Крайпътен ресторант

ШУШУМИГА*

- Е, там живее, от другия край на улицата. Никакъв не ми е, та ще ти кажа: по-голяма шушумига едва ли си виждал. Пет жени са му на главата, а той кро-о-отък, яд ме е да го гледам. Оная, кьоравата, с едното око, е съпругата, законният му душманин, демек. Всяко петнайсто число му претръсква джобовете; прибере му паричките и после му отпуска по шейсет стотинки на ден - двайсет за закуска, четирийсет за една гроздова.

Пък той вади, мама му стара; бая пара му се насъбира, щото е оксиженист и го търсят хората, особено сега, за тия полиетиленови оранжерии... Ама къде ти! Ония пет женуря, като зинали... Мизерия! Седят вкъщи и по цял ден чоплят семки. Тъщата му, и тя му е на главата, та с нея стават шест; макар че живее в друга къща, на другия край на града, все у дъщеря си кисне. Хората виждат!!!

Авери бехме с нег. На млади години щу ракия се е изпило, щу моми са ни минали през ръцете; орталъкът беше пропищял от нас, двамата. Като герести петлета бехме, на кьотек и на жени налитахме; нямаше кой да ни се опери насреща. Обаче откак му се роди и четвъртото момиче, направо клекна завалията, омърлуши се хептен, та чак ушите му клепнаха. Какво да го правиш! - мълчи, гуши се; викам, тва оня Кътю ли е, не е ли...?

Пий де! Хайде, наздравичка. И утре е ден. Ама аз така знам: не оставяй днешното пиене за утре. Че с тия епидемии знае ли се... Чакай да ти разправя какво стана по-нататък...

Прибира се Кътю каталясал за сън, хапне надве-натри и - право в леглото. Сутрин преди другите става, тури ярма на прасетата и хай пак на работа. Тва живот ли е! С една омазнена ватенка ходи двайсет години, вратът му кирлясал, каскетът - с пречупена козирка, от него мас капе и ей така врътнат на пенджуек; брадясал до пъпа, само очичките му светят като на зверче в капан.

На цялата околия навесите и парниците той ги е правил, търсен е, та и хич не се пазарят, знаят му цената. Ама оназ, кьоравата, все по петите му, винаги го знае де е и с една моторетка - същинска баба Яга с метлата - ходи, та прибира парсата.

Е-е-е, днеска тъй, утре тъй, отвързал се един ден нашият, и къде, мислиш! - право у кръчмата. Еще дай салатка, дай ракийка, еще мезета, еще говежда пастърма, еще суджучета, еще шампанско, еще курвоазие, еще пак ракийка, водчица; гушнал едно шишенце на изпроводяк и те го инджиниер по улиците: тоя тротоар е мой, ама и другия не си го давам!

Като го видели ония женуря, обърнали тавата с люспите, почнали да го ядат още от вратата, ама кротко, щото знае ли се. "Ти - почнала го дъртата - дом нямаш ли си? Кой ходи по кръчмите да си пилей парите!? Тук всичко има: е ти пиене, ако щеш, е ти месо всекакво... Не те е срам! Да ни излагаш пред хората... Какво ще си рекат сега хората? Четири щерки за женене имаш, за тях барем мислиш ли?" "...Мисли той, трънки мисли!" - емнала го и кьоравата, издърпала шишенцето от ръцете му и хванала с юмруци да го блъска по гърба. Не съм бил там да видя, комшиите всичко видели, щото един плет ги дели...

"Ни мъ барай!" - озъбил се Кътю и си дръпнал обратно шишенцето.

"А-а, така ли, пукницо проклета! Сега ша ма разбереш ти!" - накокошинила се оная и отишла, та врътнала ключа на вратата. Кво е станало после, никой не знай.

Тича по едно време комшията Коце, пъхти, едва диша: "Утювай - вика, - че у Кътюви нящу жистоку ша са случи. Щерките му търчат по двора и циврят на умряло."

Скочих па я: бре, семе калпаво, женско! - затриха хубавия човек!

Седим, значи, отвън - щото и голямата порта залостена, надигаме се на пръсти, опиняме шии връз дуваря, а вътре тихо, тиииихо - мухите в кенефа им слушаме как брънчат. "Няма нищо - рекоф на комшията, - задрямал е нашичкият блажен сън. Знам по менека си: най-харно се спи подир пиянство, кьотек и кавга."

"Абе тия са урсуз - кахъри се той, - тоз негов блажен сън да не замирише на вечна му памят!?"

Сбраха се и други отечественофронтовци; тоз рече нещо, оня па рече нещо, успокояваме се. По някое време едно хлапе вика: "Чичо-о-о, гей, гей!" "Кво има бе, малкия?" Дърпа ме за ръкава и сочи: "Гей, чичо, керемидите шават..."

Бря, мааму стара, наистина мърдат. "Ей, хора - развълнувах се, - кво й става на таа къща, бе?"

Изпращя летва, керемидка се претърколи, по нея още неколко, изду се на онуй място покривът като гнойна пъпка и... те го наш Кътю! - върти глава, шава, гаче пиле в полог току-що пресно излюпено - оооп, измуши рамената, протегна ръце, изпълзя върху циглите и седна. "Ееееей - проплака, - не ми е мил животят, бе. Ши са трепя..."

И шишето с гроздовата - у него. Тоз наистина ша стори белята. Подир малко пак проплака: "Еееееейй-ееееееей, мааму стара... еееееххх!" - Кърти се нещо дълбоко, издън душата му.

Изтърчаха онез, двете усойници - кьрламата и дъртата: "Къте, кво щеш? Кво ти стана така изведнъж бе, Къте?" - Търчат назад-напреж по двора, протягат се към небесата като циганки-мисулманки: - Айде, миличък! Слявай от керемидите..."

А той: "Нямаааа, няма да сляна. Извадяйте - кай - грамофоня под асмичката. Искам си оназ песен, мойта" - вика.

"Ам че коя е таз твойта песен бе, Къте?"

"Оназ, мари! Не я ли знайш?!..."

"Коя бе, Къте? Коя песня щеш?..."

"Оназ, дето я свириа на сватбата, кога са женийме с тебека..." - И запя, човекът му с човек. Пее и плаче, пее и нарежда: "Само ти, сърцеееей, си миииий приииияяяятел"...

Изнесоха грамофоня, диктисаха го на ачик под асмичката и го пуснаха да се върти, ама тихинко. А той отгоре, като некой началник-гара... дава разпореждания: "Ша са фърля - вика, - мен животят не ми е мил, пущайте го до дупка тоз грамофон!...

И кво, мислиш?!... Зарадва Кътю цялата махала.

tisss

____________________________________
_{* Разказът е по действителен случай. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: