Въведение ІІІ

(„Господ е българин”) ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (13.)

14.02.2001. За естественото човешко право личността да доработва, да променя както позицията си, така и сама себе си... Нали докато сме живи, все се учим! Иде ми това на ум, като чета в книгата на Стефан Цанев „Убийците са между нас”, издадена през 1996-та, спомен за известния детски поет, любим автор на хиляди деца от моето поколение*.

Тук Стефан Цанев разказва как в далечната 1963-та тогавашният главен редактор на вестник „Стършел”, печатайки на уводно място стихотворението „Репетиция за парад” на младия в ония години поет, го е предпазил от репресия не само от страна на партийната цензура, но – много по-важно! – предпазил го е от физическа разправа от страна на силовите органи на властта.

Да си припомним, това е оня исторически отрязък от най-новата ни история, когато функционираха лагерите, в които психически, а не рядко и физически, са умъртвявани т.нар. от комунистическия агитпропчик „ренегати”, „буржоазни отрепки”, „шпиони”, „агенти на империализма”, т.е. меко казано – личности, заподозрени, че не споделят вдъхновено и безрезервно „единствено правилната партийна линия”.

Не стихотворение, цяла поема бях написал, само че десетина години по-късно, някъде към 1973-74-та; та и от тоя факт се чувствам пристрастен към така описания случай. Може да е било и под влияние на лириката на Стефан Цанев, с чийто стихове още в 1963-та като кръжочници при Никола Джоков в пловдивския младежки вестник „Комсомолска искра” – някакви запалени по литературата гимназисти, ние, десетина души с жълто около устата, се учехме на журналистика и поезия, събирахме се всеки четвъртък надвечер около Джоката.

Всъщност, в оная 1963-та името Стефан Цанев за нас беше символ на истинска, честна позиция спрямо фалша и скудоумието в България. Значи, също съм писал нещо, вероятно посредствено и неумело, за ония траещи по седмица-две необикновени зрелища – да се репетира на площада... масов, всенароден ентусиазъм със съответните скандирания „Да живее БКП”, „Вечна дружба с СССР” и прочие за предстоящия, пак „всенароден” празник.

Дивотия! Може ли ентусиазъм да се отрепетирва?! Естествено тая вакханалия на сляпата вяра, на партийния фанатизъм не може да не буди учудване у човек, който разсъждава с ума си.

В статията си Стефан Цанев припомня жест на Асен Босев; ето какво казва (както твърди авторът на статията) самият Босев десетина години подир случая: „Не знам защо реших да ти помогна. (...) Спасението беше да се играе ва банк: на първа страница, на най-видното място (...), афиширано - лично аз поръчах винетките – в упор, да се стъписат: „Сигурно ние бъркаме...” (т.е. бъркат тия от политическата цензура – подчертаното и бележката мои, Г.Б.). И успяхме, нали?”

Това са думите на Асен Босев, да кажем, около 1973-та изречени в собствения му дом. Хубаво звучат! И тъкмо да реша, че ставам свидетел на кристално ясна постъпка, пример как рицарството, духовният аристократизъм надделява над уродливата бетонна убеденост на „праведниците”, тъкмо да си помисля, казвам... пред очите ми лъсва частушка, писана от Асен Босев в навечерието на 20 декември 1949 година, 70-ия рожден ден на Йосиф Висарионович Сталин:

На един предател...

Днес цял народ за него казва:
- Държал съм бил змия у пазва!
А винаги змията той
я щедро награждава с бой –
за миг главата й премазва...

И за да не си помислите, да не объркате в чия чест са писани тия редове, ето началото на хубавичко послание в същия стил, сътворено очевидно с участието на същата личност (А. Босев е сред „водещите български интелектуалци” в 1949-та):

До генералисимус Сталин

Само Вашето проницателно око можа да види и разкрие престъпната шпионска група на (...). Ние Ви изказваме дълбоката си благодарност, задето ни помогнахте да разкрием и обезвредим шпионската група на Трайчо Костов, която в съгласие с предателската банда на (...) и под диктовката на англо-американския империализъм си беше поставила за цел да...

Е, драги ми Смехурко! Това е все същият Асен Босев. Има разлика, разбира се, когато говориш изобщо – и когато пред теб е съдбата на конкретен човек (в случая – съдбата на талантливия млад Стефан Цанев). Озадачават обаче последните думи на въпросната статия от книгата „Убийците са между нас”:

„Ние си водим много точна сметка кой и кога ни е забил нож в гърба, а много бързо изтриваме от паметта си ония, които са ни прикривали със себе си. Защо?”

Наистина – защо Сатаната и неговите подопечни посягат понякога към казана с врящата смола да изтръгнат от мъки някоя „грешна душа”? То проява на милосърдие ли е? Индулгенция за натворени гадости? Или – което ми се струва най-логично – начин да се купи талантът, да се огради, да се прикотка, да се подчини?! Ами тоя стил у господина! (Вж. подчертаното с удебелен курсив в предходния абзац.)

Отбелязвам си тия работи като читател, пристрастен към творчеството на поета, драматурга, публициста Стефан Цанев. Крилати фрази за цялото ни поколение на родените след 9.ІХ.1944-та бяха изхвъркналите като искри откровения:

„Носете си новите дрехи, момчета!”
„Момчета, внимателно на завоите!” или
„Послушните момчета не ги съдят”...

Да, ние лягахме и ставахме с тия горди стихове. Колкото се отнася до поета Асен Босев, не виждам какво толкова може да се каже освен латинската сентенция: "De mortius aut bene, aut nihil"**, но с горчивата усмивка, че е бил и той в договорни отношения с дявола.

15.02.2001. Джефри Чосър (1340-1400), „Кентърберийски разкази”***. Не зная как звучи на английски език, на български обаче тоя Чосъров слог твърде ми допада. Както се изрази Re. тия дни: „Стига толкова си се задълбочавал в разни драми и нещастия; необходимо ти е вече нещо по-весело, по-свежо”. Е, може и не точно с тия думи да го е казала, важното е, че аз така го приех; това съм разбрал, значи. И тъй, да сменим иронично-строгото с иронично-шеговитото!

Ето няколко реда (стр. 41), за мото подходящи...

А подир туй, без много да отлага,
Той яхнал коня си, раздиплил флага
и тръгнал със войските си...

Една думица – „раздиплил”... и лъсва усмивката. Ха оттук-нататък гледай сериозен, гледай трагично на сюжета!

Стр. 48: Понякога, уви, така безумно
срещу съдбата ний роптаем шумно,
а тя ни дава често, без да знаем,
дар по-богат, отколкото желаем.
Мнозина към охолство се стремят,
а то им носи болест или смърт,
мнозина други бягат от затвора,
а вкъщи ги убиват близки хора.
И често, паднали на колене,
не знаем за добро ли, или не
се молим...

* * *

Асен Иванов Босев, роден на 22 ноември 1913 година в село Руска Бяла, Врачанско. Печата едновременно с Вапцаров от 1932-36-та. Завършил право и дипломация през 1942 година; за разлика от поета от Банско прави успешна кариера в живота: зам.главен редактор на партийния вестник „Заря” след 9.ІХ.1944 г., редактор на „Работническо дело”, после – съветник по културните въпроси при Българското посолство в Москва, от 1961 до 1965-та (епизодът с младия Ст. Цанев) е главен редактор на партийния вестник „Стършел”.

____________________________________________________________
_{* Вж. епистоларно оформената, като писмо до поетесата Станка Пенчева статия „Спасението беше да се играе ва банк”.

** За мъртвите или добро, или нищо.

*** Изд. 1980 г., превод на новелите в стихове от английски: Александър Шурбанов. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: