Въведение ІІ

("Господ е българин") ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (7.)

30.01.2001. Вестникът на Тодор Биков, т.е. хората, пишещи или по някакъв начин свързани с политическата му линия, почват да ме изненадват неприятно, изключая Емил Калъчев. Това е точно змийско гнездо. Озлобени стари партийци като Лазар Мастагарков, комунисти и в червата, вълци, които са се правили на агнета, някак са минавали за хора със своя, по-особена лична философия.

Фашистващият Владимир Куцаров, когото някога смятах за талантлив, с перспективи за развитие публицист, фалшиво стоящият изобщо в общественото пространство Огнян Сапарев, йезуитски притворният, уж приятен, човеколюбив в държането си Георги Петров... И какво търся у тия хора?! Какъв наивник съм!

Броят от януари-февруари 2001 година на вестник „Арт-клуб” е трибуна за предизборно нагнетяване (с кресливи вопли, с обидни квалификации към личности, олицетворяващи държавността на едва измъкваща се от хаоса България) на страсти, омраза, смъртна ненавист към съзнателно демонизирани групи мислещи българи.

Тия приятелчета – алени другарчета, или са хептен замаяни от злост, което ще рече - от уплах, или са нечии чужди говорители. Разградена, разколебана България е идеално място за фарисеи. Кефи ме апломба им да говорят - както си ги представям - с ръмжащия тенекиен глас на Георги Пирински, с оназ железобетонна непоколебимост на фарисея-марксист и книжника-лицемер.

31.01.2001. Живеем като крадци в отечеството си. Държим се като мародери в собствения си имот, докато хората в цивилизованите общества треперят грижовно и благоговейно пред всеки храст, камък, ручей, стръкче трева в родината си. Българинът днес е резултат от унизителното си минало, когато му е отказвано правото да разполага със своето и се е виждал принуден из собствените си ниви да шета като разбойник по тъмна доба.

Господа другарите, които подреждат отвращението до озлоблението си в „Арт-клуб”, до такава степен ме притесниха с последния креслив брой от януари 2001-та, че сутринта подир нощта, в която го четох до късно, сутринта, значи, се събудих схванат от нерви. От година и повече не беше се обаждала тая остра болка в кръста и надолу: все едно забит двайсетсантиметров нож от кръста до над коляното... Идиоти! Какво правят моите неща сред тия гадости на недобитите комунисти Мастагарков, Куцаров, Георги Петров и подсигуряващите ги с авторитетната си длъжност университетски преподаватели?! Слаба ракия ли съм, че толкова ме зарадва фактът, дето са отпечатали есето ми в предишния брой на вестника?! Каква работа има сред тия вълци там!

01.02.2001. „Д-р Фаустус” на Томас Ман, стр. 86-87... От стр. 75, част VІІІ авторът въвежда Вендел Кречмар в сюжета за гения. Кречмар – „доста под тридесетте”, заекващ, „неугледен, набит човек с кръгъл череп, подстригани мустачки и често засмени, понякога замислени, а понякога дяволити кафяви очи” – обяснява вдъхновен пред почти празен салон, свирейки за илюстрация наизуст Бетховен на раздрънкано пиано... Обяснява с подробности нещо, което дошлите десетина посетители едва-едва проумяват, та го гледат зачудени не толкоз поради думите, колкото заради странния за тях факт, че човек до такава степен може да се възторгва, да преживява драматично, да се горещи - с една дума казано, от нещо не особено свързано с материалния свят, и според тях – очевидно – само по себе си странно явление.

Ей тая отстраненост на талантливия човек от огромната инертна, аморфна маса на сивеещото в делничния си живот простолюдие!... Страшничко. Като си помисля за обречения поради дарбата си човек – никога да не бъде докрая разбран от ония, за които твори всъщност и на които всъщност се обяснява в любов... Като си помисля това, и страшно самотно ми става. Тях ги привлича неяснотата, любопитството. „Ето един луд! Един отнесен...” – казват си. Някои от тях се кискат, присмиват му се на заекването, а и на целия му неугледен физически облик.

Те не подозират, че тоя човек пред тях, тоя заекващ разпален коментатор на Бетховеновия гений, тоя чудак, който дори не свири Бетховен с подходящата за Бетховен строгост и уравновесена глъбина, ами блъска прекалено силно по клавишите, пее не особено чисто, свирейки, а и насилвайки се от време на време да пояснява ту това, ту друго... Та публиката едва го проумява тоя коментатор. И точно тук проумявам за какво говори Томас Ман: това е откритието, че най-високите постижения в изкуството всъщност не се поддават на обяснения с думи, че разбулването на магията на високите постижения в сферата на духа е отвъд думите. То е внезапен лъч, прозрение, което докосва болезнено и сладостно не разума (с неговата бавна логическа скорост), а като любовна стрела се забива право в сърцето и го кара да кърви, да тръпне едновременно от гордост и изнемога, от страдание и възторг.

Стр. 91: “To hear wit eyes belongs to love’s fine wit” *. Което на български ще рече: „Да чува с очите е едно от прелестните качества на любовта”.

02.02.2001. Стр. 119: „Какво е свобода? Само равнодушието е свободно. Характерното не е свободно никога; то има вече форма, то е обусловено, обвързано” (сентенция на Т. Ман от романа „Д-р Фаустус”). Добър текст за моите не особено интелигентни, не особено възпитани десетокласници! Ще им го хвърля за коментар днес ей тъй, както се хвърля къс кървящо месо на сборището на млади лешояди.

Особено и за мен самия е отношението ми спрямо неандерталската им жизненост. Дразни ме разхвърляността им, гръмогласно заявеният непукизъм, наблягането върху физическия облик единствено – кожата, цвета на косите, прическа, нокти, устни, изпъчена гръд – и това, боже мой, съчетано с движения резки на изнервени старчета задливковци, отсъствие на всякаква грация, нежност, финес. (То е свянът, с който женствеността изкусително ни напада.) Дразня се, че бързат да удушат в себе си детето, детското (което е в най-голяма степен основа за чара у една жена от 16 до 100 години). Отвращава ме претенцията, изписана по „преситените” им – а всъщност наивни! – муцунки.

От друга страна, жал ми е, дето са тъй нетърпеливи да изскочат от най-хубавия, най-сладкия период на своя живот: от моминството. Сексуалното ли ги привлича?... Не мисля, че е то; по-скоро е егоизъм, разраснал се до размерите на откровена наглост да гледаш на света наоколо като на мравуняк – с пренебрежение, с липса на съчувствие. Това е не просто липса на смиреност, то е нещо много по-неприятно, понеже се изчерпва единствено с куха безсмислена поза. Не виждам и сянка от творческото у тия полудеца-полуженички; то най-силно ме отблъсква и не мога да ги приближа до сърцето си, чужди ми са, усещам зад парфюмчета, гримчета, мазила вонята на вече разкапваща се от посредственост, съсипана тъй скоропостижно и рано материя.

Все пак учителят би трябвало да изпитва обич към учениците си... Ала кой е решил, че точно тия нагли дебелаци са именно моите ученици! След време - може би, ала днес, точно сега?!...

От друга гледна точка обаче дали не бързам пък самият аз да видя плодове от угарта, която има нужда от повече време, за да произведе от заровените семена високи стройни пшенични класове?... Каква вина имат, че положителният пример в личния живот на всяка от тях е тъй хилав, тъй оскъден? Честното, искреното не лъскавее, призивно не тръби с излъскани фанфари, не се разхожда кипро и наперено под копринени знамена и рицарски семейни гербове. На това искрено и честно отношение към живота не му стоят мирно изпънати като по конец бойки гвардейски полкове. И ако ти, учителю, си на мястото на своите ученици, лесно ли ще ти е да оцениш истинското Достойнство и Човешка гордост, когато тия две неща се губят сред показното „великолепие” на заливащата ни отвсякъде агресивна пошлост**!

Сократ е бил направо грозен физически; арогантният Александър Македонски – чийто личен учител (Аристотел) сам е ученик на Сократ, е наперен красавец. Е, кой привлича повръхностния поглед на масовия човек?!

Значи, интелектуалното се нуждае от повече време и личен жизнен опит, за да изкристализира, да се изяви вече не само вътре в душата, в мислите, но и във видимото отстрани поведение. И може би след време ще си спомнят не какво точно съм им разказвал, а как (!) съм се държал, как съм преживявал пред неандерталските им нагли очи собствените си уроци.

Стр. 121: „...суровото възприемане на живота, което е плод на извънредните дарби”. Да! Талантливото не може да е сантиментално. Неговият пронизващ поглед е всъщност малко над човечността, едва-едва докосва състраданието. По-важна мисия има то: да освети неосветените пространства – нещо, не толкова свързано с чувството за милост.

* * *

Пишейки тия текстове, тия отгласи от нещо четено, преживяно, става ми все по-увличащо това навлизане в граничната област между логическото и подсъзнателното. Значи, научих се някак от само себе си да предизвиквам, да си поръчвам целенасочено, с волята или желанието си внимание именно по ръба, отвъд който сивеят в мъгливата бездна острите зъбери на подсъзнателни, своето рода опорни, точки. Движейки се така в едно състояние, донякъде напомнящо унес, т.е. известна отнесеност, в някакъв момент отпускам логическата нишка, изоставям тая пъпна връв, която ме придължа о трезвата разсъдъчност и самодоказваща се яснота и... усещам реенето на любопитството у мене – слънчево, усмихнато, щастливо разтворило клюн като влюбен щъркел да се носи в други измерения.

Това е Светът на интуитивното познание. Той е ефирен, ароматен, предизвиква у мен еуфорично, но тържествено-строго настроение. Вече не си мисля за смирение, за човечност, за суета, за преходност. Тук всичко е облъхнато от присъствието на самата Истина. Не я виждам, но почти съм уверен – тук някъде, наблизо е самото Откровение, Йоановият Апокалипсис, ония информационни струи от самите дълбини на наглед безучастната ледена вселена.

Татко мой, Дърводелецо от Отвъдното! Не ме оставяй, татко, да забравя, че съм най-обикновен простосмъртен! Ако някога, докато си обитавал материалния свят, си ме обичал... мен, твоя единствен син, не позволявай гравитацията да ме изостави. Тоя видим свят, храна и майка на сетивата ми, твърде мил ми е, за да го пренебрегвам пред абстрактното. Земен човек, да! – обичам да надничам лекичко към успоредния загадъчен свят, населен с нещо друго, но в никакъв случай, при никакви обстоятелства не бих желал да съм Нещо, което не съм, колкото и красиво-славно да е то.

И тъй, предпочитам, желая, надявам се да си остана профан в първичното значение на думата „профан”, т.е. „непосветен в тайнствата”. Другата дума е „езотерик” за случая. Да, противно ми е езотерическото именно защото дели хората на посветени и непосветени, отрича правото на множеството да навлиза в неосветените територии на Космоса вътре в нас.

* * *

Стр. 125: "...който определя религията като усет и вкус за безкрайното и я нарича едно съществуващо у човека фактическо състояние..."

Още преди да се родя (1947) Т. Ман чрез подставения си литературен герой-резоньор Серенус Цайтблом говори (вж. стр. 128) относно „прозрението за демоничния характер на човешкото битие”. Никакви идилии! В основата на живота са бесове, кръв, ужасни схватки, насилия и... - религиозността, т.е. отчаяната Вяра в свръхчовешкия разум, единствена е в състояние да ни даде опора сред клокочещия наоколо ад. Само че Т. Ман не го твърди лично, а стои „на крачка встрани” от своя леко пародиен във вдъхновеното си слово герой-коментатор. Човеколюбие да, но не забравяй първичните страсти, инстинкти, наклонности в човешката ни природа!

Стр. 135: „че догматизмът е интелектуалната форма на фарисейщината”.

* * *

Стр. 142: Т. Ман (от името на все същия С. Ц.) представяйки фигурата на типичен йезуит – преподавателя Еберхард Шлепфус („влачикрак” – буквално от немски), казва нещо, което напълно и основателно се отнася, според мен, за... за българските комунисти в 2001-та година. Ето тая реплика на Т. Ман, който визира немския нацист, родственик по фанатизъм на комуниста изобщо:

„Не обичам, когато някой взема думите от устата на противника, преиначава ги и обърква всички понятия. Това се върши днес с извънредна дързост и то главно ме е накарало да се оттегля от света. Не бива известни хора (марксисти, комунисти, фашисти, националсоциалисти – бел.м, Г.Б.) да говорят за свобода, за разум, за хуманност, от съображения за чистота те не би трябвало да вършат това”.

Малко преди това, в предишния абзац, Т. Ман говори именно за наглостта, така позната, така характерна за комуниста – предател на всичко българско: чест, интереси, национално достойнство. Впрочем, ето Т. Ман: „Виждате ли, сякаш искаше да каже той (Шлепфус, бел.м.), и ние имаме тази дума (думата „свобода”, бел.м.), тя е и на наше разположение, не си мислете, че тя се среща само във вашия речник и че вашето схващане за нея е единствено разумното. Свободата е нещо велико... (...) Свободата е свобода да грешим, благочестието се състои в това, от любов към бога (разбирай – към комунизма, фашизма, нацизма – към тяхната идеология на мекерета на Руската или Западноевропейската имперска надменност – бел.м., Г.Б.) да не използваме свободата, която той (разбирай, СССР, Третият Райх, Big Brother, „дядо Иван”, „Великите сили” и пр. – бел.м.) би трябвало да ни даде”.

По-добре, струва ми се, не би могло да се каже.

Прозелит (лат.) – новопокръстен; нов и пламенен привърженик на нещо. Мисля, повечето от кощунствата и най-наглите престъпления срещу човечността са дело преди всичко на прозелити, зомбирани лица с изваден и обработен в злост и надменност мозък.

Стр. 157: Представа за глупака-„мъдрец” само чрез едно-единствено негово откровение: „Всичко, което отпосле е станало, драги ми Пробст, най-напред изобщо не е било”. Козма Прутков в немска версия.

Стр. 162: Реплика на глупака Конрад Дойчлин – „широкоплещест момък с паднала над челото коса” (алюзия за прическата на Адолф Хитлер): „Немските подвизи са били винаги плод на някаква могъща незрелост”. И малко по-нататък: „Зрял е бил гражданинът на Флоренция през Ренесанса, който при отиването си в църква е казвал на жена си: „Е, нека окажем уважение на това общоприето заблуждение!”

Това горното, мисля, е становище и илюстрация на самия Т. Ман. Роденият в 1875-та Т. Ман, пишейки между 68-та и 72-та си годишнина тоя роман, очевидно е лишен от целомъдрена вяра в църквата и в религиозното благочестие. Това ме изпълва с уважение към него.

Стр. 164: Фразичка – ключово разсъждение: „твърде студен, за да си млад, и твърде умен, за да си религиозен. С ум човек може да отиде далече в църковната йерархия, но едва ли в религията”. Бих го отнесъл едно към едно и към сферата на политиката в България. Безскрупулност, безскрупулност, безскрупулност и фалш - това е българската версия на понятието "политика".

Следва

________________________
_{* Цитат от У. Шекспир.

** А la Слави Трифонов, който се извиси до символ на гаврата сред младите българи, или от типа поведение на турчина, разположил се в Министерството на земеделието като бей, навикващ българите, че са гяури и жалка рая. Нихат Кабил, ако се не лъжа, му е името; от тоя човек оттук-насетне зависи дали селянинът в Републиката ще има достъп до кредитни линии на Европейския съюз. Тая бележка – добавена при преписа сутринта на 12. ХІІ.2006 г. Бел.м., tisss .}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: