Крайпътен ресторант

КРАЯТ НА ЛЮБОВТА НА ДАНЪЧНИЯ АГЕНТ

_{Продължение}

В единайсет и трийсет сутринта на вратата на стая 204 възрастен около шейсетинагодишен мъж внимателно се вслушваше в шумовете, долитащи от вътрешността на помещението. С фигура на някогашен тежкоатлет (малко шкембенце, опната стойка), с външност на бонвиван, свикнал да се отнася с жените като с особено чуплива стока, в моден тъмносив костюм с бледовиолетова вратовръзка, този човек само допреди няколко месеца бе най-обикновен занаятчия-оксиженист със собствена работилничка в покрайнините на градчето Б. Не се бе женил никога през живота си, но сега бе решил да стори това на всяка цена.

Ето защо след като продаде на добра цена работилницата, в която бе минал почти целият му живот, и след като пресметна, че с натрупаните пари може да изкара спокойно поне следващите двайсет години, той отиде при моден шивач, ушиха му костюм по френски журнал, наниза на ръцете си няколко тежки златни пръстена, сдоби се с вносно бельо и тръгна да си търси жена, подходяща за съпруга. Така в обсега на мечтата и амбициите му да се обзаведе с млада жена попадна невзрачното същество от крайгаровия ресторант. С набито око оксиженистът определи своята изгода от една евентуална сделка, т.е. запознанство с цел брак, и от няколко седмици насам буквално вървеше по петите на Елена.

Не, той не я ухажваше. Той просто й даваше недвусмислено да разбере, че има къща, има пари, и тъй като е вече над шейсетте лазарника, не му остава нищо друго освен да я направи своя съпруга. На което пък Елена отвръщаше с мълчалива погнуса. За нея това старче с дървенашката му стойка на натрапник би било последният мъж, за когото би тръгнала да се омъжва. Но за тези работи една жена не говори наляво и надясно, нали!

В единайсет и трийсет и осем на вратата на стая 204 някой почука, а после и натисна дръжката. Поли скочи от леглото и зашляпа през коридорчето. Спря, ослуша се. Сърцето му биеше в гърлото. Върна се и се облече. Наведе се над Елена, която тихо похъркваше, отметнала завивката и прехвърлила голия си крак върху нея. На пръсти младият мъж се отдалечи към прозореца, отвори го и влезе в стая 206, като внимателно притвори балконската врата подире си. Срещу номера на тази стая долу, на рецепцията, бе записано неговото име. В целия хотел само между 204 и 206 имаше такава възможност за връзка, тъй че предвидливият и уреден Поли се бе застраховал от всякакви изненади. Сега той лежи в стаята си и пуши цигара от цигара.

Като опита още веднъж-дваж с почукване, възрастният мъж извади връзка ключове и почна да ги пробва един по един, внимавайки да не вдига излишен шум. Малко преди дванайсет във всички хотели из провинциалните градчета настъпва особено затишие. Обитателите на стаите са по работа из града, а чистачките се крият някъде на приказки, така че и в случая възрастният мъж си беше добре направил сметката.

Ето че най-после единият от ключовете се превъртя в гнездото и ключалката леко щракна. От някакво радио тъкмо се чуваше сигналът, с който обявяват точното време (значи – дванайсет по обяд), когато оксиженистът, озовал се в стая 204 и заключил отвътре, дърпаше завесата на прозореца и тя се плъзгаше с нежно съскане по шината.

Всичко това Поли го чува ясно от съседната стая, но как да се намеси!? Нима ще отиде и ще каже: „Извинете за безпокойството, ама в стая еди коя си се вмъкна еди какъв си субект… Там спи гола една жена, жената на моя живот, която не му е никаква и много ще се притесни…” Ами че какво ще си помислят за него, за Поли??? Естествено ще си помислят, че си няма друга работа, а слухти и души като пубертетно хлапе, като сексуален маниак. Да оставим това настрана, а какъв скандал ще стане! И в епицентъра на скандала кой! – Елена и той, Поли – баща на две невинни дечица и примерен съпруг, данъчен агент, човек с авторитет, с тежест в обществото, с перспективи пред себе си и прочие.

Добре, но да се примири ли с факта, че при най-близкото му същество в момента се е вмъкнал някакъв похотлив дядка. Ах, ще скочи и ще му пръсне с юмрук черепа на онова влечуго… Да бе! Ще му пръсне черепа... Лесно е да се каже, ама я иди се прави на герой в тия мътни времена! И после – полиция, досадни следователи, разсеяни адвокати, съдийски състав, любопитни вестникари, местни клюкари – кой чул, кой не дочул… Младият мъж от стая 206 така живо си представи последствията, цялата карамбола, целия цирк, че потрепера от погнуса. Ай че драма, мамка му!

В дванайсет и двайсет Поли чу как зад стената нещо тежко тупна на пода. След това настана миг тишина и той чу отново неопределен шум – вероятно от боричкане. Като че някаква пружина го изстреля от леглото на балкона, откъдето надникна към съседната стая, обаче завесите пречеха да се разбере каквото и да било...

Обхванал я с яките си космати и жилести ръце, възрастният мъж пръхтеше тежко в лицето й. На няколко пъти Елена се опита да изкрещи за помощ, ала езикът й се бе вдървил и от гърлото й излязоха само нечленоразделни звуци. Все пак успя да освободи едната си ръка и замахна. Удари го между очите и от болка той я пусна. Тогава тя грабна одеалото от леглото, уви се с него и изскочи на балкона.

Похитителят се завтече подир нея, хвана одеалото с две ръце, но тя се изскубна, и - неочаквано намерила се зад гърба му, с рязък тласък на ръцете в бясно желание да го отдалечи от себе си го отпрати към ниските перила на балкона. Тялото на оксижениста някак неестествено, като парцалив тъмносив тюфлек, се преметна назад, полетя, удари се в ръба на козирката над входа на хотела, раздробявайки тилната област на черепа, и рухна върху тротоара.

Половин час по-късно, като размазваше сълзи върху брадясалата си физиономия, някакъв наркоман сочеше пребледнялата, разтреперана като суха тръстика Елена:

- Да, знам я таз. Щяха да се женят… Нали ги знаете курвите, господине! Все гледат да опапат на някой нещастник паричките.

При тези думи плътният кръг от случайни минувачи и вечните кибици, както е във всеки град по света, стълпили се в жегата току пред хотел „Хавайски нощи”, неодобрително забръмча.

- Ето! И кола имаше… - продължи обнадежден свидетелят на заформящото се обвинение в убийство, па обърна ведър поглед към старичкия форд, паркиран върху отсрещния тротоар. – Нали! Кво искаше от нея, нали?! Искаше да я направи щастлива, да-а. Щастлива искаше да я направи кучката!

В същото това време, настанил се удобно сред първокласното купе, тапицирано с тъмночервен белгийски плюш, в ранния следобеден експрес за столицата, Поли се връщаше завинаги и безвъзвратно при скучната си и внезапно опротивяла му до смърт изискана даскалица.

Пловдив, декември 1999 година

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: