Въведение ІІІ

ПОРАЖЕНИЯТА, ИЗГУБЕНИТЕ БИТКИ

01.03.2001. Компенсират липсата на увереност с липса на възпитание. Перифразирам реплика от писмо на Френсис Скот Фицджералд, писано в 1929-та до някой си Джон Пийл Бишъп; у Фицджералд звучи така: „ …ти си се опитал да компенсираш липсата си на увереност с липсата на покорност към формата”* В моята версия фразата е насочена към прегръмогласните заявления за позиция от страна на автори (Стефан Цанев, Вежди Рашидов и прочие), които именно поради тая насилена самоувереност в собствената им правота (или истинност) не мога да приема.

Впрочем, изблиците на лош тон възприемам не както вероятно очакват съответните автори, а като белег за вътрешна неубеденост. Тая именно нестабилност избива иззад кресливо заявените им становища по едно или друго.

Обичам да виждам зад написаното угрижено човешко разбиране, да ми звучи умореният, но уравновесен глас, а не патетични изблици. За сериозни неща патетиката, артистичната поза не върви, стои фалшиво, предизвикателно, все едно ми говори: „Виж колко съм готин, колко съм смел и правилен! А ти…? Защо не си като мен?!” Абсолютен нарцисизъм. Това просто отблъсква, жалко е.

Но у нас, в България, повечето (да не кажа: с редки изключения) пишат точно по тоя героически начин. Такъв стил е израз на затаен комплекс за ниско самочувствие, за недоученост, за еуфорията на простака, добрал се някак до трибуната. Тоя невежа говори, говори, говори – и в поройния брътвеж има само рошав, настръхнал войнствено перчем, изпулени от фанатична ярост очи, заканително стиснати юмруци, скърцане на зъби, съскане… Е??? Това ли е силата!

„Обичай врага си!” е недостижимо за тия хора. Те създават гранични ровове и минни полета навсякъде, където проникнат. Кого устройва такъв пароксизъм? Да обичам врага си, мисля, означава да опитам да го проумея; ала не като го обсъждам отстрани, а като проникна (чрез любовта си към гада) до неговата светая светих и така, откъм неговия олтар, от гледна точка на неговата мерна система да видя нещата, по които спорим и са го наострили насреща ми. Какво той върши, си е негово право, негов избор; не се чувствам длъжен да се съгласявам с него, но се чувствам задължен да уважа неговата личност; това е въпрос на елементарна култура. А нашите умни хора и това елементарно изискване на цивилизования свят не владеят.

Като не успяват да се справят с бесовете в себе си, питам: как ще се справят с бесовете, които ни разпиляват като нация?

И второ! – защо поставят Русия или Запада като лакмус, та да разберат кой е по-българин? Не стоят ли и едните, и другите еднакво или не, но твърде далеч от самоуважението, от респекта към собствения ни корен? Понятието „България” е не особено изяснено у нас и днес, сто и двайсет години откакто Третата българска държава съществува. Кога ще се случи това?

Който толкова е привързан към Западна Европа или към Русия, каква му е идеята, та седи тук, ами не се завтече към любимото си място под слънцето?! Те вероятно не желаят да се съгласят, че „България”, „българин” – това от хиляда и триста години е манталитет, начин на живот, начин на присъствие между останалите народи и държави. Имам горчивото съмнения, че и едните, и другите не мислят толкова за Отечеството, колкото за това как да се уподобим по-прилежно на някого другиго. Жестоката истина е, че нацията се обезличава, обезкръвяваме се в препирни и хайдушки свади, а имотът ни е разграден двор за набезите на чужди за обикновения български гражданин интереси.

Добрият стопанин обединява, консолидира (т.е. укрепва, затвърдява) своето. Защо става тъй, че седем-осем милиона** сме заложници в собствените си домове, ниви, пространства заради благоденствието на десетина хиляди отродници от нацията? Безкрайните спорове, партийни катаклизми, междупартийни ожесточени сблъсъци у нас като че преследват едничката цел – да не разберем ние, мнозинството от осем милиона граждани, че законът - при положение че не е писан от хайдуци! - има за цел да закриля именно съвестния, честния, трудолюбивия, добронамерения човек.

Един кокошкар и мутра***, от когото треперят Златица и околните селища, когото не знам по какви човеколюбиви съображения съдебната ни система освободи от затвора, пред репортерка от националната телевизия заяви с превъзходно самочувствие, че се връщал като депутат в Народното събрание, понеже именно тук е работното му място. Щеше да е виц, ако не е страшно… Обаче ако някой рече, че имам нещо против кокошкаря, ще отговоря: Не е виновен, че са го помилвали от най-високо място по не знам какви чисто политически съображения; виновните са други; и не ми навирайте кокошкаря-мутра в очи, защото мародерите, които съсипваха и продължават да ни съсипват живота, са цели-целенички, косъм не пада от главата им, награбеното е пред нас, те не го и крият; пък ние сме наивни, че не знаем кому даваме доверието си по време на избори.

02.03.2001. Възпитанието – най-болният проблем за цялата ни нация в началото на третото хилядолетие. И понеже става дума за младежта, за сегашните деца и юноши, треперя от притеснения: „Какво бъдеще! Настоящето им е школа по разпиляване на талантите (в буквален и в преносен смисъл)”.

Значи, две неща – съдебната система и образованието!

Щатите, подозирам, са почнали да градят просперитета си именно върху тия (така занемарени днес у нас!) обществени сфери. Лични впечатления ми подшушват, че с невежественото си поведения нашите 12-16-годишни са чудесен материал за утрешни слуги, камериерки, обслужващ персонал за старчески домове на заможни чуждестранни прослойки, санитари, временно наемани селскостопански работници и прочие дейности, които не изискват особена квалификация и проява на творчество и предприемчивост. Нашите млади поколения са много по-невъзпитани от нас, по-агресивни, далеч по-безскрупулни, далеч по-нарцистично влюбени в себе си; ориентацията им за Добро и Зло е съвършено объркана.

Но вина за това положение не носят те, макар да са обречени на страдания за тая своя неадекватност към моралните стойности.

Има дни, когато влизам между тях с усещането, че току съм захлопнал капака на вонлива свинска кочина: насреща грухтящото свинско рисува зурлите си, кипри се, отърква се лъстиво по дъските, трополи с копитца, върти опашле. Но това са доскорошни дечурлига… В грубостта, царяща помежду им, детското е синьо-посиняло от задушаване, и задачата ми, както я схващам, е да помогна на детенцето да се ориентира що-годе, да оцелее от задушаването в тоя хаос - моята днешна България.

Говоря за децата на бедните осем милиона граждани на Републиката. Те израстват сред бурените в занемарена, запусната нива. Виж, за отроците на т.нар. „елит”… Отдалеч лъскавеят; не ги обичам и зная, че не съм прав, но моята любов е тук, вътре, в свинската кочина: между зурлите откривам сгушени очарователни стръкчета женственост, чар, нежност, готовност да се страда заради някого тайно и продължително. И най-чудесното е, че тия „стръкчета” не съзнават своето очарование. Нищо фалшиво! Нищо нафукано! И те всъщност са моят празник, моят личен Великден.

03.03.2001. Изгубил си влияние, позицията ти е разклатена, съсипана, чувстваш се притеснен…? Чудесно! Имаш прекрасния повод да погледнеш към себе си от нов ъгъл. Монолитният паметник ли те изкушава?!

Човекът е нещо живо, пулсиращо, тръпнещо. И това го изисква Негово величество Животът. Безцелно сякаш еднообразно към каменистия бряг вълни моделират пейзажа. Panta rhei, panta kineitai kai ouden menei**** и ако застанеш като рак посред бързея на летящото време, какво очакваш да ти се случи? Плувай, пъстърво, плувай! Плувай нагоре срещу праговете на реката, скачай нагоре срещу течението или се спускай надолу по течението, изследвай дълбоките вирове, подмолите на живота, сенчестите места... Това е то щастието – да усещаш промените като стимул, като подканяне, да не се заравяш глупаво в тинята на отчаянието, безсилен - да се предаваш.

И в цялата тая бъркотия и суетня, пулсации, непостоянство все пак да не забравяме, че каквото и да се случва, докато обичаме, докато ни върти кръговратът на сезоните и настроенията, живи сме именно понеже губим, понеже имаме какво да губим. Успехът, печалбите, придобитото виси като камък на шията; обратно – пораженията, изгубените битки, тревогите пришпорват, усилват усещането, че живеем. Аз искам! – това да ни е девизът. Никой не атакува съсипани крепости. Оплакваш се, че си бил атакуван, бил си наранен... Прекрасно! То значи: преценили са, че си нещо в тоя свят. Нали?

________________________________________
_{* Френсис Скот Кей Фицджералд (1896-1940), „Избрани творби в три тома”, т.. ІІІ, с. 509.

** В края на 2000-та останахме 8 060 000 граждани на Републиката.

*** Цветелин Кънчев – лидер на една от етническите партийки у нас.

**** Всичко тече, всичко се движи и нищо не остава неизменно (постулат, приеман за изходно положение от древноелинския философ Хераклит от Ефес (ок. 544-484 г.пр.Хр.). Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: