Въведение ІІІ

„...Полша е такава страна, в която един обущар от Познан, като чуе новината, че каноникът в Бялисток е станал прелат, ляга болен на легло за една седмица. (...) Обущарят става от леглото, изпълнен с ужас. Наистина каноникът е далеч, ала той е нарушил равновесието на едно цяло. Повишаването на духовника е намалило ограничения контингент от успехи(...). И това трябва да се знае, за да се разбере защо обущарят се е почувствал разтърсен в основата на своето битие...”*

ПИАНОТО, СМЪРТТА, ПИСТОЛЕТЪТ

22.02.2001. Направи добро, ако щеш да те намразят! Така е по нашенско. Чуден народ сме това българите. Re. извоюва, кажи-речи в буквалния смисъл, пиано за училището. Разчувствал се новият посланик на една далечна държава у нас и помага човекът със значителна (за нас!) сума за обзавеждане на Кабинет по пиано. Е, то стана причина неколцина между колегите, вместо да се порадват на придобивката, вместо да рекат на Re.: „Браво ме, момиче! Как ги правиш тия работи... Дай да ти стиснем ръката за упоритостта, за умението, за туй, че си хубав човек и не толкова за себе си го направи с много тичане, с много мерак”.

Но не! Госпожа една, ехидна, вирна главица като костенурка от корубата си: „Аз когото отпиша, значи отписвам го от раз и за мен вече е мъртъв!” Е, то се изрича по повод Re., демек – как е посмяла на баба костенурка път да мине. Баба костенурка не трае друг великодушен, с душа красива наоколо.

Пак за това пиано, понеже трябваше да се изплати, пък не беше още изплатено, един колега, мъж (той си знае поради каква причина, поради какви чувства и настроения) решава да направи жест: да плати от джоба си сума, колкото половин заплата даскалска. Тия пари откъде да ги отдели завалията! – правят взаимопомощна каса десетина учители, теглят чоп и не щеш ли, нему, на добрия човек се пада редът първи да ползва правото си да вземе сто и двайсет лева от събраните пари.

Спуска се като кукумявка връз мишле друга една кипра хубавица: „Ти луд ли си, бре? Ако теб тия сто и двайсет лева са ти артък (излишни), мен те са ми жизнено необходими. Няма да позволя. Отнюдь! Що за глупости!” ...И госпожа кукумявката героически настръхнала предотвратява въпросния „глупав”, според нея, жест: пари да се даряват за някакво си училищно пиано.

Значи, хайде сега, ний нямаме какво да ядем, тоя жестове ще ми прави! Предполагам, изтърчала е да си купи нови гащи с тая така окупирана сума госпожа кукумявката.

Отворя ли уста, доста леш ще се окаже, че шета из българското училище, е – да не се обидят, понеже са тънкообидни точно тоя сорт „хубави хора”, няма да им съобщавам имената. То и не само тия. Ако са само те, с мед да ги намажеш!

Трета една, кипра ненагледна, пък весело изрекла по повод новата придобивка, но то си е повече захапване на пор, ама захапване ей тъй, изотзад... Рекла таз веселуша: „Ами то не ни остава друго, ами да се наредим на просия пред знатните господа, че да устроим и ние школото! Добре, ама на нас не ни се удават тез мурафети”. Искала да рече: що да си плюем на фасона, като сме нравствени и не иде да се правим на хубавици от ония, дето клечат край магистралата някой да ги пожелае...

На четвърти и пети изведнъж им щукнало, че звуците на пианото им вредят на учебния процес, тръгнала някаква жалба, някакъв организиран протест, значи: „Това пиано, тоя кабинет по музика тук ли му е мястото!” Интересното е, че тоя вопъл, тоя запев иде откъм човек, който двайсетина години работи в стая, точно под която бръмчи и тресе аспирационната уредба на учебната дърводелска работилница.

Намерила любителката на тишина от що да страда! Не й пречат трясъците на вентилатора, дето бръмчи като самолет при излитане, ставало й лошо, вдигала кръвно от музиката на Бах, Бетховен и Шопен, която излиза изпод пръстчетата на осем-деветгодишните ученици по пиано.

* * *

Какъв народ сме, леле! Как пъргаво се спущаме да задушим хубавото, което между нас се ражда. Търчим да го окепазим, да го оклепаме с душевна смрад, с мръсотия, та да не рече някой отстрани нещо добро за нашего брата.

Пиша ги тия работи, за да се видим що за стока сме. Ала не искам да си вадим един-другиму очите, искам сами да се погледнем, да си кажем кривиците, па да се поправим, както казал Апостола Левски, и ако сме хора, дружно да продължим напред. Ако ли не, кучета ни яли! Ако сме си все същите завистливи и дребни душици, хак ни е калпавото дередже на българския учител.

Това е, което искам да кажа с болка на сърце, мили мои ненагледни и все страдащи и хленчещи госпожи и господа българи. Не се ли променим, не се ли вземем в ръце, това хленчене, това скърцане със зъби край няма... Защото учениците ни нас гледат, нас повтарят. Един подлец, една посредствена фигура води подире си тълпи невежествени и претенциозни бъдещи нещастници в собствения им имот, в собствения им живот.

Как трудно, как непосилно е да простим някому, че е нещо повече от нас! Жив ще го изядем, живота ще му отровим, та да разбере, че в България гений ако има, както твърди Елин Пелин, то ще е единствено Геният на завистта. От носа си по-далеч не виждаме сякаш. Не можем да спим спокойно; „как бе, джанъм, ако не си егоист, можеш да си щастлив???” Щом някой стори нещо за общото благо, той трябва да е непременно голям хитрец, голям лицемер... „А-а-ах – мислим си всинца, – омайва ни тоя с жест на великодушие уж, че да си оплете кошницата. Не може да е инак. Полза за себе си има хитрецът, иначе що ще се хаби, що ще се старае тъй в работата!”

Ей така, преди доста години, в далечната 1984-та интелигентна дама, лекар, патоанатом, ми постави чистосърдечно въпроса, който обсъждала с колегите си патоанатоми от пловдивската морга: „Не е възможно да наваляш така в уреждането на кварталното клубче за вечери на литературата, на шахмата, на художниците от рисувалното училище и за разни здравни беседи с родителите, ако не си тръгнал голяма печалба да гониш. Признай си, права ли съм? Никой не вярва, че човек у нас, в България, ще се блъска толкоз, за да са добре другите”.

23.02.2001. Посланието за твоята смърт е закодирано вече някъде в спомените ти, Жоро Бояджиев. Човек си тръгва от тоя свят по начин, който е само нему присъщ. Смъртта, баба Смърт, Оная с косата и с чипото носле иде към нас, сграбчва ни – и то е в същия стил, какъвто е стилът на човека. Ако е живял, хленчейки, свършва в собствените си фекалии; ако е размахвал гордо орлови крила, загива, летейки; ако е бил жива скука, дори тревата на гроба му е хилава; ако е бил страхливец, приключва като лалугер в дупката си.

Разсеяният загива разсеян. Представям си го как прекрачва в отвъдното, а роднините му с насълзени гласове реват: „Какво направи? Защо ни оставяш!” – пък той им махва с ръчица: нещо като „Сбогом! Сбогом!” – все едно заминава за Америка или Австралия, понеже не съзнава, че му свършва животът. Толкова е разсеян, милият!

Ей тоя, разсеяният, най ми е симпатичен.

* * *

Вчера си купих пистолет. Газов. Ама и той можел да трепе. Така пише по вестниците поне. Виждал съм различни пози на мъртъвци: сериозни; усмихващи се; гледащи изцъклено; кротичко задрямали; с изплезен език; с прехапан език и посинели устни...

То бе 17-годишно момче, обущата - на четири пръста от земята; дотам се превило дръвчето, на което се обесил, че приятелката му го зарязала. Висеше на градинарска тел сред тепето, току над нашата гимназия, под големия добре отоплен и озвучен с оркестър на живо ресторант „Бунарджика”. Беше краят на февруари и снежните преспи вече бяха прокъсани от зелена трева по припеците. Почувствал се излишен, глупчото, в преддверието на Пролетта. Обаче у мене тоя разочарован в любовта си самоубиец е къде-къде по-жив от стотици вонливи мъртъвци, които виждам как ядат, пият, разхождат новите си дрешки, кипрят ми се от телевизионния екран, говорейки важно-важно цинични вицове или вълшебни приказки за светлото ни бъдеще като народ.

Хей, миличък, какво направи! Биваше ли заради някаква си пикла да си тръгваш?

...Защо ми е патлак?! Защо, наистина! Нямам намерение никого да трепя. Даже... Не! То си е рефлекс, отвън дошъл. Известно чувство за стабилност в хаоса от крадци и изнасилвачи по улиците на нашия краен квартал. В блока, дето живея, почти няма семейство, което да е останало пожалено от набезите на „братовчедите”, както помежду си озадачени ги наричаме. Боже, опази българите, боже! Това си е необявена подла война с гражданина на Републиката.

Хайде сега. Не ща да ходя като жертва, като безобидно тревопасно между хищници. И как променя нещата, гледната точка една нищо и никаква чугунена „играчка”!

Не вярвам на държавата, която храня, поя, обличам с труда, с кръвта си, с целия си досегашен живот на кротък труженик. Не вярвам на тая подла държава. Вярвам на себе си – това е: „Спасяването на давещия се е в ръцете на самия давещ се!” Много прогресивен лозунг, няма що!

Колега, 24-25-годишна госпожица, възкликна, като видя картинката върху инструкцията под наслов „Пистолет газовый ИЖ-76”: „Я! Същият. И аз имам такъв”.

Народът „тайно и полека” почва да се въоръжава... Може пък това да е същинската демокрация, т.е. – вземаме нещата в свои ръце.

_____________________________________________________
_{* Казимеж Брандис, „Писма до госпожа Z.”, изд. 1980, с. 285. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: