Крайпътен ресторант

КРАЯТ НА ЛЮБОВТА НА ДАНЪЧНИЯ АГЕНТ

- Трябва да разбереш, че те обичам – рече в едно делнично утро на април 199... година Поли на приятелката си Елена, когато двамата се завираха из белите завивки на хотелска стая в град Б.

Полимир Мрожек Христосков беше данъчен агент и едновременно с това кротък съпруг и строг баща на две пухкави създания; странното му чешко-българско име се появи дори в списание „Жената днес” като образец на съвременния млад мъж, но това разбира се, не му пречеше да гледа на нещата от живота със суетността на тридесет и двете си години, когато младият мъж е преизпълнен с увереността, че във всичко трябва да личи собственият му – все пак! – почерк.

За това свое изявление пред приятелката си Поли се бе готвил старателно и в течение на много време. Поначало чужд на всякакви недомлъвки, той не можеше да търпи каквато и да било неяснота в отношенията си с околния свят. Ето защо повтори, че и потрети „Трябва да разбереш” и тъй нататък, от което естествено фразата се обезсмисли, обезмасли се до такава степен, придоби вкус на стърготини, тъй като те току-що се бяха любили и самият Поли, честно казано, дори го мързеше да си отваря устата, а левият му крак висеше навън от леглото непокрит, със следи от хубавите му червени найлонови чорапи, та Поли го гледаше тоя свой крак с лека досада, но и изненадан, че това е именно единият му крайник, кой знае по каква причина отделил се сякаш от тялото.

Нощта, която остана зад гърба им, според приятелката му трябваше да е последната им „авантюристична гадост”, понеже – „както на вас, мъжете, ви е добре известно – едно момиче на двайсет и осем в края на краищата се вижда изправено пред дяволския въпрос кога ще си ражда децата, па и кога най-после ще свие гнездо с някой самовлюбен фазан мухльо или сокол скандалджия”. И тям подобни.

С такива философски размисли, изпаднали в тихо, кротко и мързеливо противостоене, двамата – Елена и Поли, не знаеха къде да се дянат от неприязнените чувства, които ту него, ту нея – но не едновременно – ги обземаха. Завила се до носа с одеалото, което вонеше на хлорна вар, Елена демонстративно му бе обърнала гръб и от около десетина минути изобщо отказваше да разговаря. От това пък той се горещеше, ама не силно и пламенно, а доколкото му позволяваше обхваналия го мързел.

Този хотел и градът им бяха до втръсване познати. Минимум два пъти месечно жененият мъж, според Поли, беше в законното си право да си позволи лукса да преспи с някое маце, но тъй като си бе уреден във всяко едно отношение, той не искаше непрекъснато да рискува с всякакви кой знае какви непознати партньорки, та се спря на недотам грозничката, па даже и симпатична, като се усмихне – зеленоока сервитьорка от ресторанта зад гарата. Та два пъти в месеца Поли целуваше жена си по бузката (жена му беше къде-къде по-изписана хубавица от Елена...) и с въздишка, с вид на дълбоко разстроен човек, привързан здраво към семейството, обаче няма как – трябва да се работи – се отправяше в двудневна командировка по служба, не ами... ще им разкатае мамката на ония дребни мошеници, дето не си уреждат навреме данъчните отчисления. Това, както всеки ще се досети, бяха именно дни, когато Елена почиваше в средата на седмицата, което за тях фактически беше най-големият празник.

Жената на Поли бе учителка по литература, умна и интелигентна съпруга, човек с усет към красивото; в обществото на неговите приятели се ползваше с особен авторитет и при многократните им общи събирания с женурята и дечурлигата на чаша кафенце и домашна ракия или ликьор от зарзали (за дамите) тя безспорно беше човекът, в чието мнение всички се вслушваха. Дори с мълчанието си успяваше да поддържа не само за себе си, но и за своя съпруг образ на човек в абсолютно равновесие на духа и хармония с природата и обществото.

Затова пък Поли се стараеше да й угажда. Купуваше й това-онова, което тя с мизерната си учителска заплата не успяваше да си купи: някое по-скъпо кожено палтенце, ботушки с високи кончове и осемсантиметров ток, източен на връх като шлосерска пила, позлатено колие със сполучливи пласмасови перли. С госпожа жена си той ходеше на опера, на театър – неща, които така или иначе не му доставяха никаква радост; отиваше, сядаше край съпругата си литераторка, кръстосал крак върху крак в театрална поза и в продължение на час и половина или два зяпаше разсеяно бутафорните костюми и прически на актрисите, а когато хората около него ръкопляскаха, ръкопляскаше и той. Даже ставаше на крака, ръкопляскаше с видим ентусиазъм и скандираше бурно, ако публиката около него бурно се вълнуваше.

На излизане от салона обсъждаха по пътя за дома представлението, по-точно – жена му правеше литературен разбор на сюжета и какво искал да каже не авторът, а режисьорът с именно този тип интерпретация. Госпожата говореше с интелигентно нравоучителен тон кое как е направено, сполучливо или недотам, а Поли от време на време си позволяваше да вметне някоя забележка или възклицание, колкото да върви разговорът.

Вкъщи ги посрещаха децата, и тогава за Поли наставаше час за разтоварване и отдих. Изобщо, той не бе особено приказлив човек и децата му доставяха истинско щастие, като се въртяха, боричката се и вършееха върху него. За какво мислеше в този момент таткото на двете невръстни пухкави създания? По този въпрос сега няма да гадаем.

Елена спусна левия си крак от леглото, допря ходилото му до студения под и го прибра обратно под завивката. „Бррр-р-р, че мразовито!” Хотелът бе зад гарата. Имаше акациева горичка отстрани, чуваше се песента на славеи, косове, чучулиги, сипки, синигери и дявол знае още каква перната паплач. На някакви си триста метра оттук бе ресторантът, дето работеше Елена, а грохотът на пристигащите и заминаващите влакове изпълваше през половин час или по-нарядко стаят. Миришеше – чак тук, на напечени от слънцето траверси.

Най-после младата жена все пак се измъкна от леглото, и подскачайки смешно от крак на крак, прекоси на пръсти пространството отсам прозореца, спря за миг там, изпънала шия да види нещо, което бе привлякло вниманието й и по този начин, ако някой от улицата вдигнеше поглед, би видял в рамката на хотелския прозорец едно розово женско тяло с нисък задник, пристегнато и издължено в талията и с остри от сутрешния хлад мънички симпатични гърди. В следващия миг Поли, който лежеше с гръб към цялата тази идилия и се напрягаше да оприличи на нещо мухлясалото петно на стената, чу сподавения шепот на приятелката си и бързите й ситни стъпки в посока към банята.

- Той ще дойде... Ще дойде, ах! – повтаряше тя шепнешком. – Той пак ще дойде...

Поли чу шума на изтичащата вода, която пълнеше ваната, почака известно време и също стана, приближи до прозореца, надникна към улицата, но не забеляза нищо обезпокоително. Светлосин допотопен форд бе паркиран на отсрещния тротоар – това бе всичко. Мъжът набързо се облече и слезе долу. Във фоайето на хотела, аконе се смята камериерката, която бръмчеше с прахосмукачката си върху част от килима, нямаше никого. Той се показа на входа, огледа улицата от край до край – нищо!... Върна се тичешком по стълбите, блъсна вратата, но тя бе заключена. Задумка с юмрук.

Гола и разтреперана, 28-годишната сервитьорка открехна вратата на една от стаите на втория етаж в хотела на скучното и с нищо не забележително градче Б. и пропусна любовника си покрай себе си. Той надникна в банята, сякаш да се увери, че никой друг освет тях двамата тук не се е спотаил, върна се, превъртя ключа в бравата и като обгърна раменцата на хленчещата в ъгъла жена, заведе я до леглото и направи опит да я целуне. Подир десетина минути те, двамата, за четвърти път през това утро се любеха, говореха си нежни и леко цинични глупости, тя духаше в ухото му и той – зачервен от щастие, хапеше връхчетата на недоразвитите й кози гърди.

Мъжът, на когото тя имаше намерение да стане съпруга, съществуваше единствено във въображението й. Никой от постоянните клиенти на ресторанта зад гарата не си даваше труд да ухажва вечно угриженото грозничко същество. Единственият, който стори това, бе данъчният агент Поли, баща на две деца и мъж на идеална съпруга, който при все това водеше, направо казано, още по-невзрачно съществование. Тази негова тайна и незаконна връзка, вместо да изтънее, от опасностите, която я придружаваха, все повече укрепваше и създаваше у него чувство на самодоволство. Ето, тя лежи във вонящите на хлорна вар захабени чаршафи и спи. Той внимателно разглежда лицето й, леко дръпнатите й очи, русия мъх под упорито вирнатото носле, плътните устни с ранните бръчици на грижата по ъглите, късо подстриганата остра боядисана на кичури изрусена коса, тънкото й вратле... И като гледа цялото това богатство, което му принадлежи в този момент, изпитва особен род егоизъм: готов е със зъби и нокти да тръгне да защитава правото си на щастие.

Следва

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: