Въведение ІІ

("Господ е българин") ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (5.)

17.01.2001. Захванах днес „Д-р Фаустус” – върховия роман на зрелия Томас Ман, писан от 12 май 1943-та до 29 януари 1947-ма според педантичните сведения на автора, т.е. книгата е писана от 68-та до 72-та му година. Ето как се създава митология около един роман, минава ми през ум.

Отвратителен - все същият, познат от „Вълшебната планина” (1912-24 г.) - стил, което освен липса на развитие подсказва и за особен род предвзетост. Пак има пародиране на образите, като тоя път основно е „поднесен в ограничеността си” разказващият уж историята Серенус Цайтблом, доктор по философия, навършил шейсетата си година.

Че недостатъка си да твори „лекокрила, жизнена, интересна” проза е превърнал в основен свой белег – ми е ясно вече, но то пък се съчетава с особено задълбочени анализи и размишления от публицистично-философски тип. И комай това съчетание ме изкушава да го чета тоя тежкоподвижен многотонажен г-н Ман, от когото очевидно има какво да изстискам; понеже под масивната типично немска умозрителност пулсира нещо, присъщо за други паралели и меридиани – не, не средиземноморски, по-скоро латиноамерикански натюрел.

Стр. 46*: „Защото макар че артистът си остава цял живот (...) по-верен на своето детство, отколкото отдалия се на практическа дейност човек, макар че той, противно на практичния, си остава (...) завинаги в чисто човешкото, бленуващо, игриво състояние на детето, все пак пътят на артиста (...) до вече по-късните, неподозирани стадии на неговото развитие е безкрайно по-дълъг, по-авантюристичен, по-покъртителен за наблюдателя, отколкото пътя на обикновения човек, за когото мисълта, че и той някога е бил дете, далеч не е толкова болезнена” (из разказа на подставения, пародиран образ Серенус Цайтблом за гениалния Адриан Леверкюн).

Всичката тая словесна плява, макар на три места да съм я почиствал от обстоятелствени налепи, би могла да се изрече човеколюбиво ето как: „Понеже човекът на изкуството през целия си живот е съпътстван от детството си, това кървене по детското е всъщност основен импулс за творчество”. Кощунство ли е да редактирам гениалния Т. Ман?!

Как може да се пише за отсъствието на предвзетост у артиста (както е въобще при детето до шестата-седмата му година) по тоя показен, снобски начин? Пародирането тук не извинява, това по-горе не е вече пародиране, а немощ на автора Т. Ман или на българския му преводач (във второто силно се съмнявам).

18.01.2001. Четейки успоредно с Т. Мановия „Д-р Фаустус” ей така, за разтуха, монографията на Иван Сарандев за Йовков**, налетях на следната академическа мъдрост (вж. стр. 50) за първата печатана работица на 22-годишния в 1902-ра Йордан Йовков – „Под тежкия кръст”: „Очевидно в стихотворението е отразен ранен етап в идейно-политическото съзряване на автора”. Отдавна, от 1970-та, се питам дали Иван е неуверен, че разбира от литература, та и затова се ровичка само из автори, доказани и многократно утвърдени, т.е. според оня закон, струва ми се, на Мърфи или на Паркинсон: всеки се занимава с онова, което е отвъд прага на собствената му компетентност. Какви етапи в идейно-политическото съзряване? Що за глупост! Талантът е нещо колкото капризно според дървени кратуни, толкова и монолитно цяло, което се очиства и шлифова не в строги мерни единици, а често случайно и непреднамерено, в самия ход на личния живот у твореца. Но не! – ние все търсим общи места, патерици са ни нужни, подпорки, проходилки... понеже не сме в състояние да приемем спокойно, че даровитият човек е нещо уникално, получило се сякаш от само себе си съчетание от божествени качества и човешки слабости, а не Гьотевият хомункулус***.

24.01.2001. Тежката артилерия и в нашата национална литературна критика обича да се занимава с автори – поети и белетристи, доказали се, утвърдени и преутвърдени. И то, разбира се, хич не е зле – нали по известните имена от литературната история градим самочувствието си на цивилизована нация! Все друго си е я професор, я доцент, в краен случай и редови университетски преподавател, вече да е огласил откритието на годината, на столетието, на епохата... и изпървом плахо, озъртайки се като зайци в лехата с моркови, а сетне все по-храбро и настървено литературните адепти, демиурзи, корифеи... насочват читающата публика към новопоявилото се небесно светило.

То – светилото, изскоква из мрака на първичния хаос съвсем неугледно: рошаво и тантуресто, с късове окървавена плацента и слуз по себе си. Следват критически студии, монографии, дълбокомудри панорамни прегледи, огледи, обзори, философски трактати, психологически, социологически и етнографски проучвания, навлизане в подтекста – какво писал авторът, пък под писаното... па един, па два, па до три пласта гениални прозрения относно живота, относно човешката личност, относно нещо изчанчено, да речем, като световния прогрес.

Примери от тоя род колкото си щем! Иде ми на ум как точно такива храбри хора откриха Йовков, същия Йордан Йовков, когото някога „прогресивната марксическа литкритическа мисъл” начело с уважавания в партийните среди на БКП Георги Бакалов бе заклеймила още в 1932 г. като буржоазен апологет****, а подир "славния 9.ІХ.1944-та" не друг, а Пантелей Зарев, сегашният академик сред литературните оценители Пантелей Зарев, и сонм т.нар. „прогресивни комунистически литературни критици" бяха преутвърдили за буржоазен. Та по тая идеологическа причина го бяха изхвърлили Йовков от читанките и от гимназиалните христоматии докъм 1956-та.

Дребни грешки са туй! Грешки на растежа, както по-късно ни го обясняваха тоя случай пак същите родни литературни свахи от софийския университет. Разправяла ми е моята преподавателка проф. Розалия Ликова в 1970-71 година какви страхове е брала, какви унижения за това как единствена в многогласния хор на Йовковите отрицатели след 1944-та е настоявала, че Йовков е автор от европейска величина. Толкоз по темата за „тежката лит.критическа артилерия” по нашенско!

Пиша го не за да омаловажа по-късните детайлни анализи върху творчеството на Йовков, извършени не само от сегашния професор Иван Сарандев; дяволчето у мене обаче се интересува, задава неудобния въпрос: А за по-неизвестните автори, за едва-що прохождащите литературни таланти кой пише, кой има храбростта и доблестта да се застъпи, да им се зарадва, да им помогне да израстат, духом да укрепнат, да ги разтълкува, да ги проектира в бъдещото им развитие като български писатели, като изразители на националната ни самобитност и култура?

Лесно се пишат назидания към неукрепналия талант, още по-лесно е да вадиш като нова петолевка и да сочиш качества на писател, приет вече в Духовния пантеон на България. При всичкото ми уважение и респект към „тежкоартилеристите литературни гаубичари” не мога да не запитам и от твое име, простосмертний и простодушний читателю: Спря ли да ражда българската литературна нива? Сред нестройното гъмжило от нови имена къде са ни литературните критици от ранга на един Белински*****, да кажем, или от ранга на един Владимир Василев, ако ще говорим за нашия си вътрешен духовен пейзаж?

Мога да посоча, ако още не е станало ясно, и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Вапцаров години подир физическата му екзекуция. Макар че рискува живота си заради същата оназ „красна идея за световно щастие”, именно „своите” не бързаха да го признаят за поет, та изчакаха знак откъм литературните среди чак в отсрещния ъгъл на континента Европа, откъм далечна католическа Испания (които пък го оцениха Вапцаров заради испанския му цикъл стихотворения). Ценяха го тоя голям, модерен български поет простите българи от допотопните фабрички и канцеларии, та рецитираха въодушевени изстраданите му стихове далеч преди да бъде похвален и възнесен към литературния пантеон официално от представителна рота наемници-гвардейци с пера на калпаците им. Далеч преди да му курдисат нимба на литературен светец (друга крайност) в школските читанки.

Подир половин век, като се превъртя виенското колело в политиката, хайде отново пак дълбоки познавачи и литературни мекерета се разбързаха да го отричат, ей тъй, за кефа на новите "сини, тъмносини, жълти, зелени и пембени" управници. Вижте какво е било, ако ви вълнува какво е днес и как ще е утре, при положение че талантливата и престижна литературна критика у нас, в България, не престане да се разхожда из облаците, ако не излезе от омагьосания кръг на вече познатото, утвърденото, доказаното. Смелост ли им липсва?!

25.01.2001. Талантливият трудно се вмества в канона, в изградения за удобство на рутинерите шаблон за оценяване. Талантливо написаното е грапаво, повече е повод за дразнения, отколкото за безметежни съзерцания. Талантливото, изобщо погледнато, пари, неспокойно тупти и пърха. То иде не за угода, а за нови притеснения; то е в разрив с конюнктурата, удря не там, където му подсказват лъстиви съветници.

Видели ли сте стойностен автор да хвали и разкрасява властници! Ала стари истини са то, макар „почитатели, поклонници, радетели на изкуството и културата” често да подозират таланта в нагаждачество, в угодната фигура на слугиня да го дирят. Творецът в духовната сфера е олицетворение на правото да си свободен, да рискуваш. Дори в заблуждението си тия неслучайни личности са искрени, упорити до изнемога. Ако ги нямаше такива, каквито ги знаем, какво ли вселенско мъртвило би настанало!

Следва
___________________________________________________
_{* Томас Ман, „Д-р Фаустус”, изд. 1967 г.

** Иван Сарандев, „Йордан Йовков. Жизнен и творчески път”, изд. 1986 г.

*** От „Фауст” на Йохан В. Гьоте (1749-1832).

**** Вж. сп. „Звезда”, бр. 4 от 1932 г.

***** Висарион Белински (1811-1848), руски лит. критик, философ, публицист. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: