Крайпътен ресторант

КОМАНДИРОВКА

Ах, къде остана, мили мой! Ах, къде остана
любовта ни, мили мой, любовта голяма?
Ти на мене, мили мой, верен ми остана;
ах, прости ми, мили мой, че при теб ме няма!

Глупава сантиментална песничка

Беше облякла розовата нощница, чакаше зад вратата, в полутъмното антренце с мирис на застоял въздух; извика тихичко и обви голите си ръце около шията му:

- Мили мой!

- Замина ли? – осведоми се Милият мой възпитано и се наведе да развърже затегналия се възел на лявата маратонка.

- Дай аз... – коленичи тя над маратонката.

- Попитах нещо – каза той, като рошеше косите й и я милваше грубо по бузката, под ушенцето. Подир минута вече я носеше на ръце като агне; бутна с лакът дръжката и вратата на спалнята леко се открехна. Миришеше на дезодорант „Екзотик” и светеше червеният абажур в ъгъла.

Тя се изплъзна като риба и легна по гръб в леглото със затворени очи...

На другата сутрин, към осем, съпругът й се върна, потърси я из стаите, и като не я откри, хвърли пътната си чанта върху същото това легло. „Къде ли се е запиляла толкова рано” – мина му през ум. И понеже нямаше какво друго да прави, влезе в банята да вземе един душ. После си направи сандвич с масло, наденица и чубрица, извади шишето бира от хладилника, отвори го и се захвана да преглежда вчерашния брой на местния вестник.

Погледът му падна върху колонката за съобщения; прегледа спортната страница и като се прозяваше, защото му се спеше, си рече: „Я чакай да видя какви филми през тая седмица”...

Спа непробудно цели седем часа. В три и нещо открехна тюленото перде и дълго се взира навън. Термометърът отпред показваше 39 градуса на сянка. Отдолу децата, които не бяха заминали никъде и караха ваканцията в града, вдигаха страшна врява. Слава богу, техните дечурлига са на село, поне за тях да не се тревожи.

В това време тя набираше номера на домашния им телефон; беше зареяла поглед някъде над главата на мъжа до нея, а наоколо се тълпяха клиенти: питаха, досадничеха, но тя сякаш не ги чуваше...

- Ало – обади се отсреща съпругът, - ало...

Тогава тя внимателно постави слушалката върху вилката на апарата, извърна се, външно безразлична към мъжа до нея, стрелна го с ясни сини очи. Нещо размишляваше и той не успя да разбере защо го гледа така втренчено. Но и не си даде труд да попита.

В девет без четвърт седяха на откритата тераса. Градът с реката и хълмовете, с броеницата от светлини бе пред тях като на длан. Тя пиеше вермут „Американо” с лед и пушеше „Дънхил”; за себе си компаньонът й бе пожелал кафе и две коли. Той не пушеше, беше му тъпо и димът от цигарата й правеше мислите му още по-тягостни.

Но тя не забелязваше това и само бъбреше и бъбреше: все едни такива незначителни историйки – коя колежка какво й рекла, като видяла новата й прическа, как възрастен чичко вдигнал аларма, че в България няма обувки от неговия размер, коя щяла да напуща, на коя свекърва й много й помагала и мъжът й носел купища пари, защото ходел да препродава маруля на Четвъртък-пазара...

- Що не му се обадиш... – предложи той, понеже му писна; не смееше да й каже, че й е време да си върви, защото накрая пак тя щеше да плати сметката в бара.

Малко преди единайсет отново навъртя номера на домашния им телефон. Съпругът й тъкмо се беше навел над шахматното табло и редеше поредната скица от мача между Карпов и Корчной в Багио.

- Гледай-гледай какъв баламски ход – мърмореше си; просто нямаше какво да прави и му беше вкиснало да я чака.

Когато иззвъня телефонът, не побърза да грабне слушалката, бавничко се надигна, като оглеждаше старателно позиционното преимущество на Корчной.

- Николай... Николай, чуваш ли ме... Аз много лошо те чувам. Затвори, ще те набера пак... – След две минути: - Николай... С едни колежки съм в „Санкт Петербург”. Малко окъсняхме, та реших да... Какво!... Какво казваш?... Ей, глупчо, случайно да не ревнуваш?!... Пък аз си помислих, че... Ами!!!... Старичка... старичка съм вече и не ставам за тия работи... Да-а-а, цяла лелка съм вече... една лелка на тридесет и четири и нищо повече... Още малко ще поседим, и си тръгваме... Много работа имахме днеска, пак получавахме стока... И решихме да се почерпим... Нали няма да се сърдиш, глупчо такъв! – Тря-я-яс, слушалката.

- Играем си с огъня – обобщи дългото си мълчание мъжът и щракна с пръсти към сервитьора: - Ей, приятел!

Оня приближи, като ги оглеждаше безцеремонно; изненада го количеството, което е изпила дамата...

После прекосиха по стария мост над реката, от която лъхаше на тиня и влажен треволяк, свиха в уличките покрай новия пазар и тя силно се притисна в него, когато влязоха в най-тъмното. Погрешно разтълкува действията й и я поведе към квартирата си, която се намираше съвсем близо.

Изкачиха плътно прегърнати стълбището, като се целуваха на всяка площадка; той я подпря на стената и бръкна за ключа, отключи и седна на диванчето, а нея постави на стола пред себе си. Прегърна я през кръста и се опита да я сложи върху скута си. Тя обаче залитна и удари бедрото си над коляното. Стана й синьо.

- Малко съм пияна – усмихваше се и го фиксираше с леко разногледите си очи, - няма да ме харесаш... Виж!... Виж какво ми направи, тарикат мръсен!

Когато се прибра с такси до къщи, влезе като осъдена в оплескания с цинични надписи асансьор. Зад вратата, в антренцето със спарения до болка познат въздух я посрещна мъжът й с цигара в ръка.

- Я-я-я! – учуди се. – Ти откога пак пропуши?

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: