Въведение ІІІ

("Господ е българин") ГРЯХ, СТОРЕН ОТ ЛЮБОВ

15.03.2001. Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тия половинчато речени-недоизречени извивки на авантюристичното очевидно са и моята печал, и моят възторг. Не, не съм толкова елементарен тип, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости!

Колкото и странно да е, живеех повече със сънища и илюзии спрямо живота; когато треперя от слабостите си, тогава – разбирам го след време – съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя съдба, че не ме оставяш щастлив да се плъзгам по повърхността. Преди доста години, по време на собствената ми девственост, бях съчинил стихотворение, чийто рефрен „в нещастието си щастие намирам” и до днес ме съпътства. И нека да е така, докато изобщо дишам.

Не обичам театралния грим по лицето; знае ли публиката, например, че гримът на актьора е засилен, грубо и едро нанесен именно за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон? Великолепието не е в категоричните истини, а в нюансите на близостта между сърцата, в преливанията между Вярно и Невярно. Разпнат, чувствам се по-близо до божественото. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват рев, сълзи, гърчове, порой думи на болка и отчаяние.

Страшно е да замълчиш в такъв момент – и това е силната позиция за такъв момент; всичко останало – думи, хленч, обвинения наляво и надясно, изблици на самолюбие... всичко-всичко останало са неща, които няма как да си простиш по-късно, ако държиш на себе си, без да се заблуждаваш, че си нещо особено... просто ако приемаш себе си с нормална доза уважение, без да се главозамайваш.

Обвинявали са ме, че съм монолитен**, че твърде самоуверено се изразявам, че доста надценявам своето „аз”, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на врагове и приятели, че не владея умението плавно да преживявам завоите на живота. Тъй е, но и не точно тъй; с ръка на сърце, мога да кажа: тия, които са ми създавали притеснения, винаги съм ги чувствал най-близки. Да съобщавам на висок глас, че ми е добре, когато кървя, това ли очакват?! Това ли е решението на проблема?!

Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си... на всички, които в страданието си живеят по-интензивно и често са принудени очи в очи със себе си да смиряват обзелото ги вълнение...

Боли ли я косената трева?* Боли я, разбира се. Ала където е било наранено, тревата най-разкошно избуява, цъфти, дъха на аромат и свобода. Тоя е изворът на моя оптимизъм.

Да поглеждам, да заничам любопитно зад гърбовете и туловищата на неприятностите днес, да проектирам слънчеви дни отвъд днешното отчаяние – ама то си е такава авантюра, боже мой! Никой не може да ми отнеме точно това щастие.

Сво-бо-ден!!! Така разкошно е утрото! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да имам когото и да било. Не ми трябват трохи от чужда трапеза. Аз съм си такъв, какъвто съм: предпочитам да съм в съответствие със собствената си природа. Това предпочитание отхвърля всякакви половинчати решения и постъпки. И се оттеглям днес от своето вчера не като еретик, а по-плътно с бога, който сме си измислили да ни обича именно понеже сме греховни, преходни, непостоянни.

16.03.2001. Защо да сочим лошото у човека като единствен начин, като единствено средство той да се замисли, та сам да се поправя? Колкото и благонамерени да сме, тоя същият човек е съвсем логично да си рече: „Какви са ми тез поправители на недъзите, не ги ли гони тщеславие да се самоизтъкват чрез моята мъка, на мой гръб?” ...И си мисля, че със злото у човека да се справяме (ако действително искаме да помогнем) по-хубавият начин е: като сочим добрите постъпки и хвалим добрите качества у грешника, но с подсказването: колко жалко е каца с мед да се съсипва зарад лъжица катран.

И ако насреща ни е разумна душа (пък такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме всички почти), та... ако насреща ни е нормален човек, той сам ще се досети и поне мъчно ще е да приеме подсещането за издевателство. Стабилна вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото на човека, каквито и солидни основания да имаме, за да го съдим.

Събуждам се преди час и пред очите ми са грозни постъпки на мои колеги учители... Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та почвам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за кое е редно и кое – нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми господин прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле... хептен ми се затули с черни облаци хоризонтът. И взех да подхващам от другия край нещата...

Казвам си: „Тоя е всъщност добър човек, я виж, децата си храни и облича, трепери им; та ако обстоятелствата не го притискат до стената, всъщност е незлоблива душа; гадостта му не произтича от неговия стил, а е сторена от невежество, от моментна немарливост, а може би от страх или малодушие"... За да уравновеси ниското си самочувствие, да приспи някакъв свой комплекс за малоценност. "Ами да! – казвам си обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат тъй отвратително... – Ами да! Да съм сторил някаква подлост, то е заболяване, то е вирус, временно проникнал у мен. Какво ще ми е нужно тогава – да ме бият с възмущението си? Или – да ме погледне някой с майчински (приятелски) грижовни очи, дето страдат, че съм станал толкова лош?"

Аз, човекът, по природа не съм лош, замислен съм от Твореца (има ли го или не, е друг въпрос) като благородно същество. Злото е предателство, отстъпление от мене си, каквито и временни ползи привидно да ми носи с пълни шепи.

Понякога си мисля, че бих оправдал – не, но че нямам сили да осъждам грях, сторен от любов. Любовта – тя е основа и връх Монт Еверест: всичко украсява с чар и аромат на пролет, тегли ни към небесата. Който обича истински, той е по-склонен да се смирява, да страда и да прости със замълчаване. Чуя ли някой да си скубе косите по площада, ясно ми е – любов няма у такъв човек, той сега е по-нищ от нас, понеже бесува: крещи обвинения, за да не се види неговото; бесовете са го налетели, обкръжили са го от всички страни и го карат да дивее с подпухнала от злоба внезапно погрозняла душа.

_____________________________________________
_{* Началният ред на стихотворението "Косената трева" от сб. "Сутрин рано", изд. 1983., с.36. Редактор: Тодор Чонов.

** Свилен Панков, "Сутрин рано"... много рано", вестник "Литературен глас", 28.VІІІ.1983. и Катя Митова, "Далече от поезията", вестник "Литературен фронт", 7.VІ.1984. "Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен, единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, а светът около него е или черен (...), или сив. Към "черния свят" той се отнася с презрение, към "сивия" - със снизхождение" и т.н. Авторката на тия редовце днес живее в Чикаго, професор е по литература, уважавана интелигентна дама с чар в обществото на тамошните българи-емигранти. Не обича да си спомня периода, когато е служела на БКП в литературната критика и на указанията на Георги Джагаров, страстен борец срещу т.нар. "идеологическа диверсия". Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: