Крайпътен ресторант

КАФЕ

Само глупавите мъже си въобразяват, че разбират жената.

Андре Мороа (1885-1967)

Колегата им – в безупречно изпрана и изгладена бяла работна манта, най-после излезе от канцеларията: с дежурен вид, като че кой знае колко му се работи, и двете най-после останаха сами. Възпълничката, около четирийсетгодишна, с нос като копче и боядисани в антрацитно черно коси, стана да заключи вратата. Щрак! Обърна се и с два пръста опъна презрамките на сутиена и пооправи блузката си над гърдите, докато сядаше от отсрещния край на масивното бюро, отрупано с папки-папки-папки… През това време другата - около трийсетгодишна, с дребно миловидно личице и силно прошарени, доста подкъсени коси, сресани в прическа a la garcon, съсредоточено нижеше с молив цифри. Вдигна главица, усмихна й се:

- Разправяй...

- Да сложа ли едно кафе? – рече Копчето. И без да чака отговор, завъртя широкия си ханш около оста му, бръкна под рафтовете на огромния шкаф – и той запълнен с папки, разпоредби, указания, бумаги от всякакъв род, плод на дългоговишната им съвместна работа.

- Той замина ли? – осведоми се по-младата, без да вдига глава от таблицата, върху която бродираше все същите безкрайни колонки от цифри.

- Замина.

- И?

- Ами нищо. Нали знаеш, тази работа в Коми ще му изяде главата. Кола, та кола! Като че ли това е най-важното...

- Кое? – Събеседничката й явно не вдяваше за какво става дума.

- Бяга – поясни Копчето. – Не го свърта тук. Едва изтрая тия три-четири дни, докато се уреди прехвърлянето на наследството. Сестра му, и тя е една... Не ги видях сълза да проронят за баща си. Ей така, мила, хвърлиха баща си в дупката и изтърчаха да видят какво им е оставил, та да го разделят.

- Смяташ, че там, в Коми, си има някоя друга...!

- Отде да го знам! Мълчи, пухти... Можеш ли да разбереш какво се върти в ума му?

- В леглото как е? – делово запита по-младата, все така забучила поглед в това, което пишеше.

Мълчание. Водата в джезвето вече завираше. По тенекията пред прозореца зачукаха дъждовни капки; канеше се да вали. От време на време някъде отдолу изръмжаваше двигател на камион, чуваше се как гумите на тежките строителни машини газят редичката кал, наслоила се върху асфалтирания двор. Там някъде мяукаше коте. Мяу... мяу... мяу...

Вече беше наляла кафето; над порцелановите чашки се виеше ароматна струйка. Запалиха по една „Фемина”.

- Боже господи, защо е така устроен животът! – почна да се размазва по-възрастната. – Блъскаш като идиот, раждаш деца, отглеждаш ги, купуваш апартамент, дом обзавеждаш, трепериш прашинка да не падне върху килима, и уж всичко ти е наред, и когато уж всичко вече ти е наред...

- Ще се върне, къде ще ходи! – опита да я успокоява младата.

- По дяволите да върви! Там да си стои. Защо изобщо трябва да се връща? Ти не разбираш ли, че...

- Разбирам.

- Спомняш ли си как миналото лято с оная раздрънкана кола обикаляхме най-скъпите курорти, най-луксозните заведения край морето? Хората живеят, мила моя, а ние с тия наши деца изглеждахме пришити като кръпки. Поли, блузки, корекомски дреболийки, козметика, мазила, диети... Уж всичко ни беше наред, а бяхме толкова нещастни, толкова нещастни... – И пак зарони сълзи.

- Не съм ти казвала... – почна младата, като издуха към тавана цигарения дим, запълнил дробовете й. – Малко съм хлътнала по един...

- Оня заряза ли го?!

- Журналист е – направи се, че не е чула. – Всъщност, вече не е журналист, понеже го преустроили на друго място заради една статия в неговия вестник. Голям смешник! Все намира за нещо да се майтапи. Ама не че казва кой знае какво, просто каквото и да каже, все весело излиза.

- Женен?

- Не... Всъщност, да... Сега се развежда. Има две дъщери.

- Ти си луда – извика по-възрастната, ококорила неестествено широко късогледите си очи. – Ще ти тръсне двете си джерамета и... Поне щастлива ли си?

- Жена му го изоставила, хукнала по друг, а той все се шегува...

- Ама че тип! Оная от хубаво няма да го зареже.

- Знам ли! Хубаво ми е с него...

- Това мъжете са една пасмина – махна неопределено с ръка Копчето; и в това, че спря дотук, имаше голям куп обвинения към пасмината. Зарея поглед навън, зад прозореца, където иззад облаците като прозрачно гроздово зърно розовееше слънчевият диск. – Питам се, за какво живеем? Заради тия глупости тук ли? Или заради това да родим и отгледаме такива нещастници като нас, дето ще повтарят нашите грешки, дето едно благодаря няма да ни кажат... Дето ще се лутат и те в тоя живот като мухи без глава.

- Но аз съм щастлива, мила моя – кротко й се усмихна другата.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: