Въведение ІІІ

("Човешки работи") НА КОГО ДА Е ВЯРНО МОМИЧЕТО? (1.)

На Ванчето, която нарече „писател” автора на настоящия текст

20.03.2001. „Хората напускат стари обвързвания и влизат в нови само при сериозен обрат” и „Нищо не плаши така човека, както съприкосновението с непознатото. Човек иска да види какво посяга към него, иска да го разпознае или поне да определи мястото му”.*

Мечтата може да ни връхлети, да ни свари неподготвени, когато я усетим да се материализира пред възторжените ни очи. Колко пластове преобръща! Как неочаквано преживяното дотук става товар! Болка съпровожда това щастие. Твоите близки са дошли донякъде да те поизпратят и всеки от тях помахва с ръчица: „Сбогом! Сбогом!” Един подир друг те изостават назад в досегашното, и ако си млад, раздялата не ти нагарча, хоризонтът се раздипля, пронизват те тръпки, неусетени до тоя момент: животът те зове – ускорявай, ускорявай своя бяг, сърце! Дошъл е върховният миг да се отскубнеш от гравитацията на миналите дни; късай със старите стереотипи, ето – вече почваш да се изкачваш, по-скоро! - шансът те поема към по-висока орбита и ти постепенно свикваш с мисълта, че вече не си същият.

Това е толкоз човешко, толкова естествено – понеже авантюристичното начало генетично е заложено у всекиго от нас. Всичко се движи, всичко се променя; ние, до един, до последния човек, сме Търсачи на силни усещания... И у част от нас това трае цял живот. Макар че „втората половина от живота на човека е дълъг процес, в който той се отърсва от разни неща”, според Ф. Скот Фицджералд**. Фицджералд има предвид илюзиите, а аз не съм съгласен с него, защото да ги изгубя, да кажа „Край! Преставам да желая” – за мен значи да стана предател спрямо себе си.

Престане ли да мечтае, птицата вече не е птица; престане ли да мечтае, човекът престава да носи божественото в себе си. „Кой знае от каква дълбока самота е възникнала тази връзка”...** Понякога, заобиколени от приятели и любими, не съзнаваме колко самотни сме били всъщност. Едва новата връзка ни напомня за тая наша „дълбока самота” в привидната шарения от събития и близки, от радости на дребно.

Животът е процес. Нашите временни състояния на равновесие и строга вътрешна неподвижност в действителност са низ от трептящи, вибриращи състояния на привличане и отблъскване, едно динамично равновесие, което ни задържа в делничната земна суета.

Изпитваме центробежните ускорения най-силно в любовта. Любовта обновява, рушейки онова у нас, на което му липсва перспектива. Тя е висшата творческа сила, без нея едва ли си струва човек да предприема каквото и да е. Изправен пред изкушенията на шанса, на щастливото съчетание от обстоятелства и вътрешна предразположеност в определен период от своя живот, човекът е очарователен и страда именно изправен пред своя избор. Усетът ни подсказва, че ако е верен на своя стил, тоя човек, каквото и да избере, няма да сбърка.

Така преди време пишещият тия неща си наложи да пренебрегне любовта и след това петнайсет години носи последиците от тоя опит да подчини любовното чувство, да го омаломощи със слабите оръжия на волята си. Да забравим думичката „аз”, когато пристъпяме в омайния приказен свят на любовта, това може би е нужно; другото е тщеславие, самолюбие, нелюбов.

26.03.2001. Из книгата на Елиас Канети „Маси и власт”... "Сламки" за дообмисляне в друг контекст... Стр. 196 и нататък:

„Психологията на завладяването и поглъщането, както и на храненето като цяло (...). Ние никога не се замисляме върху многото загадъчни процеси, които протичат в нас (...). Доближаването на едно създание до друго (...) става по различни начини, всеки от които има своето особено традиционно значение, преди всичко дебненето на плячката: тя е подложена на преследване дълго преди да осъзнава нашето намерение.

Наблюдават я, следят я и я охраняват с чувство на одобрение и наслада; гледат я като все още жива плът, толкова силно и неумолимо преследвана като плът, че нищо не може да отклони човек от намерението му (...). През цялото време докато се върти около нея, той чувства колко много тя му принадлежи; от момента, когато съществува в представите му като плячка, тя вече е обсебена”.

Преди години eдна дама - К. Д., чиято майка бе израснала на същата уличка и по същото време с петимата харманлийски братя, особено с най-малкия от тях, с баща ми, бе определила така отношението ми към жената в любовната авантюра: „Имам чувството, че ходя боса по сочна зелена морава, а небето е бездънно високо и синьо, полъхва пролетен ветрец и там, горе нейде, кръжи детско хвърчило”. Тая жена изпитваше силно желание да се отскубне от плътните задиряния, от преследването по всички правила на ловното изкуство, което упражняваше върху нея типичен мъжкар – настойчив, строг, безапелационен.

Онова, което вероятно между тях двамата е почнало като мимолетно заиграване, като привличане мимолетно, неочаквано за нея се бе изродило в низ от претенции и забрани, наложени пряко волята й. „С Атанас се чувствам като принцеса, в чиято чест са построили разкошен мраморен замък и ми е отредено да живея сред царски удобства, облечена в царски одежди, с корона на главата, обслужвана от цяла свита придворни. Но зная, че замъкът е здраво охраняван, има дълбоки ровове около него, отредено ми е да живея в най-високата кула от злато и слонова кост, а ключът към тая кула той (въпросният Атанас - бел.м., Г.Б.) носи винаги у себе си... и просто няма излизане от тоя ад”.

В крайна сметка, мъжкарят, след като сам бе успял да се разведе с бившата си съпруга, която изоставил с единствената им дъщеря, 12-13-годишно девойче, принудил – много ми е странно как стават тия работи! – К. Д. да се разведе с мъжа си и после я направил своя съпруга, като поел, доколкото съм чул, грижа и за трите й деца.

Няколко години подир това седим пъстра компания в едно кафене и ми беше тъжно като страничен човек да виждам несполучливите опити на К. Д. да се похвали колко щастлива е в новия си брак. Имах усещането, че наблюдавам птица с прекършени крила, която прави опити да наподобява летене...

Какво правят от себе си! Можеш ли да изпитваш любов, ако ти отнемат свободата – дори в най-висша степен: свободата да се разделите?! Изкушава ги тялото и всичките старания се свеждат до амбицията да го подчинят и окупират завинаги; обаче и най-съвършеното тяло е само обвивка на божествения дух, частица от когото всеки носи дълбоко в същността си.

Врабчето в бедняшката си премяна ми е по-мило от славея, затворен в златна клетка – понеже то, врабчето (Едит Пиаф чувам с оня разтърсващ шансон, с рефрена „Rien du rien” или „No, monsieur, no!”), живее за себе си и със самото себе си, докато приклещеният сладкогласен славей очевидно служи само за удоволствие на оня, който разбира от лов и е тънък ценител на славееви песни.

„Често човек си служи с истинската дарба за преобразяване и се преоблича като животното, което преследва. Той съумява така добре да се престори, че животното му вярва. Този начин на дебнене може да се назове ласкателство. На животното се казва: „Аз съм също като тебе, аз приличам на тебе. Ти можеш да ме допуснеш близо до себе си”.

След промъкването и скока (...) следва първото докосване. Може би то предизвиква най-голям страх. Пръстите опипват онова, което скоро изцяло ще принадлежи на тялото. (...) Намерението на едното тяло по отношение на другото става конкретно от момента на докосването. (...) В този момент има нещо решаващо. Той съдържа и първичния ужас; ние мечтаем (?!? – бел.м., Г.Б.) за него; възпяваме го; нашият живот в цивилизацията не е нищо друго освен едно-единствено усилие да го избегнем. От съотношението на силите между докосващия и докоснатия зависи дали от този момент нататък съпротивата ще продължи, или ще се преустанови съвсем (...). Най-често той (докоснатият – бел.м., Г.Б.) се опитва да пази кожата; няма да предприеме нищо само срещу сила, която му се струва, че го превъзхожда. (...)

Следващата степен на приближаването е сграбчването (...). При хората ръката, която вече не пуска, е истинското олицетворение на силата. „Той го държи в ръцете си” – подобни изрази се срещат често и са добре познати във всички езици.”

Анализът на Елиас Канети се разпростира изобщо върху животинското в човешката ни природа. В крайна сметка авторът визира храненето, набавянето на плячка, задоволяването на първичен инстинкт, какъвто е гладът. Но какво ми пречи точно в тия философски разгъвки да не видя и част от механизма, който задействува у всеки пълноценен зрял човек (мъж или жена) един от най-силните ни нагони – сексуалния! Да, докато е в състояние, човекът ловува. И никак не е зле да си ловец.

(Два часа по-късно същия ден на март 2001-ва.) Препрочитам писаното тоя ден дотук, и за да не излезе, че нещо съм се прехвалил около драмата на К. Д., налага се да допълня:

Любовта винаги ме е сварвала неподготвен(Може би тъй е при повечето хора.), но за себе си едно съм забелязал – вървиш ли нехайно, тя пърха наоколо, каца ти по раменете, по дланите, гледа те доверчиво с леко разногледи от желание очи; решиш ли обаче уверено да посегнеш към нея, като си мериш предварително стъпките, ами тогава нищо не става: отлита, както е и дошла.

Странна птица, своенравна. Какво ли не измисля хитрецът да я изкуши, не му става играта. Защото даже и да се добере до мечтаното тяло, душата за кратко тържествува самодоволна от постигнатото, а после я сполетява такава печал!... Такава печал!!!

Дали Любов и Свобода не са синоними, или просто – двете крила, лявото и дясното – на божественото, на екстаза да се радваме на живота?!

Какво значи „вярност”! Не е ли верността окови за любовта? Преживях крака на собствените си илюзии за брачно съжителство. Колкото и да бе на моя страна, момичето, което само избра да ми бъде съпруга, изведнъж открило (по нейните думи): „В момента, в който ти се ожени за мен, престана да си ми проблем. Преди не можех да си представя живота без тебе; ето че почнах да мисля други неща”.

На кого да е вярно момичето? – на своя женски усет за бързо отлитащите мимолетни чувства, или на умозрителния образ на безвремието? Излиза, че любов се появява там, където има пречки: неизвестност, болка, притеснение, изпадане в състояния на самозабрава, луд копнеж за непостигнати далечни пространства, безсъние, бълнуване, висока температура, тръпки по тялото, тръпка в сърцето, а стомахът се свил на топка. Ужасно хубаво!

Следва

_________________________________________________
_{* Елиас Канети, „Маси и власт”, изд. 1996, съотв. с. и с.5.

** Френсис Скот Фицджералд, сб. „Диамант, голям колкото хотел „Риц”, изд. 1991, с. 118, вж. разказа „Три часа между два полета”.

*** Ф. Скот Фицджералд, цит.съч., с. 111 от разказа „Последната целувка”, Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: