Въведение ІІ

("Господ е българин") ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

08.01.2001. Четенето като процес... Четенето на тоя роман с това мудно сюжетно развитие, с прекалената, педантична обстоятелственост, с факта, че основните действащи лица са всяко по своему представени в пародийна, но противна форма, цялата скучноватост на общество уседнало, с едно-две изключения (Сетембрини, мадам Шоша: до 460-470-та страница) съставено от жалки, посредствени, случайни личности – всичко това, цялата „идилична картинка” излъчва спарения душен въздух на Западна Европа в грандоманските й претенции за връх на цивилизоваността.

Осмивайки я, но не по италиански или френски, а по типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене, имам чувството, че самият Томас Ман не е успял да се изплъзне от влиянието на средата, която така прилежно окарикатурява. Даже заравянето в подробности от чисто природонаучната сфера внася тоя хербариен енциклопедически мухлясъл дъх на затлачващи литературното възприятие детайли.

Защо е тая претенция да се съобщават факти „от последна инстанция”! Литературата не е родствена на строгото научно познание. Литературният глас е игрив, любознателен, но много по-богат на обертонове и нюанси, много по-пъстроцветен от сивия равен, уседнал глас на научността. Да се вкарват в услуга на литературното послание тежките панелни конструкции на научния стил, според мен, е най-малкото липса на мярка, вид преиграване – все едно клоун, който се изживява като Сократ, клоун, който забравя защо публиката е дошла в цирка.

Злополучният роман „Любов в ада” на пловдивския литературен критик Димитър Кирков – сега си давам сметка – с пълни шепи е черпел от Т. Мановия „Вълшебната планина”, например – енциклопедичната изчерпателност върху това и онова. Голяма работа! Бъркат... понеже литературното творчество е преди всичко внушение, омагьосване, а не каканижене на статистически и прочие строго научни факти. В такъв смисъл художествената литература сред изкуствата е най-близо до човешката душа именно в гранична област, където душата, плътското и духът се срещат и разминават. Нещо – непостижимо за науката, при всичкото ми уважение към нея.

Все пак Т. Ман си пише скучния претенциозен роман в 1912-24 година, докато Д. Кирков своя – в 80-те години на ХХ век. За Т. Ман оправданието е, че 1912-1924-та е епохата на Западния романтически подход към нещата от живота (до Голямата депресия през 1929-та), а Д. Кирков няма какво да го оправдае.

Значи, да е ясно: заиграването с научността в литературната материя може да мине само като пунт, с известна насмешливост или друг вид отстранение от сериозността. Повярва ли в силата на науката за чисто литературно обсъждане на човека, авторът просто демонстрира съмнение в силата на изкуството, а по-точно изречено – демонстрира някакъв тип творческа немощ за изкуство. Наука се учи с прилежност и разум, изкуството иска любов; затова е наречено изкуство, защото е създадено да изкушава, да ни влече към неща, които с разум и прилежност само няма как да осъзнаем.

Стр. 485 от „Вълшебната планина”: Solet Aristoteles quaerere pugnam (лат.) Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.

От стр. 513: нещо, казано от св. Августин, наричан още Августин Блажени (354-430 г. след Хр.): „Вярвам, за да позная!”* Ако не се бях доверил на дребен селски тарикат, не му бях връчил накуп двегодишните си спестявания за да ми отпечата романа "Ламски", как иначе бих научил колко низко може да слезе талантливият човек, когато сам себе си не уважава?!

По повод репликата на стр. 514: „...истина, чийто победи над авторитета...” Какво значение има авторитетът, когато съобщава една истина?! Оборването на лъжата ли е по-важно от съхраняването на един фалшив поклон и отстъпки пред т.нар. авторитет???

Самото понятие „авторитет” ме настройва подозрително към качествата на личността, към която го пришиват. Позлатени рамки за идоли и псевдовеличия наоколо колкото си щеш! Но то са минали по реда си победители: жестоко, но е така. Техните постижения, пък и нашите евентуални предстоящи успехи, са нищо повече – погледнато от космическата висина над главите ни – от брънка в общия ход на човешкия род, сам себе си все по-прилежно и учтиво (да се надяваме!) опознаващ.

Симпатичен е не рицарят, въоръжен до зъби с оръжия и знаци на честта, а простосмъртният, сражаващ се с пълно съзнание за своята уязвимост и преходност. Ахил и Хектор в двубоя си пред древния Илион са вариант на това несекващо и днес противостоене между живия дух и грандоманската суетност у нас. Тия показни турнири на т.нар. рицарско съсловие, тия състезания с предизвестен финал, когато победителят е известен предварително... кому са нужни, освен на рутинерите, загрижени да не се наруши статуквото! То затова и така пищно протича цялата им подготовка: шумотевица, фанфари, гирлянди, топовни салюти, развети семейни флагове...

Красиво би било авторитет и истина да се покриват, да са едно на друго съответни, но колко са тия щастливи съвпадения в историята и в съвременността?! По-често си имаме работа с митологизирани съществования, с египетски мумии, от които са изтеглили червата с останалите вътрешности – и цялата жизнена дяволитост и случайност на самия обект на обожествяването.

Не можеш да заковеш когото и да било в невежество и посредственост; пътеката към високи духовни хоризонти винаги и пред всекиго от нас стои открита; въпрос на личен избор е дали човекът ще поеме по тая пътека или ще предпочете други „благинки” и ценности на живота. И да не хленчат, да не размазват сълзи и сополи – всеки сам си носи кръста, това лошо ли е!?

За сходството между комунизма (като рожба на Марксовото „учение”) и ексцесиите на религиозния фанатизъм – вж. стр. 519-529!

Стр. 526 (Сетембрини за Нафта): „Неговата форма е логиката, но неговото битие е заблудата”... „Убежденията не живеят, ако не им се представи случай да се борят”. И по-нататък: „Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната измама, вас ви грози опасността да увредите духа и душата си под въздействието на тези колкото фанатични, толкова злонамерени извъртания”.

NB! Стр. 530: „Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа – иначе не бих търсил неговото общество – и като такъв се стреми към нови комбинации, приспособления, връзки, съвременни промени. (...) И аз останах изненадан от неговите теории. Толкова широко той досега не се бе разкривал пред мене”. (Това ми напомня за г-н Лазар Мастагарков, или за Георги Петров от вестник „Марица”, или за университетския преподавател Владимир Янев – все хора от пловдивския кръг интелигентни българи.)

09.01.2001. Томас Ман, „Вълшебната планина”, на стр. 641 съм... Е, така е с мен: почвам някоя обемиста книга преизпълнен с любопитство, все едно влизам в любовен флирт, казвам си: какво толкова, ще се позабавлявам два-три дни, седмица-две, пък ще се наситя, ще ми мине... Отначало четенето върви гладко, хоп-хоп-хоп, после идват някакви вътрешни мои несъгласия със стила, с автора, с някои негови „дразнещи” особености. Така неусетно заоравам, обхванат в плен от собственото си самочувствие, че бих могъл не по-зле, а къде ти! – мно-о-ого по-интересно... да разкажа подобна някоя интрижка. Минава не седмица, минават десет дни – четенето на въпросния роман вече е част от делничния ми ритъм, просто живея рамо до рамо с главния герой: някои неща у него ми навяват сравнения, аналогии с мои си лични преживелици, настроения, открития.

От време на време пак ме гони бяс: тоя роман кога ще приключи! – заканвам се бързо-бързо да го дочета докрая, обаче дяволчето у мен, вече обзето от инат, от перущенско или калугеровско упорство, ми шепне: „Не бързай! Слаба ракия ли си, та ще го претупаш надве-натри! Я се стегни, моля! Не си въобразявай, че така ле-е-еко ще се плъзнеш по повърхността, ами запрятай ръкави, слизай в дълбочина. Защото казаното ако е едно, подсказаните работи са две, три, четири и може би повече, отколкото можеш да проумееш”.

Това четене за удоволствие ли е? Или си е жива мъка?!... По-скоро е изкушение да се преборя със самия себе си. И така най-сетне заставам смирен, притихнал пред това чудо, което се раздипля пред очите ми – един успореден, но вече в известна степен и мой личен живот. Чета все по-бавно. Автора го чувствам като свое неподозирано досега друго лице. Преставам да споря с него, следя със затаен дъх и най-скучновати наглед пасажи. Романът като че ме е превзел отвътре; успоредявам крачка с крачките на героя. Какво ти! – героят това май съм самият аз. Вече не съм странична фигура, никак не ми е безразлично какво ще последва в изтъняващия постепенно куп непрочетени още страници.

Заспивам с книгата до възглавницата си. Събуждам се и се нахвърлям със свежи сили както вълк се нахвърля върху агне, както мъж – към любовницата си. Разнасям книгата от стая в стая, върша това-онова сякаш между другото, главното е кога пак ще продължа четенето. Ето че идва периодът на истинското задоволство, казвам си: „Какво съм правил досега, та ми е убягвал точно тоя роман? Би трябвало отдавна да съм запознат, посветен в най-фините му детайли”.

Случва се, с една книга да живея месеци наред. Тя става неразделна част от моите вътрешни пейзажи, настроения, скука. Но това не е същинската безпаметна скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща, когато съм сам и си правя преценки за „дреболиите” наоколо...

Излизането от тая омая е като отрезвяване подир нощ, преминала с вакханална сексуална оргия. Ще мине време, уж пак съм си същият, а образите и посланията от прочетената с толкова противоречиви вълнения книга бавничко ще се слягат у мене, докато забравя, че книгата от друг е написана и прочетеното вече престане да е куп страници, а се е преобразило в част от моя личен опит.

Появява се в тоя роман („Вълшебната планина”) ей такъв образ... Холандецът, 60-годишният исполин Питер Пеперкорн – чугуненият неандерталски тип, пред когото аргументите на културата вехнат. Аривист – ще рече: амбициозен безскрупулен тип (от фр.), решен да успее на всяка цена.

Стр. 757, Ханс Касторп към Сетембрини: „Бъбря глупости, но предпочитам малко да побълнувам и при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности”... Аналог на Пеперкорн в представите ми е известен днес шоумен (в деня, когато преписвам тия записки, сутринта на 9 декември 2006-та). Самочувствие грандиозно на добре устроения в пространството циничен нахалник. Подобни хора са симпатични дори. Понякога са дори артистични. Понякога мекият вариант ирония откъм тяхна страна звучи тъй: „Как е! Говорите за култура, философия... Това нещо яде ли се, пие ли се? И това нещо е важно, тъй ли!!! Е, говорете си, говорете, аз няма да ви преча”. Мисля, Алеко открива подобно отношение у българския неандерталец уважаемия тежък търговец, бизнесмен, политик, вестникар и кандидат за депутатин г-н Ганьо Балканский.

11.01.2001. Стр. 842, пасаж: „Един духовен (...) предмет е тъкмо затова значителен, защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят...”

15.01.2001. Душицата на мнозина измежду българските новобогаташи е дърта проститутка, накипрена, нагиздена, с пристиснати във форма на кокоше дупе устни, кършеща раменца, мигайки лицемерно, пресметливо, та някак си човеците да я приемат за невръстна девственица. Мислят си, богатството им е дадено да угаждат единствено на тщеславието, на егоизма си; не разбират простичката истина, че пари, вложени в нещо друго, а не за обща полза, са прокълнати пари, т.е. носят нещастие. Живеят като емигранти, хора без корена си, чужди между сънародници, свои сред заможни невротици от проспериращия в материалното Западен свят.

Следва

___________________________________________________________
_{* На св. Августин принадлежи предположението, че бог сътворил света не от определена материя, а от нищо. За разлика от древногръцките философи, например, според които Бог е сътворил само формата и реда във вселената, според Августин Блажени Господ е създал и самата материална субстанция като градивен материал. За скептиците е репликата на Френсис Бейкън (1561-1622): "Повърхностните размишления предразполагат човека към атеизъм..." В случая интересна ми е представата за автора на роман като върховен творец на един въображаем свят, който нашето въображение на читатели единствено може да материализира. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: