Крайпътен ресторант

PEНТГЕН

- Къде беше? – Мъжът с прошарените слепоочия внимателно затвори вратата зад гърба й, и като се погледна в огледалото на портмантото, остана неприятно изненадан от тъмните сенки под очите. Цяла нощ беше пушил и се наливаше с какво ли не – кафета, коняк, бутилка отлежало мискетово вино; накрая и пратената от село скоросмъртница влезе в употреба, та именно от нея го цепеше глава, имаше странното усещане, че студентът от романа „Престъпление и наказание” Дастаевскава не някаква си там невзрачна бабичка-лихварка, а именно него, инж., д-р на науките, чл.кор., проф. и прочие Красимир Иполитов, е фраснал с оназ секира. И нещо повече: чувстваше секирата забита между двете вежди, кажи-речи, до половината череп. И сега, значи, броди като върколак из апартамента, из тез 180 квадрата персийски килими и испанска теракота с таз секира баш на челото като козирка на шапка-идиотка от фен-клуб с инициали на хамерикански баскетболен тим - NY. Ега си и шапките!

Беше ранно утро, пет часът, и птичките пееха до скъсване от брезичката пред блока, някакви пойни птици вероятно. Лъхаше свеж ветрец откъм реката и когато мина покрай нея в спалнята, усети полъха на Пролетта заедно с отдалечаващия се заглъхващ звук от ранния пътнически влак, който пресичаше моста. От изток хоризонтът розовееше.

Гърбом към него, младата жена съсредоточено се преобличаше. Сгъна кремавата блузка, тъмносиния пуловер, окачи червените джинси върху една от закачалките в гардероба, изу пликчетата и с ловко движение на крака ги метна долу, чак в дъното под първия рафт. Беше облякла бледорозов пеньоар на цветенца, който страшно й отиваше, понеже беше с разкошни руси коси, зеленоока, а кожата й – светла като мляко с мъничко какао.

Прекоси стаята с памучен тампон в двата пръста, седна до тоалетната масичка, навлажни обилно тампона с някаква белезникава течност и захвана да почиства челото, клепачите, носа, страните, брадичката и накрая, като смени още веднъж памука – съвсем нежно прокара тампона по високата бледорозова шия, зорко проучвайки всеки квадратен сантиметър кожа изпод полуспуснатите мигли.

- Мили, какво ти е? Виждаш ми се нещо притеснен...

- Притеснен, притеснен... – Като че ли само това чакаше, за да се отприщи потокът от думи у него, но той успя да го овладее и обърна всичко на нещо средно между шега и ирония: - Така ти се струва.

- Ъхъ – съгласи се многозначително тя. Между зъбите й стърчеше крайчето на фиба. Опитваше се да среше косите си, но явно това не беше толкова лесна работа. Все пак с инат и постоянство какво ли не се постига и в края на краищата младата дама с удоволствие заби нещастната фиба там, където й беше мястото, над лявото ушенце.

И тъй като мъжът продължаваше да мълчи, съсредоточен в нещо, което се разиграваше явно извън стаята, зад прозореца, а от това не се получаваше кой знае колко весело, тя пак пусна гальовния тон:

- Колко си ло-о-ош!... Що не направиш кафе??? – Учудена: - Не ти ли се пие кафенце с мене, а? Кажи де!

Мучейки нещо нечленоразделно под нос, той се повлече като пребито псе към кухнята и оттам почнаха да долитат резки звуци от шумно отваряне и затваряне на шкафове, долапи и чекмеджета, тракане на съдове; шурна мивката, порцелан падна на теракотения под и май се разби...

Тя обаче не трепна; седеше си срещу огледалото, и разтворила пеньоара, опипваше с пръсти зърното на лявата гърда. Наболяваше я на това място.

- Знаеш ли, мили... Цяла нощ сме си бъбрили само за теб, за твоята кариера, проекти, планове и изобщо... Направо казано, одумвахме те...

- И какво??? – долетя откъм кухнята унил глас.

- Ами-и... такова... Кажи го де! Стигнахме до извода, че за мен ти си просто идеалният мъж. Мъжленце-мечта си ти за мен, да-а. Престана да ходиш в командировки, от България носа не си си показвал тая година, винаги навреме си се прибираш от работа, не закъсняваш, точен си, изпълнителен си. И какво повече да мечтае простовато момиче на моите години. Многофункционален. Ако ти кажа: изпери, ще изпереш. Ако ти се ядосам, ще паднеш на колене да ми се извиняваш. Има ли каприз, на който да не си откликнал? (Пауза.) Няма-а! Няма мое желание, на което да не си угодил, миличкият ми той... - Разнежена, прекалено и подозрително разнежена. - Ти си Моят принц, това е заключението.

- Тъй ли! И колко души твърдят това?

- Ленчето, Фанчето, Данчето, Рума, Калипетрова, Деса Църната... Нали съм ти разправяла за тях...

- Разправяла за тях! – понесе се ехото почти заканително.

- Що?... Не е ли вярно!

- Вярно е, бе.

Както си седеше, прехвърлила крак върху крак, младата жена, без да откъсва поглед от собственото си изображение в огледалото, се пресегна и напипа кутията с цигарите и запалката Ronson, запали пурета, издуха на тъничка струйка дима, закашля се. Явно не й спореше, но тя геройски смукна още веднъж-дваж и остана така, неподвижна.

В тоя сюблимен миг мъжът с прошарените слепоочия тържествено влизаше: държеше двете кафета така непохватно, пък и ръцете му нещо трепереха, та течността от чашките преля върху порцелановите подложки.

- Внимавай де! – Леко отегчена...

- Внимавам.

Тя бодро стана, домъкна телефонния апарат от антрето и вдигна слушалката. Извърна се и погледна прошарения Иполитов ласкаво, „с честни сини очи”:

- Ще имаш ли против, ако позвъня?

- А-а-ами! – отсече той себеотрицателно.

След няколко неуспешни набирания...

- Здравей, здравей! Позна ли кой ти се обажда?... (Пауза) Ами нормално... Да-а. Пием кафе с милия ми той...

На тая реплика прошареният вдигна двете си ръце и захлупи уши: нещо драматично, театрално, нещо като протеста на робите от второ действие на операта "Аида". Погледът й обаче се плъзна по него и сякаш нямаше върху какво да се задържи:

- ...То-о-ой ми направи кафето. Естествено, естествено... Вече почти не ми се спи, обаче смятам все пак мъничко да полегна. А ти?... Уффф!!! Право да ти кажа...

Но мъжът с прошарените слепоочия не чу какво имаше още да снесе младата дама на неизвестния събеседник отсреща. Хич не му и се искаше да чува. Завтече се, като суркаше чехли, същинска развалина... към клозета, и там - унизително клекнал, обвесил високо чело ниско пред тоалетната чиния, почти заврял нос в нея, взе да повръща. Гадеше му се, и още как!

- Мош-ш-шеник мръсен!!! – процеди тя през стиснатите си устни. После широко се прозя със затворени очи и сла-а-адичко, по котешки си се протегна.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: