Въведение ІІ

("Господ е българин") ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (6.)

26.01.2001. По тъничките пътеки в длъжността ми на литературен сътрудник, занимаващ се и с темата за безработните (част от тях действително лентяйстващи) младежи "комсомолци", някъде към 1979-80-та попадам на интересна находка. Някакъв квартален или районен отговорник от пловдивското ІІ районно управление на МВР, докато ми диктува техни си данни за т.нар. „контингент” (крадци, измамници, проституиращи, криминално проявени), ехидно ми подхвърля за… както я наричаха по онова време „кекавата интелигенция”. За аргумент вади от папката с жалби прилежно, калиграфски изписан от двете страни кариран лист, където чета нещо от сорта:

„Срещу жилището ми има пивница, гнездо на тунеядци и алкохолици. Не можем да спим от кавгите и песните им, а най-лошото е, че ми пикаят върху олука на къщата, и особено лятно време, наоколо силно вони на урина”… Имаше накрая, току над завъртения „министерски подпис” на възмутения жалбоподател, и някакви драматични вопли, в смисъл: народната власт как допуска тия безобразия, не е ли редно милицията да вземе крути мерки („крути мерки” – любима за партийния печат фразичка от ония славни години) …"спокойствието на трудовите хора на социалистическото ни отечество"… "сънят на достойния гражданин на България"… и прочие ей таквиз, с розова фльонга овързани.

Това произведение на неотспалата си, на събудената по никое време чорлава и гневна гражданска съвест бе творение на нашумелия баш по същото време белетрист и бивш апаратчик от градския комитет на БКП, човекът, при когото някога като гимназист съпроводих майка ми в приемната му - писателят Георги Алексиев. Заради неговия страдалчески опус по темата „кой му пикал на олука” плешивичкият възпълничък чиновник от някогашното ІІ районно управление на МВР ме фиксираше с подигравателна мефистофелска усмивчица, примираше от кеф: „Кекава интелигенция! Ей ви на, вижте се какви сте ми мамини пойе-е-ети, писа-а-атели, журнали-и-сти, хора на перцето, лекета с много гюрултия и нежни ръчички… Хайде де, вие ли ще ми оправяте света!”

Ама Георги Алексиев що да се засяга; изглежда тая „склонност да драматизира житейските несгоди”, е поначало присъща на всеки крупен писател (вж. Иван Сарандев, „Йордан Йовков. Жизнен и творчески път”, изд. 1986 г., стр.291). За сметка на гениите, ние – простосмъртните, се раждаме с по-дебела кожа явно. Хайде сега! Кавгосвали се, ръмжали и грухтели пиянските си песни, млатели се с тукати и текмета… Е па щом не са оставили трупове да се валят край олука му, щом всичко е приключило с веселие и буйни арии, щом не се влачат черва по тротоара, не се търкалят съдрани уши, отскубнати носове или перлен наниз от изплюти потрошени зъбки, всичко, значи, е наред. Тия приятели тъй си ги траем, откак се помня.

* * *

Кой казва, че професионалният критик непременно е „в час”, в съответствие с изискванията на литературния кипеж! Цели седем години мълчаливо е подминаван Йовковият „Последна радост” (1926 г.), сборник от пет разказа. Дори надареният с остро зрение за литературните новости един от приятелите му – Владимир Василев, чак в 1933-та ще си отпусне сърцето да каже добра дума за тая книга, незабелязана сякаш нарочно, нарочно сякаш оставена неоценена. А това са разкази и новели с особено силно художествено и естетическо излъчване: „Песента на колелетата” за Сали Яшар, „Последна радост”, „Мечтател”, „Съд”, „Дядо Давид”… твърде български по съзерцателния си тон, по съчетанието на печал, героично и затаен копнеж по красивото.

Стр. 331 от монографията на И. Сарандев: „Йовков не можеше да не напише своите драми”… Дрън-дрън! Критикът всичко знае за въпросния автор, всичко може да обясни, да разкодира, да препроецира със задна дата отначало-докрай… И преставам да му вярвам на тоя критик многознайко, колкото и в добра светлина да ми се е показвал до тоя момент. И през един абзац пак: „Йовков не можеше да не напише”… Колко претенциозно изречено! Колко патетично! Добивам усещането как тълкуващият с котешка стъпка, с умилкване се приближава до своята измислена представа за твореца. Тоя тълкувател си въобразява, че прегръща душата, а всъщност прегръща сламената си представа, докато истинският автор, човекът от плът и кръв, остава пренебрегнат, нейде встрани.

Защо не проявяват смиреност, защо им е да се насилват! – истината никога докрай не можеш да я изгребеш, да я обясниш, да я обозреш. Оставете свобода, пространство и на други да си представят своята илюзия за това и онова, да доработят въз основа на своя опит и усет друга, не точно същата – вашата гениално-неповторима версия – за това кое как е било. Ама не! – човекът бърза да ми натрапи нещо абсолютно умозрително: „Йовков не можеше да не напише своите драми”. Навярно – притеснен да не би да помисля, че е било възможно и да не бъдат сътворени тия така ценни за самочувствието на критика аргументи.

И на стр.365 отново, след като вече два пъти е патетично възкликвал, И. Саранден потретва: „Поради това Йовков не можеше да не напише „Чифликът край границата”…

Стр. 369: "Ето защо романът „Чифликът край границата” не можеше да не бъде написан" (за четвърти път).

Стр. 375: Из коментара на лит.критика: …едно далечно и закъсняло ехо от народническия сантиментализъм: „Народът ни е добър, народът ни е златен. Трябва само да се поучи, да му се посочи истинският път!” Репликата между кавичките е И. Сарандева ирония. Макар и да има сериозни основания да бъде критичен и ироничен, в тоя случай критикът изследовател пропуска чисто утилитарната функция на илюзията (народнически сантиментализъм), която служи за ориентир, доколкото липсват каквито и да са опорни точки в периоди на хаос, безстопанственост, хайдутлуци от страна на властта и от страна на местни селски деребеи. Нещо, на което сме свидетели и днес.

Стр. 377: „Затова той не можеше да не напише тия две книги за Добруджа” („Женско сърце”, 1935 г., и „Ако можеха да говорят”, 1936 г., бел.м. – Г.Б.). За пети път все същата лепкава фразичка: Той не можеше да не напише – в разни варианти.

Стр. 397: И. Сарандев смята 57-та, годината, в която си отива Йовков, за „начало на белетристичната зрелост” Мисля, че тук е абсолютно прав. Приживе Йовков е бил оспорван, пренебрегван, премълчаван и от най-близки приятели из литературната сфера.

Стр. 398. Думи на Йовков: „Разбира се! Девети юни беше една грешка. Аз и сега се дразня, когато прославят тая дата и особено когато я свързват с някакъв подвиг, сторен за България и за българския народ. Какво общо има цялата тази прослава с действителността, която настъпи след Девети юни? Нищо! Слязоха едни, за да се качат други – това беше всичко”*… Турете вместо Девети юни 1923-та… Десети ноември 1989-та, и пак ще е вярно изреченото от Йовков преди почти три четвърти век пред чаша кафенце в някогашното кафене на ъгъла срещу внушителната сграда на Българския парламент. А може би днес пародийните образи са далеч по-нагли. И бих изброявал дузини имена на самозабравили се в своята грандомания новооглашени "любимци на народа".

Йовков за Елин Пелин: „Талантът му е по-голям от културата и инстинктът му е по-силен от съзнанието”. А са почти връстници, единият роден в 1880-та, вторият – в 1878-ма. Казаното може да се отнесе и за мастити поети и писатели, които се разхождат като паметници от гипс из литературната нива и днес.

И накрая, може би бисерът сред Йовковите сентенции, от стр. 399-400: „Думата е страшно нещо; в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, движение, звукове – всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства. А това не е лека работа”.

Между другото Ърнест Хемингуей, роден през 1899 година, и двата си шедьовъра пише 25-30-годишен, за да ги издаде съответно: романа „Фиеста” в 1926-та и романа „Сбогом на оръжията” в 1929-та. Пантелей Зарев в "Избрани произведения, т. І", изд. 1971 г., на стр. 425 твърди, че без Йовков нашата литература „би загубила своята дълбочина в узнаване на съкровено човешкото и благородното”. Какво излиза??? Другарят Пантелей Зарев срещу човека Пантелей Зарев**…

27.01.2001. У Томас Ман*** нещо неочаквано, което може да ни промени мнението и за самите нас като самоотрицаващи се българи „патриоти”... Ето го тоя пасаж у великия немски писател: „...Защото Отон ІІІ бе истински образец на немец, който ненавижда всичко немско, и бе цял живот страдал, че се е родил немец”. Ха! Виж ти, сродна душа от другия край на континента!

28.01.2001. През 1982-ра един****, който познавал отстрани Пеньо Пенев, говореше как приживе го възприемали т.нар. „отговорни хора” тоя „поет на строящия се социализъм”... „Ами имаха го за развейпрах. Ходеше с джобове, натъпкани със стихове, със снопче вестници под мишница... Значи, спира те насред улицата и почва да рецитира, да ръкомаха патетично, да се горещи. Не-е, съвсем не го вземаха насериозно... Трябваше да си сложи край на живота, да се отрови, че да почнат да го гледат с друго око. Изведнъж откриха, че бил голяма работа, голям поет в българската литература”.

Имахме дребничък заядливичък фатмак, старши сержант в поделението край Хасково, дето служих през 1965-67-ма; Микса – тъй го бяхме кръстили ние, войниците, заради гадничкия му характер. „Микс” по гръцки ще рече „слуз”; та Микса, който беше бивш милиционер от Димитровград, имаше навика да ни събере нас, които се навъртахме около вестниците в поделението, па да посочи към портрета на Пеньо Пенев, изрисуван в едър план с маслени бои и закачен над входа на библиотеката, да потрие длани самодоволно: „Ай, колко пердах е изял ей от тез две кунки! Колко пъти съм му мачкал кокалите на ей тоз перчемлия!”

В битката за душата на простосмъртния българин на какви ли не тънкости, на какви ли не перверзии, на какви ли не издевателства съм се нагледал през тия мои отминали зад гърба ми години.

Да бъдеш арогантен в поведението си към публиката? Бе, ако наистина си талантлив, що пък да не! Може би това си е част от гениалността на твореца?... И в тоя миг пред очите ми се изправят от двете ми страни като стражи на моя дом:

- кланият на дръвник калугеровчанин Ангел Керемидов, затова че отмъстил за поруганата си чест;

- виждам сина му Ненко Ангелов Керемидов, загинал пак за честта българска нейде из окопите край Мраморно море през 1912-та, понеже отишъл доброволец да отмъщава на турците;

- виждам третия от тая редичка мъже – Борис Ненков Ангелов - Дявола, строполил се на земята, агонизиращ, да, паднал на земята, извръща лице... и с уста, пълна с пръст, се усмихва към тълпата зяпачи... Разбирате ли, усмихва се тоя чешит, да не би да помислят, че страда, че се мъчи, умирайки!

- Виждам баща ми харманлийския ми баща Кирил Георгиев Бояджиев – и той в последните си часове, обхванат от ужасната болка на изгорената плът, да отвръща на д-р Иван Бошев в тръскащата се към софийската клиника „Пирогов” военна линейка: "Нормално, докторе. Всичко е наред, докторе! Няма проблеми, докторе!"

Е-ех, "приятелю жаркий"! Знаеш ли как обичам чудесните ти героични пози? От сърце ги обичам, като произлязъл от семето на ей тия простосмъртни българи и мъже...

Следва
____________________________________________________________
_{* Спиридон Казанджиев, „Срещи и разговори с Й. Йовков” , изд. 1960 г., с. 48-49.

** Пантев е същинското му фамилно име, даже съм се питал на времето дали нямат роднинска връзка двамата с така занимателния речовит проф. Андрей Пантев.

*** Томас Ман, „Д-р Фаустус”, изд. 1967., с. 59.

**** Димитър Жутев, през 1982 г. беше председател на ГК на Отечествения фронт в Пловдив. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: