател, поклонник на класицизма, опонент на романтизма, като абстрактен стремеж към т.нар. „световен прогрес” или „общочовешко щастие”.

Следва

________________________________________________________
_{** Очевидно визира германската литературна класика, бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: