Крайпътен ресторант

ЛИСИЧЕ ВЪРХУ КИЛИМА

С мене никога не знаеш, мили мой,
с мене никога не знаеш...

Банална песничка

„Ай, какво си ми жълтурче! Какво си ми лисиче под храстите!” С такива и други мили думички господинът разнежи коравата й някога моминска душа, завъртя й ума, оплете я в своите грандиозни планове за бъдещето и една сутрин подир няколкомесечно идилично познанство тя се събуди омъжена, с променено фамилно име, в неговото просторно жилище, в умирисаното на луксозен парфюм и застлано с атлазени тъмночервени чаршафи негово легло. Както се казва в такива случаи, събу се и влезе.

И понеже господинът беше Голям Лъв, шеф на проспериращо предприятие, което изнасяше стоки на запад, беше на уважение не само по върховете на нашата мила България, ами и пред фоновете, съровете и мосютата. Бърлогата, т.е. апартаментчето – 180 квадрата, с кон да яздиш – беше замляна със скъпи вносни нещица, като се почне от студийната озвучителна техника за събуждане с класическа музика и се стигне до климатичната инсталация с вграден ароматизатор и трепач на вируси и микроби.

Губеше й се по половин-един месец из чужбините, понякога – и по повече, когато трябваше да внесат някоя нова поточна линия за скапания му завод, и отначало, тъй като си го обичаше, независимо от трийсетгодишната им разлика, тя скрито роптаеше, мусеше му се повече или по-малко талантливо по два-три дни, докато той гадаеше какво пак не й е угодил.

Не, заводът му, разбира се, не беше никак лош, дори напротив. Твърде модерни и лъскави електронни машинки цъкаха и жужаха вътре, а работниците – като лебеди, в снежно бели облекла. Не завод – мечта!... Уважаваха го и заради сдържания му нрав; така го и наричаха с известна доза служебна боязън: „господин Трайко Наумов”.

Ала какво я грееше нея това! Освен служебните командировки около лъвската му кариера, просто с лупа да търсиш, нямаше за какво да недоволствува. И все пак...

Докато нощем господинът кротичко си похъркваше и примляскваше насън по старешки, тя се свиваше върху фотьойла пред панорамния прозорец с изглед към Витоша, увиваше се зиморничаво в прозрачната копринена нощница, и като гледаше унило разлюшканите от лекия нощен ветрец тюлени завеси, си мислеше за онзи шофьор, простакът му с простак, дето все я причакваше на тролейбусната спирка, когато още ходеше на смени в обувния завод, на конвейера, при ацетоните и лепилата.

Кога беше то! Минали бяха почти три години, а брадясалият нехранимайко не й излизаше от ума.

С господина си нямаше никакви проблеми и това най-много я измъчваше; но господи, как да обясниш, че липсата на проблеми е един от най-големите проблеми в любовта?! Приятелките й не можеха да си представят какъв ад е да живееш с мъж, който прави бясна кариера. Писна й от тежкарските му компании; мъкнеха се по луксозните дупки на най-скъпите заведения. Там човек като нея никога не можеше да бъде наясно дали това, което се казва, е похвала, комплимент или е пак някакъв пунт, някаква тънка снобска ирония на богопомазаните в държавата.

Мъжете – все среброкоси, все гладко избръснати, все галантни, владеещи по няколко западни езика, все любезни... като герои от латиноамерикански сериал, да речем. И да се промъкнеше някой по-амбициозен младок до техния кръг, бързо успяваха да го премелят; ако се съпротивяваше, даваха му известно време аванси, докато се главозамае, и подир година най-много на негово място се появяваше друг: по-кротък, по-послушничък, по-посредствен.

Какви грижи може да има една млада, красива, умна и бездетна съпруга освен грижите около собствената си особа! Е, добре – всичките тези маникюри, педикюри, прически, маски, фитнес-тренировки, лечебни масажи, златни верижки на глезена, колиета, пръстени, обеци, тоалети, марково бельо, мазила – цялата тази шарения за какво й е, за кого й е...? Дали заради този смарангясал дядка, дето ходи с адидаските си като генерал о.з.?! Ами че той и така си е неин, къде ще отиде, на коя ще хукне да целува гърдите и да трака с изкуствените си челюсти: „Ай, какво си ми жълтурченценце!”...

И една нощ най-сетне реши. Сутрин той ставаше и включваше голямата студийна уредба, та ритмичното диско или „Четирите годишни времена” огласяше по някое време целия апартамент, цялата конюшня, защото имаше монтирани на деветдесет и девет места най-различни говорители и говорителчета – дори в тоалетната, ама че откачена работа, господи!... Не можеше да му каже на живо, затова между парчетата на състав „Юръп” вмъкна всичко, дето й тежеше...

„Мили! Това, което ще чуеш, може би ще те нарани, но аз повече не мога да издържам... (Чува се как тя си поема дъх.) Мили, някога ми беше казал, че за теб съм едно полско цвете. Цвете в полето бях за тебе, когато се запознахме... (Закашля се. Пое дъх и продължи по-смело.) Исках да живеем на село. Мили, ти не каза нищо; ти чисто и просто построи вила на най-хубавото място в гората... Казах, че обичам цветята. И ти пак нищо, извика твоя архитект господин Не Знам Кой Си и твоят архитект Не Знам Кой Си превърна детската стая в алпинеум с изкуствено поточе и маргаритки естествени...

Мили, ние просто не се разбираме. Ние никога не сме се разбирали с тебе. Защото ти си толкова добър, а аз вече не зная какво да поискам... (Тук отново направи пауза. Изтича до кухнята, наля си вода в една кристална чаша, изпи я на един дъх и продължи с чашата в ръка, като переше показалец...)

Мили! Не се сърди! Ти наистина нямаш нужда от мене. Твоят завод, твоите две хиляди работници, твоите добри приятели от министерството и изобщо... са много по-важни от една гъска загубена... (Тук изведнъж я прониза конвулсивна тръпка, затресе се от плач, като размазваше грима по бузите си, без да изпуска чашата...) Затова аз си отивам...”

Сутринта, като влизаше в хола за сутрешната си гимнастика, мъжът й я откри умирисана на коняк и разчорлена. Беше заспала като лисиче върху килима, който пунтираше горска поляна.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: