Въведение ІІІ

(„Господ е българин”) БЛАТОТО И ЛИЛИИТЕ

17.02.2001. Задушница... Всичко се е родило от недоимък. От недоимък, казано с друга дума – от неудовлетворението. Защото ситият е спокоен и не се изкушава. Неудовлетворението е раззинала уста; ходи назад-напред, обикаля света, а очите му гледат внимателно за плячка. Всичко се е родило от недоимък, което си е самото нарушено равновесие, самата нарушена хармония, самата ранена Любов.

Ситият не твори, не създава; той и не търси, понеже всичко му е под ръка. Кой мечтае най-силно, моля!... Който най си няма, той най мечтае.

И като назовава нещата, които иска, по име, значи, като ги кръщава... дава им златен образ, прави ги икони на мечтите си. А това си е опитомяване на дивото, на животинското, на природното.

Ето как човекът се научил да говори. Всяка дума той издърпвал с копринена нишка от неудовлетвореното си, от изпълненото си с лакоми желания изгладняло сърце. И обличайки в звук, в членоразделна реч нещата наоколо, ние ги опитомяваме, караме ги да ни се подчиняват някак. Което бяга подплашено настрани и съзнанието не успее да го улови, да го опише, да го изкаже, то си остава неясно и чуждо, то е сянка на облак, нещо заекващо с оросено от пот лице и тяло, но неопределимо. То е самият хаос, но и вече предчувствие, но и вече предвкусване на ловна страст.

Кой твори, кой бленува, ако не гладният!

* * *

Нарекох я „гургулица” и не знам защо, даже не се и бях замислил – думата сама ми дойде на устните. И то е представа за нещо с бяла лебедова шия, вдигната брадичка. Не трябва да звучи обидно: гургулицата не е гугутка, макар двете да назовават като че едно и също. Ето как странно се държат понякога думите; оказва се, самата подредба на звукове вече говори над смисъла. Понеже „гугутка” е нещо сивеещо и обикновено, което кълве трохи по земята или чисти пера, кацнало на стряхата, а „гургулица” е птицата, когато лети, предизвиква възхищението, подканва ни за улов.

Едното е самата скромност, другото е недосегаемото – и точно в него е изкушението, гладът за творчество, което вече е самата красота.

Всяка дума (освен назоваването) е и образ от звуци и сенки от облаци. Така си обяснявам защо моите приятели така чудно съответстват на собствените си имена. А оттам вероятно иде и желанието да доработваме сами официалните имена... Защото „Георги” не е „Гошо”, нито е „Жоро”, а и версиите на „Георги” са повече от петдесет. Тия варианти на името са като нюанси в палитрата на художник: художникът най-добре си знае защо посяга към една, втора, трета от представите си за строго определена натура... А може би това става интуитивно, т.е. импулсивно, вследствие неподвластен на разума вътрешен подтик.

Назоваването е хвърляне на ласо, на копринена примка върху общите настроения и представи. Назоваването определя не само целта, но и кой е ловецът: добър човек ли е той или мерзавец. О, как силно ни говорят цветята, птиците, обикновените предмети, с които така сме свикнали, че сами вече преставаме да ги забелязваме! Обаче да сътворяваш, то е да виждаш обичайното наоколо си в златиста, особена премяна и значение. Мене пренебрежението към едно или друго ме зарежда с желание за работа.

* * *

Човечеството, хората – мравки, които издигат гигантски дворци, нещастни бедстващи, които създават великолепие, непрестанно се съревновават с представата си за някой си Бог, който нито го има, нито ни забелязва от Космоса.

Живеем като термити – достатъчна е стая, три на три метра, и ако крехката врата е добре затворена, сме спокойни; въоръжаваме се до зъби, а врагът ни най-страшен е в самите нас: носим го в гените си, носи се той като тресчица по вълните на алената ни кръв пенлива – невидим, недосегаем. Какви наивници, леле! Все чуждите богатства в очите ни, а своите богатства не ценим...

И защо му е на човек да се съизмерва с някакъв си бог?! Чудна работа! Ама че глупаво! Вместо да се радваме на това, което ни е дадено, ламтим света да налапаме, да го смелем с думи и език нахален.

Че смиреност липсва ни, то е пределно ясно. Ала не е ли разкош самото мечтаене, подготовката за война, потягането на ловното снаряжение! Мравки ли?! Че какви мравки сме ние, така наивни, но и така жизнени именно с илюзиите си!

* * *

„Амон” – оня, който крие себе си (от древноегипетски), т.е. неназованият, творецът на вселената; „скрита същност”. Амон е "Онзи, който сам се създаде". Който опита да го обясни, загива. Нещо като любопитство с голи сетива, като да галиш късче радий... Вселената била тъмна, мълчалива, неподвижна. Амон е творческият изблик на енергия... От него започнало „времето”...

Змията е като изстрелване на семе в утробата; затова вероятно преди три и половина хиляди години змията са назовавали Кем-Атеф или „Оня, който е завършил своя миг”. Че има ли по-върховен от екстатичния фокус на съвкуплението, мисля си. Жреците в Древния Египет не са за гледане отвисоко; грешим, като се мислим за по-напреднали: логическото познание не би трябвало да се състезава с интуитивния образ, а да се допълва от разкоша му, а защо пък не – понякога да му дава преднина, старателно описвайки сетне гъвкавите му откровения.

Ако, строго погледнато, Истината е трансцендентална (винаги изплъзваща се от логиката ни), не е ли интуитивното познание оня светкавичен лъч, който ще я фиксира върху хартията или папируса?!

Древните митове са кодирани откровения за Човешката душа, за Духа, който е в нас, за собствените ни странности. Ето, например, цикъла от сюжети около митичния град Тива. Върху им се гради философското великолепие и величие на цялата Древноелинска драматургия (Есхил, Софокъл, Еврипид...). Какви хоризонти за изследване са това! Съвременната модерна философия бледнее пред тяхната многопластовост и многопосочност. Подозирам, самата философия като човеколюбие е по-малко изящна и по-малко ужасяваща в апокалиптичните си видения от космическата хладна яснота на Древния мит.

Не говоря за постижения като крайна цел, като стремеж към завършек; говоря за самия ход на познавателния процес като безкрайна спирала от собствения ни пламтящ интелект (което ще рече „усет”) към ледената сърцевина на Космоса.

Не се притеснявам от любопитството си в тая сфера. Тракийската пепел под нозете понякога скърца между зъбите ми, за да не забравя, че не съм нищо повече от другите простосмъртни: просто стрък трева, който се любува на небесата над нас. Ако не аз, някой друг ще го запише – ако вече не е отбелязано в книги, които не съм чел.

20.02.2001. Няма по-висок духом от оня, който твори в смирение за другите, пренебрегвайки своето – самолюбие, разни суети. Висок е орачът, на чиято нива се уповава светът, без да се интересува кой е орачът. Нозете му в калта газят, очите му са в облаците. Приоблачен е погледът, с който ни гледа, а ние крещим: „Наивник ли е тоя? Защо е такъв отнесен, сякаш не е от тоя наш свят?” ...И друго крещим: „Тоя пък за какъв се мисли! Я да го смъкнем долу, сред нас! Стига е броял звезди посред бял ден”.

Но кой е тоя?... Аз мисля – човек като всички ни, само зрението му е малко по-остро, та ни плашат тия негови очи. Поне упрек да имаше в тях, ала не – няма назидания, няма мръщене от негова страна. Така ни съзерцава Космическата бездна отгоре. Е, няма прошка за такъв човек. И се втурваме да му покажем каква мизерия е животът... Ала колкото повече го мачкаме и бием по лице, толкова по-висок израства. Пък ние – джуджета, боричкаме се да се покатерим по глезените му.

* * *

Лоши работи. Цигански банди от няколко години върлуват, крадат по автобусите и няма кой да ги озапти... Дотам са станали нагли, че вече открито грабят пред очите на пътуващите българи. Чувам разкази за грабежи по градския транспорт, линия „36” и линия „26”, и линия „6” в Пловдив. Жертвите обикновено са жени или възрастни хора. Граби се по най-хайдутлъшкия начин, по всички „правила” на мародерството и откритата престъпност.

Кого да обвинява народът! Простият обвинява манговците, циганите му са в очите; пък си мисля: виновни са тия с белите ризи и скъпите вратовръзки, дето съсипваха – разрушиха я издъно държавата ни уж демокрация да правят, ала тяхната „демокрация” превърна българския гражданин (бил той българин, циганин, турчин...) в измет, в наплашено стадо, което търчи назад-напред из кошарата и се блъска в бетонни стени с побелели от ужас очи.

Отнеха ни гордостта да се назовем българи, достойнството ни опитват да изкоренят. Бедният, гладният е готов ръка и на касапина си да целува; жените станаха само за подгавряне; младежта се изражда поради отсъствие на други образци освен проспериращи лекета, мухльовци, мекерета, разбойници, селски тарикати, опропастители на българщината. Къде са нашите бащи и деди, къде сме ние! Зъбите ни тракат от шубе, и има защо даже от един манго да се страхувам вече, че ще ми влезе в стаята посреднощ да ме ограби, да ме убие, жена ми или дъщеря ми да изнасили. Ей това е целта на занятието – да се хванем с циганите гуша за гуша, та ония отгоре да си веят байрака безнаказано.

Е, да продължим да си делим народеца на враждуваши партии, на късове да трошим нацията? Не сме ни „сини”, ни „червени”, ни „зелени”, ни „жълти” и „оранжеви”, ни „виолетови”. Глупаци сме, щом сме пуснали вълци между нас да ни кръщават ту в Светия Дух, ту в Аллах акбар, ту в „цивилизасиона на Западна Европа”, ту в богатирските билини за Матушка Русь.

Хей, отродници ли сме? Забравихме ли си родовете, корените, историята? Защо да се опираме на някого отвън и отдалеч! Отписахме ли се вече от тефтера на стопаните! Господар ли пак си търсим?! – милостив, нежен бащица с кралимарковска сила, та да ни нареди как да живеем, как да се плодим, как да му слугуваме на имота?! Единствено оптимистично пред онаглелите цигански банди ми иде на ум: „Колкото по-лошо, толкова по-добре! Най-разкошните лилии са в най-вонливите блата”.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: