Въведение ІІІ

("Господ е българин") ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (11.)

_{Продължение от 08.02.2001.}

Руснакът не ми е враг, защото още по-жестоко е мачкан все от същия тип безскрупулни управници. Имам приятели сред руснаците: това са широко скроени, интелигентни и с вродено благородство хора; чак ме е изненадвала всеотдайността им, сърдечността им в приятелството... Но това е жестоко смилан в разстояние на осем десетилетия народ, може би един от най-великите на планетата.

Съсипването на всичко руско започва, да не забравяме, с капиталите на Западния свят, който винаги се е страхувал от вероятността Русия, като източноправославна християнска общност, да не затъмни блясъка на католицизма и протестантството с тяхното лицемерие и по-свободно (както те си го назовават – „модерно”) тълкуване на Иисусовите послания, на философията, която поставя Любовта в основата на човешките взаимоотношения). Източната ортодоксия не си е позволила ни веднъж да тръгне с огън и меч, с кланета и военни походи да се налага по света.

Алкохолизъм, вилнееща престъпност, страховита мизерия – това, подозирам, е проектирано преди стотина години в имперските канцеларии далеч от нас, нейде на Запад... Но и през ум не ми минава да смятам Руската държава за нещо положително. Тая Руска държава почти неизменно е била през последното столетие най-човеконенавистното оръжие за посичане на всичко талантливо и светло в руския човек.

Устремявайки мечтите, въжделенията си към Русия, нашите поробени прадеди са се предоверявали на Руската империя, обърквайки, смесвайки двете понятия – Руския народ и Руския фанатичен чиновник. Обявяваме Стамболов за русофоб, „русофобията му” днес половината ни политически централи въздигнаха за модел на мислене, за ориентир. Но това е мит: тия умни манипулатори и днес ни пречат да проумеем, че обикновеният руски гражданин е антипод на руското мракобесие и държавен цинизъм.

Отвратителната истина е, че нашите два народа никога през последните хиляда години не са имали право на мнение за уредбата на своето отечество. В това отношение Западният човек е стоял значително по-стабилно в политическото пространство на своята държава. И това всъщност е ренесансовата структура на проспериращото общество, което в основата си от ХІІІ век насам неизменно се е съобразявало с интересите на отделната личност, на отделния самостоятелен, уверен в себе си стопанин.

Властникът на Запад, общо взето, само в сравнително къси исторически периоди е бил незаинтересован, безгрижен за това какво мисли за него редовият гражданин или поданик на короната. Представата ни за държавност е изкривена. Избираме уж, а то талантливи, уредни, честни люде – стъпили веднъж във властта, коренно се променят. За година-две някогашните чисти идеалисти виждаме преобразени в безскрупулни негодяи. Защо се случва това?

Защо ли! Защото системата на контрол от низините към върха просто никога не е функционирала в ни една държава на Източна Европа. А то е последица от върховенството не на личността и съвестта (т.е. Бога), а от върховенството на Негово величество Чиновника, Канцеларския плъх, Партийния секретар, Доносника, Мекерето, дървения Лъжефилософ, назначения Писател.

В една селска къща хората са наясно кой е стопанин и кой – перекенде**; разбира се по благосъстоянието, по авторитета на тоя труженик. В държавата обаче на нас непрекъснато ни пречат да разберем кой чиновник колко струва и как служи на народа, който го е избирал за съответната длъжност. Които пълнят общественото пространство с кресливи словесни изстъпления, те ни пречат да видим истината. Тия отровни нарциси са истинските ни врагове, сеячите на раздори поради грандомания и произтичащите от грандоманията ужасни грехове. И става тъй, че раздвояват, разтрояват, разбиват народното всеобщо мнение на парчета. Divide et impera!* Това им е главна грижа на лъжците и продажниците в днешна България.

За личното си достойнство човек се налага да воюва всеки божи ден. Защо допускаме от наше име да говорят недостойни личности! Съвестта е нещо много лично, не се ли предоверяваме от наше име мнението ни да определя, да изразява човек, когото нито сме го виждали, нито го знаем що за птица е? Не искаш да гласуваш, за да не се окажеш в положението на отново излъган; но твоя глас все пак го броят...

Оказва се, всеобщото ни омерзение и потрес от нашите посредствени – и поради това безскрупулни! – политици... пак е в услуга на същите тия политически циркаджии, които десет години ни разпиляват като нация. Е, продължавай да хленчиш тогава, че политиката е мръсна работа, бягай от нея, крий се, заравяй глава в пясъка!

* * *

Стр. 330, гл. ХХVІ от книгата на Томас Ман „Д-р Фаустус”... Коментиращият Серенус Цайтблом фиксира: „...доколкото съставях последните глави, настъпи април 1944 година”. А разказът му се отнася до събития от частния живот на гениален музикант до есента на 1912-та, т.е. три хронологически пласта се налагат един върху друг:

1) относителният ход на сюжета в тъканта на фабулата;
2) времето на авторовия коментар върху сюжета и действащия литературен герой; и
3) времето на самия прочит, когато читателят се изправя пред завършената вече книга.

Това последно „време” е особено важно за мен, читателя – мога да извличам точно ония внушения, които са актуални лично за моето съвремие. (Подир страница-две дословно същото чета у Т. Ман; все едно ме е ограбил, така се почувствах...)

Цивилизацията не е застинал модел, тя е развиващ се прогресивно или регресивно (като налитащи към брега морски вълни) ход на човешкото развитие. Четейки Т. Ман, мисля си как стоят нещата при мене, при нас днес, 53-57 години след като романът е бил още в процес на писане. Авторът е визирал своя опит от вихрещата се по онова време кървава вакханалия (80 милиона убити, поломени съдби, разпокъсани нации). Моето четене е в период, външно спокоен за континента, но не по-малко драматичен, не по-малко наситен с грандомания – най-противния от Седемте смъртни гряха, според Библията.

Четейки, налага ми се да дописвам изреченото от великия писател, фактически ставам един вид съавтор на сюжет, който вече не се отнася толкова и единствено до германската национална трагедия, но включва нещо много съществено за мен – драмата на моя живот като частица от трагедията на моя народ.

Това грандиозно есе, тоя „роман за гениалната личност” мога и да го иронизирам, но то е повод чрез чужда бленда да видя съдбата на таланта в моето отечество. А това живо ме вълнува, понеже у нас талантливото е в много по-голяма степен отхвърляно, отритвано, изтласквано извън обществения дебат за нашите си български драми. В общественото пространство се кипрят какви ли не образи: уроди, травестити, непукисти, самовлюбени – и все напиращи да бъдат възприемани като образец.

Когато животът изиска от нас трезва яснота, тая шумна говорилня пречи. Важно е, разбира се, да ги знам и тия, но по-важно, мисля, е да реша тоя ли е Пътят, тия ли са Личностите, които най-добре служат на обикновения българин и източноевропеец. Обидно малко са спокойните гласове у нас. Не обичам да ми крещят. Не желая повече да ме стряскат с апокалиптични картини на разрухата. Разрухата аз и без тях я знам, виждам я, с кожата и със сърцето я усещам... Интересува ме не какво е състоянието, каква е клиничната картина, това вече го знам; интересува ме конкретно какво аз трябва да предприема, с какво всеки от нас, осем милиона граждани, неотложно да се заеме.

Не мога повече да чакам някой друг да ми се прави, че ми урежда държавата. Държавата, България – това съм аз, простосмъртният гражданин на Републиката! Нима е трудно да го каже всеки от нас, унижените и оскърбените в тая част на континента Европа?

Не им ща помощите, не им ща лакърдиите, дори не ща да ги виждам; нека се изпокрият по разкошните си резиденции, вили, семейни замъци, и там да си живеят щастливи с награбеното... Но боже мой, защо не ме оставят сам да се грижа за себе си, а посегна ли да си потегна имота, работата да си подредя – але-ей хоп! – тутакси изскачат да ми връзват ръцете и краката с измислени от тях страховити данъци, неотложни плащания, хиляди пречки само и само да ми докажат колко съм безпомощен, колко нужни са ми именно техните „грижи”.

Печеля ли добре и по честен начин, държавата ще има повече полза от мен... Ала тях ги притеснява фактът, че – печелейки добре, стъпил здраво на нозете си, разчитащ на своето трудолюбие и предприемчивост, на таланта си... (О-о, това ще е крайно неприятно за тях!), независимият човек, труженикът на своята нива ще се усети достатъчно силен да ги отърси от плещите си, да ги принуди да му пазят интересите точно защото мястото им е да бъдат слуги на тоя угрижен, навъсил чело стопанин на Отечеството.

Как ще им отнемеш „нравствената” позиция, в която сами са се поставили, ако не ги атакуваш нравствено!? Силният личи в спокойствието, което излъчва. Забравихме ли! – куче, дето много лае, не хапе... Само плаши гаргите. Затова ми е криво: че още не осъзнаваме каква сила сме. Милионно множество наскърбени в собствения си дом българи... Здрави, прави – а крещим, вайкаме се, хленчим...

Изборът е върховното ни право. Спокойно гледащия, разчитащия на себе си трудно ще го заблудят. Избираме си слуги, не вождове – това е истината! Когато си търси помощници, ратаи, аргати... стопанинът не го вълнува кой крещи, кой скандира по-верноподанно, а кой от кандидатите действително ще му е от полза. Това да гледаме!

09.02.2001. Стр. 365... Срещам това словосъчетание - "кариеристична революционност", "пристъпа на кариеристичната революционност", та ме подсеща: че всред борещите се "за народа", "за свобода и човешки правдини" особена и многолюдна е тълпата на младите напористи кариеристи, т.е. хора, готови да трошат глави (и собствената си дори), за да се видят във върховете, да са по някакъв начин горе, на трибуната, сред официалните лица, във VIP-ложата, тапицирана с мека ярешка кожа и позлатен обков. И - колкото се може по-близичко да са до микрофона, до рупора, често сами превърнали се в усилвателно устройство, в озвучители на чужда за България идея. Голяма част от "най-достойните другарки и другари" в младостта си са се стрелкали като петлета с червена лентичка на ръкава из опиянения и замаян от движението на чуждите армии из България народ.

Ей таз "кариеристична революционност" е израз на невежественото, завтекло се да управлява. И понеже е именно невежо, то всеотдайно - със зъби и нокти, с цената на младостта, здравето, живота си се вкопчва в някоя особено красива - и поради красотата си - непонятна докрай чужда (присадена отвън) идея.

Тия някогашни перекендета дадоха на страната ни такива "светли образи" като Добри Терпешев, Антон Югов, Тодор Живков, Георги Трайков - хора, колкото посредствени, толкова очарователни (?! - очарователни за кого...) в откровената си "природност". Ами някогашният министър на Външните работи Иван Башев заради интелигентността си рязко се отличаваше от сивеещата бетонно дванайсетица на "Партийните апостоли от Политбюро на ЦК на БКП"; май затова го убиха - че не им пасваше на компанията...

Неспособни да управляват собствен имот, тия обладани от "кариеристична революционност" станаха (по-точно - са станали, понеже не съм бил роден по онова време) учители, възпитатели, вождове на моя народ, "гениални стратези и идеолози" или червената пяна, простичко изречено. Верни до смърт емисари на чуждия за България интерес.

Доброто от годините на социализма у нас е изградено не поради, а въпреки тяхната намеса в обществения живот. У нас, в средите на простосмъртните, за тяхната откровена посредственост вицове се разказваха. А самият Тодор Живков като селски пехливанин разхвърляше по-далеч от себе си по-интелигентните, като Чудомир Александров, Александър Лилов, Андрей Луканов, Огнян Дойнов, независимо че се ползваше от таланта, от знанията им.

И така се установи жалката традиция властта да се огражда преди всичко с верни и послушни, посредствеността в разстояние на половин век да мултиплицира посредственост по-най-горните етажи на обществото. В летописа на грандоманстващата посредственост в България "Славният Ноември 1989-та" е логическо продължение (консеквентност, както би се изразил българският о.з. монарх).

Мечтая си заможен човек, спечелил имане с труд и предприемчивост по честен път, такава личност да видя във властта. Да влезе в управлението не като апаш кокошкар в чужда къща по време на бедствие, а като стопанин, оставил за късо време своите печалби, за да поработи съгласно оная диамантена реплика на Апостола Левски: "Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си" от април 1868 година.

То не е нито грандоманщините на Бенковски, нито върлата страст на Стамболов към върховете. То е монашеско самообричане от обич.

Следва

______________________________________________________
_{* „Разделяй – владей!” (от лат.) Девиз, прогласен от Николо Макиавели (1469-1527), но всъщност основа на взаимоотношенията на Древния Рим с обкръжаващите го племена.

** Неплодна земя, изоставени на самотек угари. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: