Крайпътен ресторант

ЖИВОТНО

Беше як и страстен като животно. Преди да е срещал подобни типове в живота, човек никога не би могъл да предположи, че съществуват. Около петдесетгодишен, с къса сребристолъскава коса като глиганска четина, с малки очички, скрити под надвисналите вежди като в катеричи хралупи, среден на ръст, с издължен труп, кривокрак – единият крак по-къс, та другият го замяташе настрани, ръцете му – боже, упази!... На канадска борба само един от старозагорския затвор можеше да му се опре.

Левак. Дясната му не беше толкова силна, но с левачката съм го виждал да си играе с пудовката като котка с кълбенце.

Веднъж го пратиха да копае в зеленчуковата градина, той взе, че натроши саповете, понеже пръстта там беше спечена, много твърда.

Откъде му идеше тая сила, дявол знай, щото нагъваше и той от същата храна, пък на нас не ни личеше. Викахме му Японския булдозер... Кога правехме пътя за Шишманци, бяха докарали една такава машинка, има-няма колкото двуетажна къща, с един шип пред веригите – къс и закривен, от рапидова стомана; е с тоя шип обръщаше бая канари... Японска работа! С нашенския калпав бензин вървеше; сигур й се е виждал като нашата мила кухня, дето само постно нагъваме.

Аз май се отплеснах, ама ще извиняваш – в тия заведения с такива чешити се среща човек, че колкото и да си нормален, от един момент нататък почваш да гледаш малко по-така на света. Само който е бил, само той знай! Та...

На трийсет и няколко лазарника бил, като го осъдили. За изнасилване... Четиринайсетгодишно момиченце... Завлякъл го в гората и – като мечките: ам-ам... имаше момиченце – няма момиченце. Какво го е правил, пречупил му гръбнака... Хвърлил го в една пещера и затулил отвора с камъни. След година и половина по това го открили: такива едри морени друг не може да дотъркаля.

Как е отървал куршума, не мога да кажа; пък може и да е малко психо; май по тая рецепта се е измушил... Двайсет и пет годинки, значи; от тях осемнайсет вече лежи и така се е сраснал с тукашния режим, че все едно е в цивилизацията. Обаче наближи ли пролетно време, пекне ли слънчицето, запеят ли птичките, нацъфтят ли кокичета и минзухари по припеците край топящите се снежни преспи, очичките му почват бързо-бързо да шарят, вземе да сумти и да повдига едното си рамо – той тъй прави, кога мисли...

И дигне се, та избяга пак... Къде може да иде, освен при жена си и при майка си на село. Добре, ама майка му се поминала, другите наследници катурнали къщата и жена му с дъщеря им – било на шестнайсет, пък сакато, парализирано от кръста надолу... И жена му с дъщерята, значи, останали на къра. Жената – кръгъл сирак, и такъв мъж като й се случил – идилия! Ама това сме ние. Нали мъжът й така се прочул, изобикаляли ли ги като да са прокажени.

Какво е виновна женичката, нали така! Ми дъщерята...!?

Намира ги, значи, Булдозера сред полето, в една дупка се сврели, постлали си черга отдоле, отгоре на четири колчета царевичак натрупали и... леле, мале! – зъзнат в дупката, пък на никой не му дреме за тях: гладни ли са, жадни ли... Жестоки сме това хората, да знаеш. Накрая на селото зад циганската махала, на голата пръст, от рогозки колиба си стимарили, чак манговците ги съжаляват... Мъ смеят ли да помогнат нещо...

Ей, страшно е, кога народът те намрази!

И се хванал Булдозера на мястото на колибата дом да гради... Денем се крие в Балкана, като шумкарите преди Девети; землянка там си направил, под земята, замаскирана, с коминче на двайсетина метра встрани... Нощем камъни събира, пренася ги и на купчини ги нарежда. Пясък – от дерето чак, с чували изнасял. Вар, цимент... Къде се пазарил, как ги довлякъл, той си знае. За два месеца без малко къщица вдигнал до покрива. Вместо дялани греди за ребрата от клисурата на три километра извън село прави мешови дръвчета смъкнал. И всичко на гръб, и всичко на двете му ръце... И все скришом, нощем, да го не видят. Бе, те манговците, че са го усетили, ясна ми е тя, ама виж ги! - никой не се полакомил от тях да го изкаже на властта... Чудна работа. Пък ний - е, на! - за коричка хлебец очите си ще издерем, нищо, че се мислим за праведни българи-християни... Ей на, пости спазваме, в черквата свещи палим, кръстче на врата кой днес не носи!

През това време от управлението къде ли не го търсиха. Нашите колко ли не ги разкарваха обяснения да пишат... Говорим си нощем: тоя път няма да му се размине, може и да си спомнят за първата му присъда, щото много ядосани бяха. И как няма да са ядосани, като бръмчаха из целия окръг да го дирят!

Та така и аз намазах: в нещо като отпуска ме пуснаха, щото бяхме почти земляци с него, селата ни едно до друго. "Върви – викат, - Василев, да проучиш, и умната... Да не се издадеш, че той може и ятаци да си има..."

Какви ти ятаци! Седем-осем пъти да е бегал за тия осемнайсет години – по за седмица, по за десетина дни, пък и – нали ти казвам! – те жена му и детето му не щат да видят, та за неговия хал ли ще ги е еня хората!

Сбараха го накрая. Издаде го един грък, неговата мама... Спипахме го, ама подир два месеца пак драсна. Викат, следите му право към оная пещера с четиринайсетгодишното водели. И туто финита, къде ли рови сега под земята Булдозера. Просто не мога да повярвам, че такъв чешит ще се затрие.

Е, къщата му зад циганската махала така си стои непокрита вече четвърта година. Жена му и щерката, онова сакатото де, и те някъде са се запилели, няма ги никакви.

Ееех, съдба човешка! Пък ми е мъчно за него, макар че не трябва. А!?... Ти какво ще кажеш?

tisss

Екстри: