Въведение ІІІ

("Господ е българин") НИЕ, НЕКАДЪРНИЦИТЕ...

На Uma Rojo... не знам защо!

04.03.2001. Някога, преди трийсетина години, един университетски преподавател, доцент Христо Първев от катедрата по езикознание, ми предложи да продължа аспирантура при него. Виждах по-примамливи възможности за избор, мозъкът ми се бе врътнал на тема разкази, стихове, журналистика... и се направих на две и половина, дори не сметнах за нужно да се замисля над хубавото предложение.

Ама тогава (1969-71) бях сътрудник на хонорар във вестник „Народна култура”, за един репортаж или интервю с известна персона ми плащаха колкото дърводелската месечна заплата на татко и естествено вирех нос. Нещо повече, гледах с вкиснала физиономия София, тая същата снобска София на интелектуалци и мекеренца, към която така пламенно се стреми всеки що-годе прогледнал провинциалист.

Отказах и на предложението от едни приятели (М. Берберов и И. Сарандев) да поостана за половин-една година в столицата, докато се открие възможност... дупка в щата на „Народна култура”. Да, и това отказах.

Когато през януари 1972-ра прекосих България от Добруджа край Балчик до шоплъка, за да си получа дипломата от Софийския университет, чух, че доцента щели да го правят професор, имал оферта да замине на Запад (Швейцария, Белгия или Холандия). Три години по-късно професор Първев (вероятно с латински букви се пише Purweff, а защо не и Parwev's)* заедно с двамата си асистенти отлетял за Щатите...

Така ми каза моя състудентка, Лиляна Янчева, която по някое време бе нещо си като прес-аташе към правителствената резиденция на Тато в Бояна, ако се не лъжа. Та Лилито от София така ми каза: „Видя ли какъв шанс изпусна”, докато въздишахме по студентски спомени над чаша лично от нея направено специално кафе с детелинка (четирилистна), образувана в каймака най-отгоре.

И си мисля разни работи по тоя повод, а и по редица други поводи (един от които е, че си купих пистолет, за да се отбранявам от местни негодяи и мародери), и си мисля, значи... че любовта към България у нас, "плюли върху късмета си някогашни щастливи овчарчета, някогашни Калитковци", тая любов, това родолюбие е толкоз надълбоко впило се в сърцето, че всеки следващ - пореден неочакван или разгромяващ - неуспех в личния ни мизерен живот по-силно ни привързва към Балканите, към тоя смрадлив котел от простотия, нагло самолюбие и първобитна грандоманщина.

Да бях поел подир доцента, може би сега щях да съм, да речем, собственик на кокетна къщурка с пет спални, три гаража, джип „Чероки, Гран туризъм” плюс „Тойота Корола” спортен модел с две врати, ниско настъпана предница-ритната задница, сребриста на цвят и пъргава колкото си ща: да речем – 100 km/h за 4,5- 5,1 s., плюс басейн в задния двор 25х50 m - да си плувам, отмаряйки в летните жеги, плюс вила или ранчо нейде около границата с Канада, дето въздухът е чист и горите рядко населени, плюс няколко декара равно подстригана поляна за голф нейде на майната си пак в пустата му Америка; щях да гледам към родната пловдивска махалица с болка на сърце, с огромна носталгия и сълзичка в окото, щях да съм един проспериращ материално нещастник, някакъв си там университетски учен или автор на криминалета в стил „Пътеводител на галактическия стопаджия” или страхотии в стил „Стивън Кинг” или „Стивън Хокинг”, но в никакъв случай - автор на интелектуални бози в стил Паоло Куелю...

Да-а, ех как лъскаво да ми се е наредил животът!... Докато сега – ей ме на! – съм ма-а-алко поразочарован, ма-а-алко с посмачкано като стара войнишка флигорна самочувствие, обаче щастлив-щастлиииииив, дами и господа съдебни заседатели.

Та си казвам: "Ние, некадърниците... Ние, несретниците... Ние, неслучилите в живота, по-силно я обичаме тая своя очукана и разграбена родина, понеже си нямаме нищичко, с което да се изфукаме пред света". Това ни е бащиния. Е, позанемарено, мръсно, долно, подло място, свинска кочина... Обаче никой не може да бъде по-българин от нас, скъпи съграждани от Републиката. Когато измрем един мразовит декемврийски ден, новите собственици на тая част от Полуострова, най-вероятно готини янки с дъвка в уста, гордо-гордо ще ни се изпикаят на фасона, дето сме били до такава степен наивници.

* * *

Парадокс: пропуснатата възможност ни съпътства; осъществен, шансът остава зад нас забравен, затрупан от блясъка на придобитите нови хоризонти за успешен живот. Но що е успех? Има ли успехът пряка връзка с успешната кариера в обществото? Познавам хора, които цял живот все са губели, все губят, и въпреки това... имат успешен личен живот, не-е, в никакъв случай не ще река, че са нещастни, даже най-малкото заради това, че жените или любовниците им, разбирам го не по думите, всеки случай! – силно ги обичат.

Излиза, че – губейки, те нещо са придобивали, и това нещо не се бележи с материални знаци: висок пост, луксозно жилище, прослава сред снобите, цветущо банково състояние, дори не се бележи и с цветущо здраве (загар, блясък в очите, гъвкава стъпка, интелектуална поза: умислен, лапи... лявата подпира дясната в лакътя, пък дясната - с показалец и среден пръст опрени небрежно под ушенце, отработени артистични жестикулации, балансиран тембър, склонност към дискретен флирт и разни дребни авантюрки, свързани с флиртуването: да речем – див секс в луксозни хотелски стаи с мраморна вана и веранда към моренцето...).

Непостигнатото остава да грее в сферата на мечтата. Блясъкът му огрява мизерното днес с особено откровение: „Ето, такъв щях да съм, ако бях избрал друг свой отговор някога си, преди трийсет години!” Припомняш си оня слънчев миг, софийската златна есен (тогава нямаше криза за боклука**, нощем някои от нас, студентите, ходехме да мием улиците по за пет лева, с които 5 лева цяла седмица си осигуряваш поне уискито... 0,40-0,60 лв./0,1 л., обаче аз винаги съм предпочитал полската „Водка виборова”, понеже е по-мека и ми напомня за Полша и полския химн с ей тез думи "Еще Польска не сгинала", кой знае защо.).

Припомняш си лекия бриз, бухлатите девствено бели облачета по бездънното софийско небе. Припомняш си дори факта, че в градинката пред Университета тогава те чакаше едно леко мургаво момиче (кожата й - какао с шоколад и малко уиски) с маслинено черни очи, и как ти дотича, тръшна се до нея на пейката, прегърна я силно през кръста и издекламира бойко, че не се виждаш канцеларски плъх, книжно насекомо, дървояд някакъв, а си роден за друго.

Защо не забравяме точно тия мигове, питам се. Дали тия мигове не съставят златния и диамантения пиедестал на илюзията за собственото ни величие?!... Казваш си: „Ле-ле, колко очарователно! Ле-ле, колко нехайно!” – и това те изпълва със задоволство. Защото коя посредствена душица би пропуснала дори едничък от шансовете за просперитет, които ти (и не само в младостта си, но и по-късно!) с лекота си подритвал фалцово или боц, ей тъй... с палеца на левия си крак!

______________________________________________
_{* По онова време живо ме занимаваше проблемът как да префасонирам вонящото си на турчин-чалмалия фамилно (изключая родителния падеж в окончанието -ев), та се подписвах под материалите си във вестник "Софийски университет" Кирилов, т.е. принадлежащ към четата на свети Константин-Кирил Философ, блазнех се снобски.

** Добавено при преписа тая сутрин, 20 декември 2006 година. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: