Въведение ІІІ

("Господ е българин") ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (12.)

10.02.2001. Стр. 408... „ защото човешката неудовлетвореност е без съмнение извор на пророческа интуиция”. Че то е вариант на извода, че изкуството при всички случаи е форма на критика спрямо властта; почне ли да хвали властта, престава да е в пълния смисъл на понятието „изкуство”, превръща се в ерзац.

Стр. 418... „да търси просто общуване, без да изпростява, и да говори на език, който да се разбира и от (...) непосветения...”

Стр. 419:.. „Защото тъй лесно беше да се изпадне в лъжлив примитивизъм, следователно пак в романтизъм. Да се остане на висотата на духа; да се вдъхне естественост на най-издържаните постижения на европейската (...) култура, така че всеки да схване тяхната новота (...); като им се придаде простота...” И т.н. все в тоя затлачен Томас Мановски стил.

Но зад разплулото се надлъж и нашир разсъждение все пак се прецежда истината: че изкуство неразбираемо от обикновените хора, при всички оправдания, обстоятелства, уговорки от страна на автора – си остава някаква форма на тщеславие, егоизъм, безплоден нарцисизъм. Голямата литература е понятна като библейските притчи.

Стр. 421:... „Изкуството е дух, а духът съвсем не трябва да се чувства задължен спрямо обществото, спрямо общността – това според мене (С. Цайтблом говори тук - бел.м., Г.Б.) то не бива да прави заради своята свобода, заради своето благородство. Изкуството, което „отива сред народа”, което прави от потребността на масата, на малкия човек, на еснафа свои потребности, се обрича на духовна нищета...”

Ако Мишо Берберов би видял това (а може и да го е чел...), щеше още по-високо да вирне нос: „Аз съм трансце-е-едентален автор”. Като всяко крайно мнение, и това горкото е невярно; още повече, че думи-понятия, като „свобода”, „благородство”, „потребностите на масата” ми звучат колкото нафукано, колкото снобски, толкова и в разрез с изстраданото, изживяното в тая сфера.

11.02.2001. Защо най-високите сфери в изкуството да са непонятни за – нека го наречем – простосмъртния, стандартния човек, не ми е ясно. Профанацията (снижаването на философския елемент или идея) компромис може да е не защото обикновеният Адам трябва да го разбере, пък не успява, а понеже авторът толкова може, казано в прав текст – няма талант да бъде автор.

Христос е избирал за свои ученици не книжници и фарисеи, а рибари, орачи, занаятчии, хора неизкушени от „изящното”. Но що е „изящно” впрочем! Оказва се, то е тук, долу, в делничния бит, не в принебесните селения, не в пищните замъци и дворцови паркове с каскада от фонтани и позлатени скулптури, пунтиращи древноелинските мраморни статуи на Тирон или друг велик творец на древността. Да приучи човека да открива, да усеща това „изящно” около себе си, вътре в себе си – това е, мисля, мисията на творческата натура.

Другото е алхимия, фокуси заради самите фокуси.

Да се затваря в езотерични (скрити, затворени, непроницаеми) общности от специално посветени е вид отрицание на човеколюбието – нещо противопоказно на самото понятие „изкуство”, степен на изящна безнравственост, на фино лицемерие.

Когато един поет или художник се кичи именно с непонятното, това винаги ми е намирисвало на опасение, на страх да не би да го открият колко безпомощен е. Без да е в положението на слуга, на нещо подчинено, изкуството е начин да се приучи обикновеният човек сам себе си да разбира, на своя делничен живот да гледа като на много специален дар от небесата. Тая наша връзка с Космоса (т.е. с красотата във Вселената) е именно човешкото, което ни отличава от всичко останало на нашата планета.

Какво унизително има в библейската притча! Но виж, унизително е поведението на автор, който се преизпълва със самочувствие именно затова, че читателите му били посредствени, прости, невежи да го проумеят. Не успяваш да омагьосаш публиката, да я докараш до положение да открива у себе си каналите за общуване с най-висши сфери на духа – е, най-лесно е да се правиш тогава на велик, ама не си! Величието е в това повече хора да направиш сами в себе си да се почувстват нравствени, творци в своя живот. Това е демократичната субстанция на истинското творене; другото са ефектни пози, снобизъм.

Друга тема е вече, че самият процес на сътворяването е преминаване през кръстни мъки; Христос върху кръста и... последвалото възкръсване – това е чудото на творчеството. Казваме, че то е радост, но преди да усетиш просветление налага се да изживееш, да преодолееш ада у себе си. Големите творци са и големи страдалци, под тях винаги клокочи, тресе, глухо ръмжи бездната, разделяща като две континентални плочи епохите.

„В мен срещата на две епохи стана – изрича Пеньо Пенев, - ехтя у мен двубоят им жесток!” И по-нататък, пак в същата поема* следва пароксизмът на творческото горене:

„О, възели на сто въпроса, търсещи решение!
О, възели на напрежението!
Зад моето чело, родени от съмнението,
насрещни ветрове се бият, вият страховито,
събарят канари от неотменните задачи,
бунтуват с бяс едно небе, тревожно, гръмовито;
връхлитат тежки облаци, бучат и плачат
и слепоочията се замерват със светкавици:
клокочи буря, адска буря вдън душата ври,
от нервите ми опнати тя звънки струни прави си
и моя мозък осветкавичен гори...”

В нощта на самоубийството (14 април 1930 година) Владимир Маяковски, пишейки последни редове, пренебрегвайки всякакви канони, задръжки, паразитиращи обяснения и обстоятелства, пренебрегвайки дори пунктуационните огради, на един дъх като изливащ се втечнен бронз ще изплаче с гордостта на гения:

„Знам силата на думите на думите гнева
Не тези на които ръкопляскат ложите
Ковчезите скачат при такива слова
и марширувайки напускат гробищата
Задраскват не печатат Но късайки юздите
препускат думите език изплезили
след тях пълзейки влаковете идат
да лижат ръцете груби на поезията
Знам силата на думите Ще кажат ах
листенца стъпкани във вихъра на танца
Но въпреки това човек с душа и устни
и с гръбнак...**

Фарисеите продължават да нижат „величествени” изповеди, да се загръщат плътно в златоткани царствени мантии, но не виждам по-велико нещо в тоя наш живот, по-гордо нещо не знам от оголеното, изтерзано до кръв сърце на Любовта.

* * *

Между „кървавото варварство” и „анемичния интелектуализъм” лежи просеката, по която от култ се върви към култура, която пък култура (ако не се зарежда с първични, „бесовски” енергии – би се изродила в хилава предвзетост, в префърцунен цивилизасион... Това – по повод Т. Манови разсъждения (вж. стр. 482-483). Философската позиция на Т. Ман е на угрижения за разклатената здравина буржоа от Западна Европа; тоя тип мислене е готово да се възторгва от колективистичния порив на комунистическия модел тоталитаризъм.

Колкото и да е велик като мислител и романист, на автора му липсва именно реалният досег с мракобесието на военния болшевизъм. Комунизмът е далеч по-перфидно злодейство от откровената наглост на националсоциалистите в Хитлерова Германия. Фашистите на Мусолини са като хлапаци-пакостници пред извергите на сталинизма; тия изверги обаятелно се кипрят и днес, навлечени в агнешки одежди на демократи. Дори се правят на обидени. Обидени... че не били разбрани от народните маси.***

Стр. 491... „Примитивност – решаващо качество във всяко изкуство и преди всичко в театралното”... Любопитно! Не случайно от детските си години още съм подозирал, че не говоренето, не изговарянето, а изразяването с мълчание е по-интелигентният, по-пълноценният начин за съобщност. Баща ми беше мълчаливец, и въпреки че не бе многоучен (учил бе до съответстващия на сегашния VІІ клас), поставял съм го винаги по-горе в интелигентността от майка ми, завършила висше образование по педагогика и може би най-интелигентна между децата на Борис Дявола от Пазарджик, пък така я преценил и баща й, та само за нея бил склонен да се охарчи за обучение в чужд град.

Да кажеш, да изрецитираш... пред мълчаливото лице, което говори – то си е наистина в известен смисъл примитивност.

Подозирам, има примитивност, която не иде откъм животинската ни субстанция, а от противоположната страна – като ехо, като откат от излъскания, безплоден, огладен от прекалено достъпната информация мозък. Едно състояние на умствена недостатъчност поради пресищане с готово смляна информация; просто човешкият ум е повече излъчвател, отколкото депо за сведения откъде ли не: отнемат ли му възможността да обработва данни, да комбинира спомени и проекти – той, интелектът, загива... Задръстването на каналите за информация е също форма на мракобесието, на средновековния обскурантизъм****.

De profundis (лат.) – от глъбините ...въздавам тебе, Господи... Начало на католическа молитва (стр. 423).

Стр. 491: ...”Не умееше да разграничи сцената от живота; тя беше артистка и подчертаваше, че е артистка (може би тъкмо защото не беше истинска артистка) и в държането си вън от театъра”. Фалшивото ще ти извади очите, за да го забележиш: така и говорещите на висок глас за поезията си „поети”.

12.02.2001. Стр. 512: ...”така че не беше вече необходимо да се притежава извънредна пророческа интуиция, за да се прозре, че тук има нещо за оценяване, нещо, което чака да бъде разгласено”.

На „Кардиф”, строго погледнато, сега – три години след като я издадох на свои ( и на Re.) разноски и никъде с нищо не ми бе сторена отстъпка при издаването – та на „Кардиф” не усетих някой да е обърнал внимание, да е „прозрял” (смешна за тоя случай дума), „че тук има нещо за оценяване, нещо, което чака да бъде разгласено”. И какво правя! И как приемам това пренебрежително отношение, което сборникът не заслужава!... Правя се, давам вид, че не забелязвам липсата на внимание. Заравям по-дълбоко у мене си тая пареща болка:

„Слепци! Просяци! Суетни! Няма да си мръдна пръста дори повече за тая книга с послания до вас. Виждам колко разбирате от изкуство... Каквото трябваше, направил съм го от моя страна; но нямам капка желание да ограмотявам фарисеи, които се пъчат пред други фарисеи колко разбират от духовни работи”.

Поставил съм светилника на прозореца; не го държа тоя светилник под одъра, ала светлината му кого е направила по-благ, по-човечен! Или изпадам в ситуацията на героя княз Мишкин от романа „Идиот” на Достоевски?! В моя си живот, чувствам, няма да го срещна тоя мой читател. Писано ми е кресльовци и луди да ми се изпречват на всяка крачка. Ала с кресльовци и луди не ми се занимава.

Заравям тия ръкописи като семе, за да послужи на Някого, който може би не съществува, няма и да се появи...

Стр. 531: ... Адриан Леверкюн е 38-годишен вече. Вече е написал най-важното. Известността му се гради върху (донякъде!) бягството му от светското общество... Така е според автора на романа. Но ах! – моля ви се, какво бягство е то?! Та милият Леверкюн е непрекъснато канен на светски и снобски приеми, около него като рибка-сателит кръжат скрити и явни почитатели на таланта му... Хищното зверче у мен се усмихва, ехидничи: „Какво ви е известно за самотността, г-н Томас (Ман)! Та знаете ли какво е да бъдеш самотен Вие, във Вашата (поне стремяща се да изглежда благовъзпитана, колкото и комплексирана да е) Германия. А какво да кажем ний, с гайдите? (Да използвам Радичковия лаф.) Можете ли да си представите как се живее сред народ, чийто мозък е промиван денонощно от "високи" личости като шоумена Слави Трифонов, духовния камертон г-н Иван Кулеков и музикалния гений травестита Азис!*****

Стр. 589: ... "Да се теглят граници, ще рече да се престъпват”.

Стр. 611: ...”Типичното не ни въздейства, само индивидуалното ни кара да загубим самообладание”.

Стр. 631: Откривам още едно съвпадение (пак с чувство на ограбеност): „Но защо на художествената парадоксалност (...) да не отговаря един религиозен парадокс, а именно, че от най-дълбоката безнадеждност (...) може да се долови и някакъв зачатък на надежда? Това би било вече надежда отвъд безнадеждността, би било трансцедентация (?! – бел.м., Г.Б.) – не предателство спрямо него, а чудо, което е нещо повече от вярата”. Все тъй объркано написано или объркано преведено! Това съм го изразил вече, има го в част 3. на есето, печатано в последния за 2000 година брой на вестничето „Арт-клуб”.

Стр. 638: ...Хубаво казано (макар и не нова мисъл): „Предимството на музиката, която не говори нищо и казва всичко, пред еднозачността на думите никога не ми е била по-очевидна закрилящата необвързаност на изкуството изобщо в сравнение с откритата грубост на пряко изреченото признание”.

Стр. 639: ...”то беше тиха, безмилостна сериозност, беше изповед, истина...”

Следва

_____________________________________
_{* Пеньо Пенев, „Дни на проверка”, 1958 г.

** Превод: Стефан Цанев.

*** Точно ролята на обиден и неразбран щеше да изиграе месеци по-късно главозамаял се г-н, дето съсипа СДС и вече е Командир на сегашната ДСБ.

**** Обскурантизъм – (от лат.) схващане, според което простолюдието следва да се държи далече от просвещението.

***** Добавено при преписа таз вечер, 16 декември 2006 година. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: