Крайпътен ресторант

КОЖА

Жената е по-сладка от живота и по-горчива от смъртта.

_{Соломон (около 960-935 г. пр. Хр.) - цар на Израелското царство, приписва му се авторство върху някои текстове в Библията}

Дамата – пищна, около четирийсет и няколкогодишна, с обилно нанесен по лицето грим и виолетови сенки, които вероятно личат от стотина метра, се бе отпуснала в артистично непринудена поза върху дебело тапицираното единствено кресло в сбутаното бижутерско ателие и барабанеше с пръстите на дясната ръка: ту-пу-ту-туп, ту-пу-ту-туп. Погледът й лениво следеше как бижутерът човърка по една платинена халка с миниатюрните си инструменти.

Беше й тъпо. Беше й омръзнал раболепно приведеният му охранен гръб на трийсет и няколкогодишен фавн, добре гледан, с късо подстригана малка брадичка тип катинарче – когато звънчето над входа се разлюля мелодично: цън-цън, цън-цън… и вътре с едното рамо напред нахълтаха не, а влетяха две млади особи, мнооого по-семпло облечени.

- Недко, здравей – с прибрани пети и ръце, вкопчени една в друга пред гърди, издекламира трийсетгодишната, - Ко стаа с онзи моя пръстен?

Вместо отговор той направи плавно движение само с китката, демек: разполагайте се, както намерите. Хич не я и погледна, та тя, леко смутена, посмести двете табуретки по-близичко до стената, и като направи лек мигач на другата, която почти се беше гипсирала, прибра полата си зад коленете и седна. Онази, с все още съвсем ученическо изражение на двайсетгодишно маце, се тръсна като посечена върху нещастната табуретка.

С ледено спокойствие на английска аристократка четирийсетгодишната изтърпя цялата процедура около настаняването, пък си пое дъх издълбоко и подхвана несъмнено прекъснат по средата разговор:

- Синът ще ме чака в шест и половина… Обещала съм да му купя един джинс. Той обаче си харесал два. Викам: мами, щом на два си се меракландисал, двата ще вземем, какво толкоз! Нали?

Фавнът измуча нещо нечленоразделно и радостно в отговор. Спомена се нещо за пари.

- Пари си имам – рече тя. – Ето! – И разтвори едно колкото дисаги дамско портмоне, та всички видяха между вносните банкноти и няколко чисто новички петдесетачки.

Настъпи неловко мълчание.

- Таа е моя приятелка – обади се трийсетгодишната в посока към Недко. – Иска да си поръча едно пръстенче… Кво ши кажеш?

Той пак завъртя ръка от китката; този път обаче китката му изрази нещо от рода на: „Не ми досаждаш, ще ви обърна внимание, само бъдете така добри…” Двете – трийсетгодишната и четирийсетгодишната, кръстосаха погледи като самурайски мечове източени. Ле-ле, как не си допаднаха!

Новодошлите жадно заровиха главици в няколкото опърпани цветни списания с рекламки на модни дрешки и обувки, на дамско бельо и прескъпи мазила и вонливи течности за чар и красота. По някое време трийсетгодишната – оперено миньонче с режещ като бръснач поглед, покачено върху поне двайсет и петсантиметрови токове, извади бележниче и почна да си скицира една бална рокля с гол гръб и голяма джуфка на задника в отровно зелено.

Шу-шу-шу, шу-шу, шу-шу-шу… долиташе непрекъснато от техния ъгъл и караше четирийсетгодишната да хвърля натам погледи, преливащи от отегчение. Към седем и петнайсет миньончето вдигна очи към бижутера, който все така си стържеше върху платината с бормашинка, колкото писалка „Паркер”, и тъй като онзи не даваше особени признаци на живот, обърна се към мадам английската аристократка на чист книжовен български:

- Синчето Ви, мила, очевидно е твърде възпитано дете…

- Щом ще става мъж, отсега да се научи да чака – процеди през зъби мадам. Все пак подир минута почна да се надига от топлото гнезденце.

Бижутерът скочи, съпроводи я до вратата. Като че ли искаше нещо изключително, съдбоносно да й сподели, но тя мина край него като английска ескадра край бреговете на Тамбукту. Цън-цън...- отзвъня звънчето.

Двайсетгодишната беше шашната от маниерите на онази, която спокойно можеше да й бъде майка, но – до момента поне – й се явяваше съперница в мъглявата област, където Евините щерки са най-упорити. Фавнът разкопча бялата си работна манта, и кръстосал крак върху крак, най-после обърна човешки поглед към двете симпатични същества.

- Е?! – любезно усмихнат, сякаш беше друг човек. – Кво ви води насам?

Цън-цън… Разлюшка се звънчето. Полъхна леден ветрец отвън и в стайчето величествено се понесоха телесата на мадам. Прекоси, седна си на трона, като мърмореше:

- Отишъл си… Ще види той един джинс… Джинс, ама на мук!

Двайсетгодишната искрено й се възхищаваше. Личеше, че гори от желание да я докосне с пръстче, особено – скъпото й кожено палто…

- Извинете – рече мацето, - палтото Ви от какви кожи е направено?

Този въпрос очевидно и друг път е бил задаван на мадам, защото отговорът беше великолепно отработен. С вирната брадичка:

- От кожи на драни мъже.

Но миньонът с двайсет и петсантиметровите токове беше адвокатка* и ударът й дойде с поразяваща бързина и прецизност:

- Недко! Не ти ли се струва, че тук завоня на кола-маска? Да не се е подпалило нещо при теб?!

Фавнът вдигна рамене и ръце като египетски жрец. В очите му се четеше недоумение.

- Скъпи – проплака мадам аристократката, - чу ли сега! Това е от парфюма, който ти ми подари...

- Ама по-скъп не можах да видя – замига на парцали фавнът.

- Не!... – тропна тя с крак. – Още утре ти го връщам! – И като затръшна с все сила разбрицаната врата, отплува неутешима и горда като Великата морска армада на Нейно Величество кралицата на Великобритания в неизвестна посока.

tisss

_________________
_{* Името й е Тони Баева.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: