Въведение ІІ

("Господ е българин") ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (8.)

03.02.2001. Дотук (стр. 176) действието се развива в 1904 година. Адриан Леверкюн е студент по богословие в града Хале (200 хил. жители по онова време), старо средище на лютеранството в Германиа. Пак на стр. 176-та се посочва как изглежда почеркът на Леверкюн: „с равно подредени, малко старомодни и донякъде претрупани букви, изписани, изглежада, с краснописно перо (…); много сбита и написана сякаш с шифър, изпъстрена със ситнички вметвания и поправки – но аз отрано бях добре запознат с тази негова техника на писане и можех винаги да разчитам без затруднение неговия почерк”. Леверкюн е 19-20-годишен тук.

Стр. 180: „…отстъпничеството е акт на вяра и всичко е и става в бога, особено отпадането от него”. Заменете „бога” с „комунизма” – и ще се получи някакво откритие за отреклите се от комунистическата практика някогашни партийни членове*; променяйки формата – свивайки вляво и дори в крайно дясно (СДС, например, или Гелеменовите фашисти, националсоциалистите на д-р Иван Георгиев, сина на езиковеда от световна класа академик Владимир Георгиев), нашите отрекли се от своя бог Карл Маркс, Ленин или Сталин комунисти не престанаха да произвеждат варианти на все същата в основата си комунистическа – колкото идеалистична, толкова човеконенавистна философия.

Всяко разсъждение при комунистическата етика е като заклеване пред олтара на човеколюбието, а в действителност не познаваме по-човеконенавистна, по-перфидна, по-ловка система за манипулиране душата на огромни множества хора. Значи, като се отмятат от комунизма като форма, отстъпниците са пак „в комунизма” (в своя бог): и толкоз по-опасни, понеже отровата продължава да се просмуква сред нас, но вече не от едно политбюро, от една Москва, от един вожд, а от нароилите се като ракова метастаза партии и партийки, на които се радваме, като доверчиво ги възприемаме за демократични образувания.

Демократични ли са, може само отвътре да се разбере. О, какви боричкания за лидерство! О какви срамни сцени с подмяна на протоколи, с огласяне на срамни истини за тоя и оня по медиите! И в крайна сметка, оказа се, че с много малки изключения тия нови политически формации все са оглавявани от хора на Държавна сигурност или възпитаници на висшата партийна школа в бившия СССР или тук, в Т. Живкова България.

Тия „верни синове и дъщери на комунизма” под най-приятни за ухото и сърцето имена и идейни платформи: Евролевица, Движение за права и свободи, Съюз на демократичните сили, Демократическата партия на Стефан Савов-Праматарски… буквално всички и естествено „обновената” Българска социалистическа партия, чието име дори е крадено, понеже през 1990 година имаше регистрирана друга формация с това име, докато комунистите още си се водеха членове на „славната, столетницата, орлицата БКП”.

Чуя ли някой да се тресе от бяс, да бълва зли думи, хищно да напада това и онова – казвам си: ето тоя е комунист. Вирусът на Чумата на ХХ век у него е влязъл толкоз дълбоко, че тоя човек вече не успява да мимикрира, даже физиономията му с тез изпулени по бесовски очи почва да ни плаши преди да си е отворил устата.

Добре, но какво значи понятието „комунизъм” за нас, изскубналите от себе си семената на тая маниакална страст? Комунизъм е, според мен, всяко подменяне на човеколюбието с фанатизъм; комунистът „се бори за благото на цялото човечество”, унищожавайки, изтръгвайки човешкото у нас, естствената ни природна доброта.

Любовта се подменя с Безпределна вярност и отдаденост на Партията, и това се изразява в скандиране на лозунги или бойки стихове, громящи това и онова. „Свобода, братство, равенство!” е любим лозунг именно защото е обтекаем, удобен от всички страни и гледни точки. Истината се затулва с вестник „Правда”, който лъже най-безочливо, с вестник „Работническо дело”, който разбива солидарността именно между работничеството срещу неговите същински експлоататори в комунистическа България.

Комунистическата организация неизменно е подривна организация срещу правото на отделната личност да взема самостоятелни решения по съвест, да твори извън стройните редици на фанатизираните и правоверните, т.нар. „най-достойни”. Комунизмът се тресе от амбицията да префасонира естествените правила на човешкия живот в общество, да преобръща с главата надолу дори самата природа***.

Това е ужасяващ схематизъм в мисленето, изведен до позициите на водещ принцип спрямо населението на цялата планета. И всичката тая претенция е пресована в „Комунистическия манифест” още в далечната 1848 година в някакъв мижав провинциален немски вестник. Да не забравяме, г-н Маркс проектираше земното кълбо, планетата Земя като кокетен концлагер със съответните постове за наблюдение и вишки за охрана на „Свободата и Прогреса”.

Цялата дивотия продължава пресована в стария и невехнещ девиз „Партията никога не греши”. Т.нар. „люспене в СДС” след първите еуфорични месеци и години, например, бе осветено именно от тоя красен девиз на комунизма.

* * *

Книгата на Томас Ман „Д-р Фаустус” под формата на роман е едно грамадно по обем есе, стои на границата между художествените жанрове и активно философстващата „висока публицистика”. Това е и разказ, и размишление над ролята на таланта в пространствата на модерната (?!) цивилизация. Писателят призовава чрез внушенията на художествения стил, доколкото го разбирам, за следното: Преди да сме си обяснили докрай Средновековието у себе си, нашата крачка по посока на „човеколюбиво устроено общество от добронамерени личности” си остава само чудесно, но неосъществимо на практика пожелание.

Фанатизмът, йезуитщината, фарисейщината, подлото подсичане на таланта, потисничеството над творческото начало, гръмко заявените претенции на самодоволството, че в миналото си бил еди какво си, тържесвуващата посредственост, крясъците на заслепената сган „Да бъде разпнат!” – все още не са докрай разкодирани, докрай осветени от Разума. Ренесансът не е приключен етап. Съвсем не сме прекрачили отвъд Средновековието. Авторът визира Германия – в частност, а изобщо – Западна Европа; в покрайнините на неговото внимание (с дължимото уважение) е Русия, Източна Европа.

Но мен това не ми е достатъчно; затова, четейки есето му, постоянно в ума ми е България, плътната прегръдка на българина както с руското културно великолепие, така и с мракобесието, което с леден дъх иде откъм болшевишка, сталинистка, а напоследък - и откъм мафиотска Русия на КГБ и бившия партиен апарат на КПСС.

Тия две Русии няма как да не ни интересуват нас, българите. Да не забравяме: именно българската култура от Х-ХІІ век е първоначалото на всичко велико в духовната сфера, което руската нация е сътворила до днес.

Стр. 181: „…онова крепко простодушие (…), необходимо на артиста”. Т.е. главното, най-прозорливото непременно е изтеглено отсам показността, то е плътно, тежко, сивее; мислят го срамежливо, а то е прибрано в себе си, жестоко самостоятелно – едно твърде строго „свръх-Аз”.

Стр. 183. По повод… Индуцирано от прозата на Т. Ман… Пародията е жизнено важна съставка на изкуството; в противен случай, при отсъствието й, изкуството губи интелектуалната си енергия, става безпомощно, самодоволно, еднопластово, назидателно.

Значи, пародията, самоиронията е изместване лекичко, едва забележимо на фокуса: непосветената публика – в първия момент, по инерция продължава да възприема с цялата подобаваща сериозност образа, ситуацията, идеята – докато иззад кулисите с все по-нарастваща интензивност долита кискане, смях, хохот, кикот. То е освежителен душ, втурване на игривото, пролетен повей над изкласила нива. То е празник на интелекта: „А-а-ха-ааа, дяволе! Досетих се какъв номер си ми погодил” – и следва потупване, побутване, приятелски шеговито размахване на показалец, струи светлина помежду ви.

Ами какво друго е изкуството, ако не игра!

Затова най-съвършените му постижения настойчиво нашепват на детето във всекиго от нас: „Животът ли?! Животът е една игра. Не се възприемайте твърде насериозно. Отпуснете си душицата. Стига тая скованост на манекена зад витрината!” И това точно е обляната от слънце жизнелюбива Флоренция на духа, Ренесансът на нашия съвместен живот.

Стр. 223: Рюдигер Шилдкнап – „може би над тридесетте”, пише „стихове със свободен размер, критични статии, къси разкази в стегната проза”, превежда от английски... (225). „…извънредно, дори детински весел човек, надарен с чисто англосаксонско чувство за хумор”. „Висок, широкоплещест, с тесни бедра и дълги крака”, но „ръцете му бяха изящни, с дълги аристократични пръсти (…) и цялата му изобщо осанка беше тъй неоспоримо джентълменска”… (226-227).

Следва

__________________________
_{* Т.нар. дисиденти.

** Един от преподавателите ми в Университета пред далечната 1967-68-ма.

*** По времето на Й. В. Сталин в СССР са разработвани планове да се обърне течението на реката Волга, цели народности бяха прехвърляни да обживяват безлюдни области на Сибир (татари, евреи, някои от кавказките племена и националности). Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: