Въведение ІІ

("Господ е българин") ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (9.)

04.02.2001. Стр. 234-235: „...това едва ли не свещено опиянение, към което наистина като предупредителен знак за неговата лъжовност се примесваше и твърде много дива бруталност, твърде мното безчовечна простащина, твърде много мръсна страст за опозоряване, измъчване, унизяване и което (...) носеше в себе си вече войната”.

Тоя пасаж, струва ми се, добре очертава кресливостта в днешна България – тона на политическите статии, и особено пък взаимоотношенията между политическите партии.

Томас Ман говори още за: „кощунственото пренебрежение на разума”, „греховното опълчване срещу истината”, „просташки разюздания култ на един долнопробен мит”, „престъпното подменяне на това, което е било някога, с отживелици”, „мръсната злоупотреба и жалката спекула с всичко старинно и истинско, честно чистосърдечно, първично немско, от което надути глупци и лъжци ни варяха своето отровно упоително питие”. Авторът прави характеристика на немския националсоциализъм, но питам се: Е, Жоро Бояджиев, не забелязваш ли тия „великолепни качества” как се надигат и днес тук, в твоето отечество?!

За репликата на Марин Кадиев, че е време да почна да пиша роман... Ето отговор, който ми хареса, все едно че аз съм го писал – стр.236: „Нямам никакво намерение да отричам сериозността на изкуството; но когато самата работа е сериозна, човек пренебрегва изкуството, в такъв случай той е неспособен за изкуство”.

„На вкус” – външно, видимо прозата на Т. Ман („Вълшебната планина” и „Д-р Фаустус”) е отвращаваща, вони на вкиснато Средновековие, когато т.нар. „модерно”, т.е. асоциативно, мислене едва-що е прохождало, значи ХІІ-ХІІІ век. Същевременно като че ли няма по-подходяща за стила и чрез стила възможност да се илюстрира раждането на изящната лекокрила проза като следствие от единоборството „средновековно вкостеняло – ренесансово игриво”. Т. Ман – като прилежен немец и средновековен наблюдател – сякаш бясно е преследван от желанието в едно изречение да напъха, да навре, да натъпче всички обстоятелства, причини и следствия, съпровождащи появата на всяко смислено съобщение.

Отвъд тая грубовата изчерпателност (октопод, ракова метастаза, която всмуква всичко около себе си), изгазиш ли калното смърдящо блато на обстоятелствеността, оказваш се ти, Читателю, пред лазурна лагуна със златист пясък и кристални сладостно, романтично полюшващи се води. То е самата Флоренция, Човеколюбието с големи букви, радостта и опиянението, че си жив, сексуално и разумно същество.

Преди двайсетина години, струва ми се – около 1980-та, поетът Любомир Левчев изрецитира „Бездарието е фашизъм!” Дойде време да почнем постепенно да проумяваме, че не само фашизмът, а всяка претендираща за всеобхватност и защитавана със зъби и нокти, със заядливи крясъци идея, колкото и приятна наглед, си е все бездарие. Понеже е куха отвътре, посредствеността вири нос, говори назидателно, раздава безапелационни присъди, тресе се от гняв. Непостижимо е за фанатиците да разберат онова Христово „Обичай врага си повече от себе си”.

05.02.2001. Стр. 257... Обяснявайки изобретената от самия него т.нар. дванадесеттонна или серийна техника на композиране, героят на Томас Ман Леверкюн говори за това, което бих нарекъл „интервали в изкуството”, т.е. за местата, където в музиката без да звучи в буквалния смисъл, мелодията й отзвучава в съзнанието естествено,а ако е писан художествен (или публицистичен) текст, читателят минава над пропуснатите, но подразбиращи се – според логиката в ритъма на изобразяваното – пасажи.

Тия пропуснати места правят тъканта на творбата по-рехава, по-прозирна, изкушаваща публиката да посегне, да пожелае сама да досътворява. Изкушеният, вече като истински любовник – почва да мечтае, да се тревожи от... какво? – от нещо, което идва за него вече не отвън, а от дълбините на собствената му душа. Сред Далчевите бележки за литературата има такъв пасаж: „Вдъхновяват ни за работа (...) несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас”.*

Чудно се получава. Както вчера, когато се поразходихме по двата бряга на рекичката Дерменка току зад Първенец с Емил** и жена му. Джапайки из калта по високия бряг в търсене на мост да минем отсреща, взех да се притеснявам, че... че какво! – не е съдено да минем.

Идиотско чувство! Двете или трите висящи мостчета кротката наглед речица бе прекъснала, бе ги разхвърляла из камънака... и единият от трите моста, по-точно останките му, лежеше сгърчен като труп на убит след сражение с невидима стихия.

Та шетайки около кротичко ромолящата (като излегнала се сластно жена) Дерменка, помислих – не, усетих го с подсъзнанието как, само да пожелаем силно, ама много силно! – и без да има мост, като по невидима опъната над водата нишка ще сме се озовали за миг на отсрещния бряг...

Тия интервали в тъканта на литературната творба са заредени с призив за съучастие, стига авторът да е спрял умело точно на крайчеца над ромолящата под нозете му бездна. Читателят (слушателят), продължавайки да доработва (унесен, по инерция) прочетеното или чутото, преминава по невидимата връв едно пространство, населено вече с неговите лични фантазии и чувства.

Фаустовски, призрачен, шутовски образ... Представям си го тоя читател: върви си умислен, вглъбен... по въздуха. Изкуството го омагьосало, той вече сам твори, макар точно в тоя миг още да не съзнава какво прави. Тъй де, как може да се ходи по въздуха?! Нали логиката ги забранява тез неща, тия детинщини, тия лудории? Гравитацията пренебрежима величина ли е...! Материалното не обгръща ли всякога и плътно духовното като орехова черупка...!

Стр. 270: Описание (откъси) на типичен женкар, някой си Швертфегер... „Облечен като селски момък или във флорентински костюм от ХІІІ столетие (?!! – бел.м., Г.Б.), който много добре подчертаваше хубавите му крака (...), отдаден на празнично настроение и съвършено забравил за нуждата духовно да се издига – идваше да покани „по симпатичен начин” за танц някоя от девойките... (...) държеше всичко да бъде симпатично и всякакви несимпатични прояви да се избягват. (Следва най-разкошното! – бел.м., Г.Б.) Той имаше много задължения и неотложни флиртове из цялата зала”...

Един „Фигаро тук – Фигаро там”, една пародия на мъжкаря в любовните мечтания на женския пол. Същият тоз женски пол призивно кудкудяка реплики, като: „- Боже мой, Рудолф, ако поне не правехте такава сияеща физиономия на спасител, когато идвате! Уверявам ви, ние се натанцувахме достатъчно и вие съвсем не сте ни нужен”.

В крайна сметка, оказва се, кокошчицата няма против да потанцуват точно с милия фавн, ей тъй, за да й завидят другите глупачки, които също в тоя момент ловуват чрез плътта си наивни самовлюбени и заслепени от похот мъжкари.

Тоя тип досадни нахакани мъжлета са като винената мушица: има ги и там, дето най не очакваш, но при условие: да е налице сладострастна женска плът. Те са винаги в готовност да се втурнат, стига да има коя да им подсвирне, да завърти фуста, да разлюшка ханш и гърди, да тропне с краче сърдито, да им хвърли лъстив премрежен поглед, да се изкиска или да примре като кокошчица пред герестия петльо. Струва ми, у Лев Н. Толстой (в един от двата романа – „Ана Каренина” или „Война и мир”) има подобно горчиво-иронично мнение за момците, които по балните салони някакъв ветрец довява на талази – на талази да бъбрят празни приказчици, да подкачат пухкавите госпожички, да кръжат, натрапвайки се на всички с раболепниченето, с тъпите си шегички и жестове на яко ухажване.

* * *

Здрависване, нещо ритуално... Работили сме заедно, вярно – изминали са доста години, известен отрязък от живота сме били под един покрив, служили сме на една мечта, всеки по своему. Няколко пъти съм търсел брод към него, вече след като се разлетя на късове старата редакция на младежкия вестник. Явявал съм му се и силно притеснен, и по-слабо притеснен, и в ролята на наивник (без тогава да го съзнавам сам, че играя понеже тия хора са ми вътрешно чужди с грандоманията си), явявал съм му се и тържествуващ лекичко поради моя си лична победа над мизерията, в която общо взето се движа... На него съвсем не случайно подарих книгата си със стихотворения „Кардиф”, един от тримата, на които подарих тогава, 5 януари 1999-та, и не защото са ми били приятели, а като знак за помирение.

Но не! Не успях ни веднъж да го усетя тоя човек поне мъничко освободил душата си: престанал да ме гледа недружелюбно. Думата „недружелюбно” не е точна тук; той всъщност е любезен, даже прекалено любезен – и в това е недружелюбието.

Нищо не искам от него; всичко откъм него е прикрито затаяване, несъгласие по нещо основно, което явно или го дразни, или го притеснява. Вероятно е добър човек; чувам, харесват го, уважават го, по-млади между журналистите във вестник „Марица” го имат за кумир, за еталон на съвестен колега: те имат предвид неговата уравновесеност, принципност, стабилност (навярно!) в променящата се главоломно политическа ситуация... Ценят точно това, което – усещам, го няма фактически у него, и затова е изнесено на показ, на повърхността.

Срещаме се случайно, на двайсетина километра от Пловдив (нашия роден град), на огряна от косите лъчи на февруарското слънце площадка пред селския ресторант в Храбрино. Ресторантът тъкмо по това време на деня не работи. Разхождал е кученцето си, симпатимен пальок с клепнали уши и едри лапки... Тъкмо си тръгва. Вижда спътниците ми – здрависва се с мъжа, със съпругата му, заобикаля колата, от която тъкмо се измъквам, подава ми ръка... Но защо е това приклякане, тоя почти приятелски, почти дружелюбен вид! Простил ли ми е, че съм нещо различно от него?

Интересен ми е заради скритата му драма. И да искам, не бих могъл да му помогна: много здраво е захлопнал сърцето си, тъкмо това ми напомня особено подчертаната любезност тоя ден. Толкова слаби ли е това, което е общо помежду ни като българи и връстници, па макар и от двете кресливо враждуващи страни на барикадата, която други хора са издигнали помежду ни?

Следва

___________________________________
_{* Атанас Далчев, „Фрагменти”, изд. 1967 г., с. 22.

** Писателят Емил Калъчев. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: